Лира Литературно-рекламна Агенция
За честните хора такава смърт, казва Апостола и сякаш рисува себе си
Крилатите фрази, с които остава в историята, днес се изричат почти като молитва, а дните на раждането и смъртта му са сред малкото оцелели, в които и нацията е цялостна, единна.
Най-ценният документ, който завещава след себе си Левски, е тефтерчето с разхвърляни и паметни мисли – днес то се съхранява в трезора на БНБ. А се запазва сякаш по чудо, като е сред документите, зашити в самара на коня на Никола Цветков – неговият съратник предава безценните книжа след години лично на Захарий Стоянов.
Четени, цитирани, препрочитани, тези думи са с ярка следа в народната памет. Струва си да отбележим изданието с коментар на Цветолюб Нушев и Тодорка Томова от Народната библиотека, в което за първи път са разчетени и нови пасажи.
Точно от Личния бележник на Васил Левски придобива популярност и тази негова кратка автобиография – останал незавършен стихотворен опит, който ни прави истински свидетели на величието и трагедията, заключени едновременно в образа на Апостола на свободата.
Аз, Васил Лъвский в Карлово роден,
от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турски и никакъв роб,
същото да гледам и на милий род.
Станах и отидох в Стара планина,
за година време аз разгледах,
в Сърбия ходих и по Влашко скитах –
от нийде помощ за наша свобода.
Станах и отидох в Стара планина
с вярна дружина, с Панайот войвода,
юнаци народни, техен аз байрактар.
За година време всичко разгледах,
което не знаех, войвода аз питах –
главни друмища и тънки пътеки,
се ги бележа занапред нам леки.
Хубава гора, студена е и вода,
за наши жени и дребни деца.
Докато аз проходих в Стара планина,
турци поганци мен угадаха,
тежка потера тий си вдигнаха,
кат скакалци по гора тръгнаха
и всичко Карлово обиколиха,
и по улици стража поставиха,
дано мен жив уловяха
или бър глава ми сдобияха.
Гламави турци – мръсни агарянци,
от планини слизах, за Карлово отивах
с Тюрюмето Иван аз да се вида,
сам саминичък, обкичен, обръжен
с пушка белгийка и чифт пищови,
и остра сабя на мен блещяха.
През две, през три стражи си минах,
на четвъртата мене съзряха,
потеглих пушка – извадих сабя,
ниски ми дувар гръдобран беше,
страхопъзли турци веднага се пръснаха
от самичак аз, щом ме видяха.
В зора то беше – в Карлово не влязох,
на къра остана в зелени мамули.
Кога бе вечер, промъкнах се аз
с работници хора заедно, кат идат от къра.
Няма Тюрюмето – уловен той беше
с още един другар – Тинко Пулев беше.
Във Видин запрени за три години,
тяхната съдба в друго уловени.
Нашите писма други посрещнал,
всичко подробно все той разправял.
Стана да си ида пак при дружина,
дал бях й дума кой ден ще стигна.
Ден и нощ вървях – един цървул скъсах,
за да стигна само, както си казах.
Дадох и лозинка – сечено дърво.
Като дойдох на място – няма ги тамо.
Засвирих с тръба – екна ми гора,
никакъв отзив от мойта дружина.
Повторих с тръба – овчар се обади:
„Добър ден, юначе“, тихо ми обади,
да не бъдеш ти Лъвский байрактар
с Панайот войвода – негов ти другар?“
Отговорих аз на стария овчар:
„От де ти знаеш за Лъвский байрактар?“
„Виждам те, синко, на него приличаш,
като ми е казал същий войвода
ако те видя, да ти обадя,
как не са тука, а при Царска мандра.
Видиш овчарите – там са наблизо.
Под тях отдолу, малко по-ниско,
потеря има, да свириш недей,
тебдил тий ходят с юрушки дрей.“
То бе заран рано и с пушка на рамо
за един–два часа стигнах ази тамо.
Псрещна ме стража – един наш другар.
„Добре дошъл – рече, – Лъвский наш байрактар.“
Ето и дружина с Панайот Войвода,
всички се радват и „добре дошъл“ ми казват.
