Лира Литературно-рекламна Агенция
Eдно от поетичните слънца на Бургас, угаснало едва седемнайсетгодишно, днес, след толкова лета, щеше да е само на 62 години.
В съвременната българска поезия Петя Дубарова заема специално място. Нейните извиращи от дълбините на сърцето стихове са обвеяни от една особена чувствителност и тъга, които най-вероятно я довеждат и до трагичния ѝ край през 1979 година.
На едно място тя пише: „Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!“
Ала въпреки тези тежки думи, нека си припомним това момиче с нейните житейска жизнерадост и ранна мъдрост, осветили краткия ѝ път и озаряващи стиховете ѝ и до днес.
Светъл ти ден, Петя!
ДА СЪМ СЛЪНЧЕВО МОМИЧЕ
В дланите ми каца слънцето червено −
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.
Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.
И хората да гледат мен засмени,
да казват „Тя е слънчево момиче,
във вените ѝ слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта ѝ тича.“
Аз искам, щом издъхна уморена,
то − слънцето − със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.
Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.
***
Лятото изтече като пееща вода.
Тежко ми е − колко много, много пих от нея.
Бели стъпки, нежни като котешка следа,
още за червената му песен пеят.
Мислите ми тръгнаха след него по света.
Може би не ще успея вече да ги върна.
В дланите ми плаче невидяна есента,
моли ме поне веднъж да я прегърна.
Но не мога − аз на лятото обрекла се веднъж
ще го чакам, ще го помня, ще му бъда вярна.
То ще дойде пак с коси от топъл дъжд,
пак дъхът му цветен ще ме парне.
ПОЕТЕ, МНОГОГЪРБ КАТО КАМИЛА…
На Христо Фотев
Поете, многогърб като камила,
пустинята от хора премини,
товара си безценен с няма сила
спаси и непокътнат съхрани,
че рухнеш ли от жажда и умора
сред пътя, няма кой да ти прости,
поклон човекът няма да ти стори
от слабост, от жестокост ли? Но ти
товара си спасил, достигаш почва.
Спасен си, мъченико Дон Кихот!
Едва сега, обреченико, почва
той − истинския твой живот!
СЛИВАНЕ
Нощта дойде и корабите-замъци
целунаха със светлини морето.
Запалиха го жълтите им пламъци
и стана то като от огън взето.
Те пясъците бели зацелуваха
и топло електричество им вляха.
До будното пристанище доплуваха
и в неговото светло се преляха.
То стана като мида-черноморница,
на бисери стотици светлината
затворила в плътта си животворница,
на звуци и на светлини богата.
И чувствам − на пристанището блясъка
превръща ме във водорасло нежно,
посажда ме завинаги във пясъка
с очи, с ръце към морската небрежност.
НАСТРОЕНИЕ
Препъна се във облака небето
и падна като купола на храм.
Извика нещо с писък самолетен.
А после аз видях, сърдит и ням,
как нощен дъжд приведен подковава
на облака изрязания ръб.
И синя радост в мене разклонява
короната си, мощна като дъб,
защото като палава минута,
внезапно грабната от дълъг ден,
живея аз от никого нечута,
а цялото небе живее в мен.
