Лира Литературно-рекламна Агенция
Новият ѝ роман изненадва
Обичаната от много читатели писателка е известна със своите исторически мотиви – и книги като „Първият след Бога“ за Васил Левски или „Баладата“ за Ботев. Сега обаче „Плодовете зреят нощем“ тръгва в съвсем различна посока, въпреки че стремежът към духовност, толкова характерен за историите, които разказва Неда Антонова, се проявява и тук.
„Плодовете зреят нощем“ е вдъхновена всъщност от плевенския Клиничен институт за репродуктивна медицина „Св. Елисавета“. Самата книга е историята на едно дете, родено чрез инвитро оплождане. Макар че разказва за любов, „Плодовете зреят нощем“ трудно може да бъде наречена любовен роман.
„Това е една теория за бъдещия модел на световното семейство – казва самата авторка, – хората ще се свързват не вертикално – по кръв и семеен произход, не хоризонтално – по любов или заради материални интереси, а кръгово… По дух и по силата на общ за тях житейски смисъл.”
Романът се състои от две части – „Искам да се родя“ и „Бездомна душа търси тяло“. Историята е за мъж и жена, които създават семейство, макар че любовта помежду им не е споделена… Нямат и дете, поне докато не прибегнат към асистирана репродукция – инвитро. Мъжът обаче загива в катастрофа. За жената остава трудният избор как да продължи живота си.
„Много бях слушала за успешните опити на учените – разказва Неда Антонова, – да сътрудничат с природата и да дадат на човека онова, което тя понякога му отказва – радостта от родителството. И дори ги наричах „сътрудниците на Бога“. До днес екипът на Инвитро центъра в Плевен е дал на България повече от 1750 деца! Респектиращо и вдъхновяващо, нали?“
Едва когато бездомната душа намери своето тяло, ембрионът се превръща в човешко същество, напомня „Плодовете зреят нощем“. И още: само Бог и Човек могат да създават хора, пак само те могат да отнемат живота на човешки същества…
Ето няколко реда от самата книга
На моята сватба присъства само една жена – булката.
А самият сватбен ден – 18 ноември – се оказа пълен с предсказания, но аз – щастливо объркана, не ги забелязвах, докато не започнаха да се сбъдват. Беше делник в средата на седмицата – навън се стелеше и ръмеше мъгла, та булчинската ми премяна се състоеше от дънки, размъкнат от пране бежов пуловер и кожено яке втора употреба, купено миналата пролет. Помня, че когато се въртях пред огледалото в пробната на магазин „Втори шанс“, продавачката – усмихната пълничка жена – възкликна: – Лелеее, как ти отива!… Цветът му е като косата ти – също лисича опашка. Пък и очите ти… блещукат като конячета в кристални чашки – и те подхождат на якето… А в деня, избран от съдбата да ми бъде сватбен – аз, без да подозирам какво ме очаква, рано сутринта почти тичешком поех към офиса на отдел „Счетоводство“ при търговската фирма „Детски свят“ и пристигнах там малко след седем. Винаги идвах първа. В продълговатото, зле осветено и запълнено с бюра и няколко етажерки помещение винаги биваше топло, аз се облягах на радиатора и оставах така, докато цялото ми вцепенено от нощното мръзнене тяло се размекне и придобие естествените си извивки.
