Лира Литературно-рекламна Агенция
АНОТАЦИЯ
Шугър Уолъс е красива млада жена, която води номадски начин на живот. Всяка пролет тя се мести да живее в нов град, а единствен спътник е любимият й кошер с пчели, завещан от нейния дядо.
Идва нова пролет и Шугър се преселва в апартамент в квартала „Алфабет Сити“, Манхатън, защото на покрива на сградата има градина. Там тя може да гледа необезпокоявано пчелите си. А и самият квартал е пълен с паркове и тревни площи.
Скоро жената се запознава с останалите обитатели на блока, до един недоволни от живота си – младата анорексичка Руби Портман, която копнее за любов, самотната майка Лола, която така и не е успяла да сбъдне мечтата си да отвори магазин за балони, сръдливите старци госпожа Кешъл и господин МакНали, срамежливия Нейт и кварталния бездомник Джордж… Постепенно Шугър се сприятелява с тях и научава историите им, а ние разбираме защо тя никога не се задържа дълго на едно и също място. Тя се страхува да не се влюби отново в неподходящ човек – някой като Грейди Паркс, когото е зарязала пред брачния олтар, защото е ненавиждал пчелите й.
Шугър внася лъч светлина в живота на новите си приятели, като го подслажда с мед и добри думи. Но самата тя става все по-мрачна. Не може да изхвърли от мислите си привлекателния мъж, с когото се сблъсква на улицата още през първия си ден в Манхатън – висок брюнет с хавайка на име Тео Фицджералд. Когато се срещат за втори път, Шугър разбира, че шотландецът адвокат също е привлечен от нея и това я хвърля в паника. За нищо на света тя не иска да преживее отново страданията и разочарованията от първата си любов. Уплашена от чувствата си, Шугър започва всячески да го избягва (въпреки че бездомникът Джордж не спира да я уверява колко хубава двойка ще бъдат)… докато не се намесва Елизабет Шеста, кралицата на нейния кошер.
Благодарение на необикновените си сетива навремето Елизабет Първа усеща, че Грейди Паркс е неподходяща партия за Шугър и го ужилва, превръщайки неприязънта му към пчелите в истинска омраза. Омраза, която в крайна сметка кара Шугър да го зареже в деня на сватбата им. Сега нейната наследница, Елизабет Шеста, усеща, че господарката й е нещастна и спира да снася яйца, а разтревожените от поведението й пчели спират да правят мед. Елизабет знае, че Тео е точно това, от което господарката й има нужда, и решава да й покаже одобрението си съм него. Тя напуска кошера и отвежда целия рояк на покрива на една от съседните сгради. Шугър отива да прибере пчелите си и открива, че в апартамента под покрива живее Тео… Както и че кралицата-майка е започнала да снася отново яйца, а децата й да правят мед.
Така пчелите, които са провалили първия брак на Шугър, сега стават причина тя да се омъжи отново, този път за правилния човек. Роякът помага и на още една двойка – докато заедно с Шугър събират мед, Руби и Нейт неусетно се влюбват…
“Сватбени пчели” е съвременен романс, в който централни теми, освен любовта, са и животът на модерните жени, тяхната обсебеност от външния им вид, самотата, семейните отношения и не на последно място приятелството.
ОТКЪС
Шугър Уолъс не вярваше в любовта от пръв поглед,но нейните пчели вярваха, а дори не ожеха да различават червеното от зеленото. Можеха обаче да виждат четирийсет различни оттенъка на пурпурното. С други думи: тези пчели, макар и да не знаеха всичко, в някои отношения знаеха повече от Шугър Уолъс.
1.
Пчелите на Шугър жужаха непрестанно в скута ѝ, докато сваляше прозореца на колата и се изпъваше да погледне нагоре към жилищната сграда на „Флорес Стрийт“. Беше висока пет етажа, а закачливата ѝ оранжева тухлена зидария се скриваше зад плътен слой прахоляк. През средата ѝ на зигзаг като екзотичен белег се спускаше аварийна противопожарна стълба, а розовата площадка под червената входна врата създаваше впечатлението, че сградата се плези с език – вероятно на избледнялата връзка разноцветни балони, завързани за потъналите в бръшлян перила на мазето.
