Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Не бях чел романа на Стендал до мига, в който преди няколко месеца ми се наложи да го редактирам за предстоящото му издаване в „Хеликон”. Преводът е класически – на Атанас Далчев отпреди десетилетия, и редактирането му беше по-скоро фина шкурка. От практика знам, че и по най-добрия превод, макар и вече минавал през редактор, винаги има какво да се пипне. Но не за това иде реч.
Беше ми интересно доколко един роман отпреди 200 години се вписва в сегашните ни/ми представи за голяма литература. Звучат ли психологически убедително образите, сюжетът стегнат ли е или разводнен, правдоподобни ли са описанията на социалния живот или са подчинени на някаква авторова теза… мога още да изреждам, но с две думи – актуален ли е или е демоде.
Когато се чете текст от отдалечен от нас период, нормално е да си имаме едно на ум и да сме по-разкрепостени. Не може да влезеш в непознат чужд дом и да очакваш всичко в него да е подредено като в твоя. Четях и си мислех къде все пак е могло действието да се сгъсти, любовните терзания да се посъкратят, диалозите да бъдат една идея по-експресивни, преходите от един епизод към друг – по-плавни… Ала лесно се връзва кусур на чужд гръб. А и това не бяха точно кусури, а да ги наречем – особености. Знам ли дали точно те не са допадали най-много на читателя преди 200 години? Или пък, че ако днес се пише по-различно, то непременно е и по-добре? Има си публика за всичко и, както се казва напоследък от видни високообразовани депутати, „всеки сам си преценя”. Та и аз, тук-там имах резерви, другаде обаче действието ме поглъщаше и независимо от спорадичните ми коректоро-редакторски намеси, пълзях устремно напред по текста.
Споменах, че са минали доста години от написването на „Червено и черно”, но те са и нищо в историята. Оттогава са се сменили само 10 поколения, ако приемем, че на двайсетгодишна възраст създаваме следващото. Какво е то за човешките нрави? Науката и техниката са дръпнали за това време невероятно, но ние – техните създатели, сме си същите. Нима още в текстовете от Древна Гърция и Рим не срещаме немръднали и до днес пороци и заблуди, грехове и въжделения? Срещаме ги, естествено. И те ни карат, според случая, хем да се успокояваме, хем да се гневим. Нима още от библейски времена сме сподобени с едни и същи черти, които само външните обстоятелства правят да изглеждат различни? Ако е така, какви промени твърдим, че извършваме, като самите ние не мърдаме ни на йота?
За да скъся тия си страдания на младия Вертер, нека кажа кое все пак ме шашна в тая уж стара история. Това бе, разбира се, съдебният процес срещу Жулиен Сорел. Нека не ми се сърдят тези, които, като мен доскоро, не са чели романа, че им отнемам част от съспенса, но ще бъда пестелив. Става дума за разговора на Матилда с абат дьо Фрилер, в който той ѝ обяснява как ще подкупят съда, за да оправдаят любимия ѝ. И да бе искал, Стендал надали би могъл да създаде по-актуален епизод и за нашите палячовци в тоги. Политически игри, власт, пари и зависимости – и никакъв свян ни пред общество, ни пред бог. „Всичко за продан”, както гласи заглавието на един от култовите филми на Анджей Вайда. Или ако се върнем по-назад към Данте: „О вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете.“
Браво, Стендал, верно та верно!
Това исках да споделя. Очаквайте романа! Умишлено не споменах за любовта, която изпълва страниците му и всъщност е едно от главните действащи лица. Колкото и това лице често да мени физиономията си.
