Начало / Автори / Понеже тази хрема тръгна от Китай…

Понеже тази хрема тръгна от Китай…

8ec6d2f84e8d0d53e372be8241021a32Иван ГОЛЕВ

… сетих се за едно текстче about великата азиатска страна и китайците. То е от книгата ми „По дигата”, в която, освен чрез заглавието, леко се закачам и по други линии с колегата ми, адаш и набор Иван Вазов. Знам, че сега сте много заети, но ако имате случайно седем свободни минути, хвърлете му едно око.

А пък самата книга може да се намери във виртуалната книжарница на „Хеликон”, на адрес helikon.bg. При това само за 4 (!) български лева за бройка. Ако не бях я чел, щях да си купя направо един стек. Това между другото.

По-важното е, че в тази книжарница можете да намерите много по-добри книги от моята. Все пак тя предлага повече от 40 000 заглавия, като половината са с 20 % отстъпка. При това от къде по-даровити автори. И най-важното, никой от тях не се задява с Дядо Вазов, особено сутрин. Така че той да може спокойно да си пазарува между 8.30 и 10.30.

Приятно евентуално четене на текстчето ми!

 

ТЕ БЯХА НАХЪЛТАЛИ в съзнанието ми още през най-ранна детска възраст, когато в една руска книга с китайски приказки бях прочел как нарисуван с тебешир аист (щъркел) вечер слиза от стената и танцува пред хората. (Необичайното явление – литературният продукт да става част от живота – видимо още тогава ми е направило силно впечатление, та да се опитвам и аз по-късно да давам своя принос в тази насока. При целия ми скепсис относно въздействието на писаната реч, знам как, особено в младостта си, ние често се сравняваме с нейните герои, дори им подражаваме. Както и на такива от киното, телевизията или спорта. На пръв поглед да подражаваш на някой известен актьор, телевизионен водещ или спортист не е същото, ала е. Ние не познаваме лично тези хора, а си ги представяме чрез средствата за масова информация. Тоест познаваме техните медийни образи. А какво друго, ако не вид литература са те.) Та жълтият щъркел, запленил ме тогава, навярно за пръв път ме накара да се замисля що за страна е тази, в която птиците от тебеширени се превръщат в живи.

След доста години, попаднал на книга с откъси от творби на древнокитайски мислители, си дадох сметка, че между тяхното светоусещане и моето има поразително сходство. Вече от опит бях проумял, че улавяйки смисъла, думите го убиват, така както улавяйки рибата, я убива мрежата; че за да останеш изправен, трябва да се превиваш, така както дървото се превива на вятъра, ако не иска да се счупи; че всичко е всичко и не съществува нищо; че нищо не съществува само по себе си и се проявява единствено във връзката си с останалото. Започнах да се питам защо така си приличам с Китай. Първото, което ми хрумна, бе, че според астрологията той е под знака на Везните, а пък и моята зодия, и асцендентът ми също са Везни. После, разбира се, прочетох, че част от нашите предци най-вероятно са дошли от днешен западен Китай и реших, че (какво са петнайсетина века!) заложеното в родовите ми гени е изплувало в мен и станало част от отношението ми към света. Ето така Китай се превърна в моя сянка и, колчем прочетях нещо, свързано с него, винаги го съотнасях към себе си, приемах го като факт, в някаква степен касаещ и мен.

Нямам навика да изследвам методично материите, които ме интересуват, по-скоро отварям сетивата си, намъшвам вътрешните си власинки и поглъщам всичко, което случаят ми предоставя. Така след време гледах един филм, от който научих, че голяма част от техническите изобретения, игрите и откритията на цивилизацията, които Европа и Западът (най-вече чрез Леонардо да Винчи) често приписват на себе си, всъщност са дело на древните китайци. Голфът, футболът, шлюзите, плугът, сеялките, хвърчилото, позивите, шахът, парашутът, перката на вертолета, компасът, шарнирът, километражът, рулят, отсеците в корабите, противокорабните ракети, стремената… – това са само някои от китайските майстории, дали тласък в развитието на света. Не бих казал, че се почувствах горд, по-скоро за пореден път установих, че богатството на хитрите е натрупано чрез ограбване на великодушните. Великият Китай не е изгубил от това, че Западът е присвоил и доусъвършенствал изобретенията му, полага му се обаче светът да знае какво е сторил той за него. Макар че, мисля си, китайското не се нуждае и от тази суета.