– Гледай ти, каква необикновена физиономия има – каза Шугър на приятеля си Джей, който нетърпеливо барабанеше с пръсти по волана. – А и никога преди не съм живяла на две крачки от пекарна за книш*. Освен това, ако си купя акордеон и той се развали, знам точно къде ще ми го поправят.
Шугър потупа квадратния стиропор, който лежеше на коленете ѝ и приютяваше безценната ѝ царица заедно с дремещото новоизлюпено царство от пчели работнички. Въпреки че беше на един хвърлей разстояние от все известните свръхнаселени манхатънски каньони, „Флорес Стрийт“ беше изненадващо очарователна: павирана сляпа улица, загърната в листа и сгушена в квартала „Алфабет Сити“, южно от парка „Томпкинс Скуеър“.
На пчелите много щеше да им хареса тук, щом веднъж ги настанеше. Достатъчно далеч от хаоса на небостъргачите в деловата част на града, те щяха да разполагат с изобилно отрупани градини, паркове, улични дървета и балконски саксии, върху които да пируват. Откриваше се голямо пространство със слънчева светлина; тя сега се плискаше около тях и танцуваше на нивото на улицата през новопокаралите клонки на липите.
Шугър вдиша градския въздух, а Джей забеляза място за паркиране пред тях: беше съвършен пролетен ден, небето – сияйносиньо, времето – хладно, но с привкус на сменящ се сезон, който намекваше, че се задават по-добри времена. Тя едва ли беше първият човек, който пристигаше в тази част на града, трептяща от вълнение какво предлага бъдещето. Сто години по-рано паветата трябва да са били съвсем невидими от шумните рояци играещи деца и суетящи се възрастни, всичките нови за Америка, прекосили океаните, заели се с неистовото начинание да изградят нов живот в своя новоизбран град.
– Не я ли виждаш пълна с дребни, опърпани дечица и натоварени ръчни колички? – попита тя Джей.
– Да, виждам я – отвърна той. – И я помирисвам, защото едва ли в онези дни тук е имало тоалетни.
Шугър му прости неговата раздразнителност. Той още се възстановяваше от силния уплах по повод натовареното движение по „Франклин Рузвелт Драйв“, заради което разля плодовия сок отгоре си, а сега му беше трудно да намести микробуса на мястото за паркиране. Потните петна под мишниците му се разрастваха, а Джей не беше от хората, на които им избиват потни петна под мишниците.
– Мисля, че тоалетните в наши дни са обичайно удобство – каза тя. – Според теб трудно ли е да свириш на акордеон? Ако си спомняш, аз не съм особено музикална.
– Цялото Източно крайбрежие може да си спомни колко си немузикална. Наистина, Шугър, не знам какво си мислиш.
– Мисля, че на теб няма да ти е удобно тук.
– Аз и не се опитвам да ми е удобно – отвърна Джей. – Още преди много години съм открил къде ми е мястото и само се надявам и ти да направиш същото, а не да прехвърчаш насам-натам и да оставяш след себе си опашка от разтревожени умопобъркани, които се чудят как изобщо ще оцелеят, щом си отидеш. Виждам го всяка година, когато те местя, и това ме тревожи почти до смърт.
– По-кротко, Джей. Те не са луди. Те са мои приятели. А аз говорех за паркинга. Няма да успееш да паркираш тук. Дай да се откажем и да заобиколим блока.
И без това Шугър искаше да хвърли още един поглед на индийския пазар за подправки и на магазина за туршии.
– Цял магазин само за туршии? Да не би да го има във всеки квартал?
– Ти и убийци, изнасилвачи, джебчии и бездомни няма да намериш навсякъде – каза Джей, докато се движеше някак неравномерно по „Флорес Стрийт“ и внимателно зави по „Авеню В“, където, сякаш за да докаже твърдението му, откъм тротоара внезапно се надвеси бездомник и се килна точно пред тях.
