Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Преди мислех, че нещата имат основание да са такива, каквито са, че притежават скрит смисъл. Преди мислех, че този смисъл ръководи организацията на света. Но е илюзия да се мисли, че съществуват добри или лоши основания и сега аз знам, че животът не е друго, освен суматоха и затишие, чието редуване не се подчинява на никаква необходимост.
„Но и аз“ е книга за свързаността, за самотата и човечността, за доверието като отговорност, за съчувствието, което често не коства никакво усилие, а помага − поне на двама. За бездомните, отритнатите, битите, децата без подслон… За насилието, което често е равно на мълчание, на цялата необятна съвкупност от отказани или отложени жестове. И за измеренията на зрелостта – нима да си зрял, значи да капитулираш пред удобните примиренчески констатации на „зрелите“ възрастни, че „нещата са такива, каквито са“ и „винаги е по-сложно, отколкото изглежда“? На фона на кризата с мигрантите, която се изостри отново напоследък, този привидно непретенциозен текст отеква с особена сила…
Лу Бертиняк е 13-годишна, има безсрамно висок коефициент на интелигентност за възрастта си, колекционира думи и непрекъснато си задава въпроси, някои от които са безумни, но само на пръв поглед. Излишно е да казваме, че страда от безсъние. Люка е седемнайсетгодишен красавец, изоставащ с два класа, бунтар, любимец на момичетата и приятел на Лу. Нолуен, за по-кратко Но, е бездомна девойка, за която Лу пише изложение, социално ангажиран текст, така да се каже. (Ако питате учителя ù, Лу е неспасяема утопистка.). Двете се сприятеляват, Лу иска да „опитоми“ Но, така както Малкият принц е опитомил лисицата.
Оказва се обаче, че тази цел не е толкова лесно постижима. Животът на имащите се състои от моменти – хубави, лоши, няма значение. Животът на улицата е гирлянда от липси – празни кофички от мляко и осиротели чорапи. Младата Но ще се озове на границата между два свята, еднакво непосилни за нея. Душата ù ще заседне − дива, самотна и ожесточена, някъде между самоотвержената грижа на приятелите ù Лу и Люка, демоните, преследващи я от години, и неспособността да повярва, че някой може да я обича безусловно.
Авторката на „Силна е нощта” вече има почитатели у нас и романът „Но и аз”, удостоен с наградата „Ротари“, едва ли ще ги разочарова, защото е написан в същия изповеден, покъртителен стил. Делфин дьо Виган някак успява да опоетизира болката и изпитанията, като не допуска те да се превърнат в абстракция. В скорошно интервю тя признава: „Една сутрин, когато отивах на работа, забелязах на тревната ивица между двете платна на един парижки булевард младо момиче, което сгъваше спалния си чувал и очевидно беше спало навън. Този образ продължи да ме преследва дни наред и реших да направя някои проучвания. Така разбрах, че все повече жени и все по-млади се оказват принудени да живеят на улицата. Писането очевидно беше моят начин да реагирам на една реалност, върху която нямах никаква власт. Така се роди романът „Но и аз“.
Следва да се запитаме каква е нашата реакция. Солидарни ли сме с хората, които протестират заради бездушието на властта, заради порочните практики в социалните и здравните заведения, заради окаяната материална база и мизерното заплащане, резултат от многогодишни усилия да НЕ бъде реформирана системата на тези услуги? Днес не им е лесно на порядъчните и непримиримите, на хората със съвест, които не са заслепени от фалшивата лъскавина на актуалните представи за свобода и несвобода, за редно и нередно, и не искат да приемат, че „нещата са такива, каквито са“. Защото е тъкмо обратното – светът се върти наопаки. Свят, в който човек борави с лекота с всякакви високотехнологични джаджи, а е способен да остави друг човек да умре на улицата, няма как да се върти в правилната посока…
„Но и аз“ е една от онези книги, които късат сърцето. Четеш, взираш се тук-там, в някоя болна точка, кога проридаваш, кога притреперваш също като младата „утопистка“ Лу Бертиняк, докато дири трескаво с поглед Но… Четеш и хълцаш в някое кафене, и ставаш смешен, и се чувстваш жалък, незначителен пред грамадната, „насипна“ болка и злочестина, но и една молекула по-озарен и добър, способен на повече топлота.
Кой знае, навярно когато затвориш „Но и аз“, някой ще се доближи до теб и ще ти прошепне заговорнически: „Не се отказвай“.