Можете да си представите какво изпитах, когато години по-късно ми се отдаде възможност да посетя Китай. Бе като осъществяване на мечтата на живота. Разбира се, не очаквах за десетина дни да обхвана необхватното, стигаше ми да зърна поне за миг жълтия щъркел. А пък ако имах и късмет, да видя как се отлепва от стената!… Посетих Пекин, Сиан и Шанхай – три града, чието общо население е пет пъти по-голямо от това на България. Гледах смълчан теракотените пълчища на Мъртвата армия, изникнала от кафявата пръст, крачих по калдъръма на Забранения град, изкачих се на най-високата част от реставрираната Велика китайска стена, стъпих върху камъка в самия център на Вселената. Наслаждавах се на архитектурата на неприличащите си един с друг шанхайски небостъргачи; чувствах се унизен, когато пресичах по десетките мостове и тунели под талвега ѝ река Хуанпу, широка почти колкото Дунава, като знаех какъв чутовен подвиг ще е да се завърши най-сетне вторият мост над Дунав; бях част от ужасяващия трафик по булевардите, където нито веднъж никой от притиснатите отвсякъде шофьори не изкрещя нервно и не изпсува. Бях едновременно възхитен и измамен, имах чувството че непрекъснато тичам след нещо и – аха да го хвана! – то все ми се изплъзва. Едно разбрах: Китай е велик, защото не говори, а действа. Уважението му към собственото минало е издигнато в култ не от туристически амбиции, а защото е начин да се самоопознава и развива. Минал през различни идеологически залитания, Китай днес, може би както никога досега в четиридесетвековната си история, се е изправил в цял ръст и без много шум, но с огромно достойнство държи да заеме в света мястото, което по право му се полага.

Затова все не проумявам един икономически феномен, който за световната история може и да не е новост, но мен лично, всеки път, когато се сблъсквам с него, истински ме поразява. Говоря за нискокачествените стоки, за ментетата, които Китай неуморно бълва.

Да оставим настрана смешно ниската им цена у нас, която се чудя как се формира, при положение, че те идват от другия край на света. Как тя покрива стойността на материалите, на труда, производствените разходи, търговските отстъпки, митата, печалбата? Вярно, конците на шитите стоки се късат, пластмасата на рибарското столче се чупи, дървото на пасатора се пука, боята на щампата изтича в канала. И все пак!… Но когато си купих за лев и петдесет цяло едно монтьорско съкровище: отвертка тип гедоре, с двайсет различни накрайника, включително глухи ключове с различна големина, изумлението ми достигна върха си. Все допусках това чудо да е калпаво, но чак дотам, та като взех да отвивам един не особено затегнат винт на вратата на хладилника и накрайникът-отвертка да се усуче за миг като тирбушон, не бях очаквал.

Държах в ръцете си деформирания уред и не спирах да се питам: кому е нужно да вземе този мек като олово метал отнякъде си, да го налива в малки калъпи, да го чака да изстине, да го шлайфа, да го никелира или, най-малкото, да го маже с нещо си там, та да му придаде привидността на гедоре, да го продаде на китайския търговец, той да го продаде на българския, да го лашкат през половината свят, да пристигне той в България, трети търговец да го изложи в магазина си и накрая аз, срещу лев и петдесет да го взема, та да си го чукам о главата! За какво е извършено всичко това?

Споделих този въпрос с мой познат и той се засмя: за да ти вземат лева и петдесетте стотинки!

На практика е така, но това е абсолютно безсмислен труд, низ от дребни измами. Тук не помага и звучащата ми съвсем по китайски теза, че няма безсмислени неща, че всичко е от полза за всичко. Добре, мама му стара, каква е ползата да правиш отвертка от олово?

Някой икономист навярно ще каже, че така се въртят парите, а това действие е същността, живецът, пламъкът на всяка икономика. Даже не само на икономиката, на целия обществен живот. Не мога да го проумея! Безполезността все трябва да има предел, някакви разумни граници.

Естествено разбирам, че при съществуващия в Китай все още нисък стандарт на живот производството на евтини стоки запълва нуждата от тях за всяко домакинство. От друга страна, ненадеждността им кара хората да произвеждат все нови и нови, които да сменят изпочупените стари. Създава се брутен продукт, но той стои върху глинени крака. Стотици милиони хора си мислят, че притежават истински стоки, а всъщност имат само техните гипсови копия, като онази чудесна, уж резбована вазичка с десетки преплетени фигури на хора, животни и растения, която в Сиан ми продадоха за дървена. Или ролексите по за долар. Разбирам нещо повече: цялата световна икономика върви по сходен път. Спомен от далечното минало са хубавите ми немски обувки, купени на съвсем прилична цена в бившата ГДР, с подметки от суров каучук, които колкото повече ги носех, толкова по-здрави и удобни ставаха. Днес стоките, дори качествените и скъпите, каквито Китай, разбира се, също произвежда, се правят все по-нетрайни, за да могат да се произвеждат нови, за да има работа за населението на земята, за да се развиват икономиките и да богатеят богатите, а бедните да заработват къшея си хляб. Китай е просто учебникарският пример в това отношение и не бива да му се сърдя.

