Начало / Критика / Напрегнат театър на сенките

Напрегнат театър на сенките

209296_bАлександра АЛЕКСАНДРОВА, Хеликон Витоша

Книгата „По действителен случай“ на френската писателка Делфин дьо Виган има силното въздействие на споделена лична тайна.

Трудно е да се определи кой е главен герой в тази история – писателката Делфин, чийто образ се припокрива с реалната персона на авторката или нейната почти призрачна приятелка Л. Приятелството между двете жени протича привидно гладко, но всъщност е една изтънчена борба за жизнено пространство и енергия. Очарователната Л. се опитва да допълва Делфин и да бъде неин най-близък довереник, да поеме ролята на ментор и покровител, дори се мъчи да я убеди, че може да я замести – да бъде друго нейно Аз. Делфин, от своя страна, се чувства едновременно благодарна за помощта, но и много объркана от тази така желана и така смущаваща близост. Отчаяна от творческата криза, която не може да преодолее, писателката се поддава на съветите на Л. да превърне собствения си живот в роман – трагичен и самотен, унищожавайки малко по малко всичките си връзки с реалния свят. Но вместо да напише шедьовър, Делфин започва все по-често се губи в страхове, които изсмукват нейната жизненост. И докато здравият ѝ разум се опитва да отхвърли като абсурдни съмненията в Л., интуицията ѝ долавя дихание на хищник, който изчаква жертвата си да се приближи сама.

Странната симбиоза между Делфин и Л. прилича на онези черно-бели оптични илюзии, при които два образа са вплетени един в друг, но погледът не може да ги възприеме едновременно – първият изпъква само когато вторият изчезне.  Така и жертвата, и палачът се оказват страни от една и съща монета в сложните отношения на писателката и нейната втора сянка.

„По действителен случай“ не е динамичен трилър.  Делфин дьо Виган е изградила в своя роман истински театър на сенките. Той е зареден с особено напрежение и това е постигнато без никакви директни внушения, без бързо сменящи се действия, без ситуации, стигащи до крайност. Като статично електричество тревожността се трупа пасивно до самия край, след който литературната (или истинската) Делфин оставя читателя сам на празната сцена, смутен от повече съмнения, отколкото е имал в началото.