Начало / Критика / Одисей и изгубеният рай на носталгията

Одисей и изгубеният рай на носталгията

Юлия ПЕТКОВА

Cover„Незнанието“ от Милан Кундера в превод на Боян Знеполски

На гръцки „завръщане“ е nostos. Algos означава страдание. Следователно носталгията е страдание, предизвикано от неутоления копнеж да се завърнеш. Така започва „Незнанието“ на Милан Кундера, публикуван на френски за пръв път през 2000 година. Наред с характерните за писателя теми за паметта, свободата, любовта и шегите на историята, романът проследява емоциите и преживяванията, съпровождащи завръщането на двама емигранти в родината им, която… е престанала да бъде дом. Кундера определя емигрантския сън като един от най-странните феномени от втората половина на двайсети век:

Същият този кинематограф на несъзнаваното, който през деня ѝ изпращаше късчета от родния пейзаж като образи на щастието, през нощта ѝ устройваше ужасяващи завръщания в същата тази страна. Денят бе озаряван от красотата на напуснатата страна, нощта – от ужаса на завръщането в нея. Денят ѝ показваше рая, който бе изгубила, нощта – ужаса, от който бе избягалa.

Това е историята на Ирена и Йозеф – една чехкиня, попаднала в Париж, и чешки ветеринарен лекар, който се установява в Дания. И двамата се връщат в Прага − събитията от 1989 г. им дават този шанс. Връщат се обзети от противоречиви чувства, с и без желание. Ирена е загубила чешкия си съпруг Мартин, с когото някога е емигрирала за Париж, и от известно време е в съмнителна връзка с безхарактерния шведски предприемач Густаф. Йозеф се връща, защото датската му съпруга е починала и той отчаяно търси изход − бягство от раната, която заплашва да го погълне. Родината, която намират, е равнодушен свят, бряг на задкулисие и безучастност. Кундера подхожда към своите герои с разбиране. Постепенно разкрива тяхната огледална история, която е и среща, и крушение. Ирена си спомня Йозеф, Йозеф не помни Ирена – или му е по-удобно да не помни? Незнанието тук се разглежда преди всичко като осъзнат избор, включително като съзнателно избягване на неудобните истини.

Знакови са думите на чешкия поет Ян Скацел от 70-те години, които Ирена си припомня; друг интересен мотив в книгата е свързан с композитора Арнолд Шьонберг. Скацел пише за тъгата, която го заобикаля: иска му се да нарами тази тъга, да я отнесе нейде далеч, да си построи от нея къща, да се затвори там за триста години и цели триста години да не отваря вратата… По ирония на съдбата поетът умира през 1989 г., малко преди тристата години тъга да се стопят за няколко дни. Кундера поставя под въпрос човешката прозорливост и колективната представа за предаността: „Как онзи, който не познава бъдещето, би могъл да разбере смисъла на настоящето? Ако не знаем към какво бъдеще ни води настоящето, как бихме могли да кажем, че това настояще е добро или лошо, че заслужава подкрепата ни, недоверието ни или омразата ни?

Ирена и Йозеф са отнесли във Франция несподелимото ухание на родината си, нейната нематериална същност, песните на Вошковец и Верих от трийсетте години, непочтителния хумор на Бохумил Храбал, лириката на Карел Маха и суровите арабески на Неруда. И не изпитват потребност да присъстват в нея физически, за да си ги върнат. За Йозеф „недостигът на носталгия“ е доказателство за нищожността на някогашния му живот. За Ирена именно Прага е градът, който обича най-много, и е готова да го изгуби още веднъж, за да заслужи собствения си живот. Защото истинската бездна не е носталгията по един несъществуващ рай, а самотата да прекосяваш живота, без някой да се интересува от теб; да говориш, без да те слушат; да страдаш, без да будиш състрадание. Да носиш тежестта на един живот без бъдеще. В крайна сметка животът на всеки от нас е… поет, пишещ най-великата си поема с мастило, което моментално изчезва, защото завесата на забравата обгръща и заличава всичко.

Така завръщането в Прага се превръща в сбогуване, може би дори насъщно сбогуване, защото „който не се е сбогувал с миналото си, не може да очаква много от новите си срещи“. А емиграцията е нещастие, което е очевидно най-вече за другите, илюзия, внушена от начина, по който всички възприемат емигранта. Емигрантите винаги и навсякъде са класифицирани, етикетирани и оценявани според верността им към етикета − ама, разбира се, пише Кундера, именно това и нищо друго високопарно наричат „да бъдеш верен на себе си“.

Прочетете още

fb_program_kmk_2_2

Библиотеката на Милан Кундера отвори врати

Поводът е 94-ият му рожден ден Хиляди документи ще са на разположение на всички почитатели …