Но във всичко това нещо ми убягва. Накъде върви светът, произвеждайки все повече ментета? Каквото ядеш, такъв ставаш. Ядеш ли менте, обличаш ли се в менте, вярваш ли в менте, ти самият се превръщаш в менте, в ерзац, в подобие на себе си. Ментето подменя истинското не само в стоките – то става крайъгълен камък във взаимоотношенията ни, във всичко, което е продукт на нашите ръце и сърца. Ето това ме мъчи. Затова и сега бях грабнал въдицата и се бях забил в пущинака край реката, далеч или поне относително далеч от менте-действителността, в която волю-неволю пребивавах.

Има обаче един аспект на този проблем, който справедливостта изисква да не подмина. Истина е, че произвеждайки своите ментета, китайците откровено крадат западни патенти, за които не плащат и юан. Но защо да ги упрекваме? След като светът векове наред си е присвоявал техните изобретения, при това приписвайки ги на себе си, намирам за честно днес Китай да си връща за стореното. По законите на правото и икономиката това може да е престъпно, но в исторически и човешки план е правилно. Пък и не е зле периодично да се натрива носът на западната агресивност и чувство за превъзходство – светът нито е започнал, нито ще свърши с Европа и Америка.

Неочаквано ми хрумва и нещо друго и то някак тъжно ме развеселява. Пред очите ми изплува фигурата на уличен музикант в подлеза под „Цариградско шосе”. Мъжът се е привел над цигулката си и, стържейки с лъка по струните, изцежда от очуканата коруба звуци, които приемливо фалшиво кънтят между стените. Повечето го подминаваме, забързани, и само малцина, обзети от филантропия или срам, пускат по някоя стотинка в плюша на разтворения върху плочките калъф. Кой е този недооценен гений? И ще успее ли някога да се качи върху високия подиум на някоя световноизвестна концертна зала и да заплени тълпите с виртуозната си свирня? Не, разбира се. Той самият го знае и нито го очаква, нито полага усилия да го постигне. Той винаги ще си остане свирач-менте и винаги ще получава само дребни грошове за калпавото си изпълнение. За него обаче това е опит за съприкосновение с великото, плахо докосване до безсмъртието. На малцина от нас, милиардите, е дадено да постигнат съвършенството. Останалите цигукаме по подлезите на живота и събираме трохите на парите и славата. Ала в тази трагикомична игра, в тази осъзната наша обреченост се крие същинското величие на човешкия дух. Да, ние не сме богове и никога няма да станем, но нека поне в краткия си земен път не се боим понякога да имитираме боговете, така достолепно извисили недосегаеми снаги над нас. Единственият начин плебеят да не намрази бога си е като го превърне в добронамерена карикатура.

Въпреки тези примирени и донякъде обезсърчаващи мисли, светлият спомен за жълтия щъркел продължаваше да грее и топли съзнанието ми. Като всичко, родило се в детството, а после затрупано от шлаката на израстването, и той се бе запазил свеж и вълнуващ, подобно мумия, извадена от торфа на оттеклото се време. Хубаво е, когато разочарованията от настоящето не умъртвяват приказните видения от миналото. Всичко потъва в него – и днешният ден, и сегашният миг само след секунда се превръщат в история, във вече случило се, в паметен знак. С всяка своя крачка ние пренасяме чрез подметките си напред в идното своето току-що полепнало минало като цветен прашец или рядка кал. Затова е добре да не таим злина в помислите си, тъга в наблюденията си, обида в душите си. Когато се превърнат в история и се мумифицират, оттам те само биха ни тровили с кристализиралата си горчилка. Нека живеем като този щъркел – едновременно нарисувани и живи, материални и неуловими. И да се преселим в отвъдното не с чувството, че ментето ни е надвило, а че то е просто малка шега на развитието – също като онзи щастлив след къпането бебок, на когото се радваме и го подхвърляме пред себе си, а той пищи весело и ни се изчурква в лицето.

Прочетете още

Alpen_Edelweiß,_Leontopodium_alpinum_2

Еделвайс

Иван ГОЛЕВ С годините човек все по-често се замисля над неща, които преди е приемал …