Джей удари спирачки и успя да го избегне, но бездомникът продължи да се клатушка през улицата, като едва се размина с движещо се такси, преди да се спъне в бордюра и да връхлети върху висок мъж с хавайска риза, който съвсем случайно стоеше там и говореше по телефона.
– Божичко – извика Шугър, тикна кутията си с пчели в ръцете на Джей, изскочи от колата, преди да е успял да я спре, и пресече улицата пред лекотоварен камион с надут клаксон.
Поваленият мъж с хавайската риза, леко запъхтян, пипнешком вдигна телефона си от тротоара и продължи да разговаря.
– Добре ли сте? – попита го Шугър, но той само посочи бездомника, който още лежеше сгърчен и се нуждаеше от по-незабавна помощ.
– Чувате ли ме, господине? – попита Шугър, докато издърпваше опаковката от бургери „Макдоналдс“ от ръкава на дебелото му палто. – Добре ли сте? Боли ли ви някъде? Мили боже, хубавичко се преметнахте.
Бездомникът тромаво се обърна и погледна нагоре към нея с тъмните си ясни очи и така се втренчи в Шугър, сякаш точно тя беше човекът, когото е очаквал да види.
– Не, госпожо, не ме боли – каза той с далеч не слабоват глас. – Поне не така, както предполагате, според мен.
– Е, това си е облекчение – каза Шугър.
Мъжът с хавайската риза затвори телефона и се изправи на крака.
– Извинявайте – каза той с напевна интонация, която прозвуча на Шугър като поточе, ромолящо върху нагорещени камъчета в слънчев ден. По гръбнака ѝ пробягна тръпка. Той имаше провиснала кестенява коса и красиво лице с хубав нос, но благодарение на прекалено крещящата хавайска риза ужасно се разминаваше с мексиканските рисунки върху стената зад него. От друга страна, очите му бяха с наситеносин оттенък, който точно пасваше на фона с живописни улични графити.
– Мога ли да ви помогна? – попита той.
Шугър не успя да определи точно акцента му. Не можа и да му отговори.
– За да изправим този господин на крака – продължи той.
Вероятно ирландец, помисли си, макар напълно да ѝ убягваше причината да знае какъв е произходът му.
– Да – отвърна тя, идвайки на себе си. – На крака. Веднага. Добър план. Не можем да го оставим нито минута повече да седи в канавката. Там изобщо не е достойно място за почивка.
– Напълно съм съгласен с вас – каза старецът. – Аз обичам мястото да е достойно.
Шугър и мъжът с хавайската риза едновременно пристъпиха към него и го издърпаха.
Но щом се отдръпнаха, допряха опакото на ръцете си – беше съвсем леко докосване, за по-малко от миг, почти не повече от косъмче в косъмче, но Шугър го усети като сладкарска горелка върху крем брюле.
Тя отскочи настрани и двамата се спогледаха за части от секундата, после телефонът му пак зазвъня и тя бързо се обърна към стареца, който беше престанал да залита и стоеше неподвижно.
– Безкрайно съм ви благодарен за помощта – каза той. – Бог ми е свидетел, не обичам височини, но някои места просто са прекалено близо до земята и тротоарът е едно от тях. Джордж Уейнрайт. Приятно ми е да се запозная с вас.
– Шугър Уолъс – отвърна тя, стисвайки неговата ръка, и забеляза чистите му, изрязани нокти. – И на мен ми е приятно да се запозная с вас. Но сигурен ли сте, че се чувствате добре?
– Добре съм, госпожице Шугър, само съжалявам, че направих подобен панаир, и се притеснявам, че съборих този нищо неподозиращ младеж по такъв начин.
– Той изглежда е наред – каза Шугър. – Въобще не е накърнена способността му да залепва за мобилния си телефон.
– Мобилни телефони! Не знам какво му стана на този свят – каза Джордж, клатейки глава. – Просто не мога да го разбера.
– Не сте само вие; хлъзгаво място е светът – увери го Шугър, бръсвайки леко палтото му, което, сега видя, че не е толкова дрипаво, колкото помисли в началото. На раменете си имаше пагони, а копчетата изглеждаха, сякаш наскоро са били лъскани. – Исках да кажа, аз още се мъча да проумея микровълновата фурна.
Джордж я изгледа с ясните си тъмни очи.
– Надявам се, че нямате против да го кажа – отвърна той, – но напоследък не ми се е случвало да срещам хора като вас. Нова ли сте в града?
– Току-що пристигнах.
– Какво става, по дяволите, Шугър? – прекъсна го появилият се от едната ѝ страна Джей, а петната на подмишниците му вече стигаха до кръста. – Трябваше да заобиколя с колата целия „Скуеър“ и да паркирам на половин километър оттук. Натресох се на кучешко лайно, шибан късмет!
– Внимавайте как говорите, младежо – каза Джордж. – Госпожица Шугър просто прояви малко старовремска загриженост към друго човешко същество.
– Видя ли, Джей – обади се Шугър. – Не съм единствената на света, която не се радва на ругатните.
– Какво си зяпнал хладилната кутия – сопна се невъзмутимо Джей на Джордж и прехвърли кашона с пчелите от едната си мишница под другата. – Главата ти ще бръмне от това, което е вътре, но бъди сигурен, няма да е каквото търсиш.
– Джей, всичко е наред – каза Шугър. – Напълно си се объркал. Господинът се казва Джордж и не се интересува от хладилната кутия, независимо какво има в нея. Както и да е, вече може да ми я дадеш.
Тя посегна към кутията с пчелите точно когато облеченият с хавайската риза мъж отново затвори телефона си.
– А вие пък кой сте? – попита Джей.
– Аз съм просто човекът, който стоеше тук, за да е сигурно, че господинът ще кацне на меко, когато падне – отвърна той с усмивка, която разкри една-единствена трапчинка на лявата му буза и един преден зъб, леко припокрит от съседния.
Усмивката беше отправена към Шугър.
– Аз съм Тео Фицджералд – каза мъжът.
За миг помисли, че е усетила как пчелите вибрират до гърдите ѝ с различен ритъм, как мъничките им криле трепкат с два пъти по-висока скорост от нормалната и раздвижват въздуха в хладилната кутия с лудешка, маниакална трескавост, но още в момента, в който почувства това, те пак се върнаха към обичайното си темпо.
– Аз съм Шугър Уолъс, а това е моят приятел Джей – каза тя. – Може и да не си личи, но е едно от най-милите същества в света. Дойде чак от Вирджиния до Роуд Айлънд само за да ме докара до новото ми жилище точно зад…
– Хайде да не казваш на всички къде живееш – прекъсна я Джей. – Шугър, няма да изкараш и десет минути в този град.
– Права си, не си личи да е такъв – каза Джордж.
– Не съм от амишите*, Джей – каза Шугър. – Гледала съм „Сексът и градът“ почти толкова, колкото и ти. Може да спреш да вдигаш врява, когато пожелаеш.
– Как го каза само, че не си от амишите, защото и аз не съм – обади се Тео. – Не съм амиш. Аз съм шотландец, което е съвсем различно. Няма абсолютно никаква връзка.
Този път Шугър беше сигурна, че е усетила как пчелите променят вибрациите си, само за момент, за да влязат в хармония със забързаното туптене на сърцето ѝ. Заради тези негови сини очи като от мексиканския стенопис: те сякаш гледаха направо в душата ѝ, сякаш Тео можеше да разчете мислите ѝ, въпреки че Шугър не се познаваше особено добре.
– Хайде – каза Джей, посягайки да я хване над лакътя.
– Имаме работа да вършим. Не можем да стоим тук цял ден и да си бъбрим.
Очите на Тео останаха приковани в Шугър и тя усети как по шията ѝ бавно полазва руменина и разцъфва на бузите ѝ.
– Ако си сигурен, че здраво стоиш на крака – обърна се тя към Джордж, – Джей е прав, наистина най-добре е да тръгваме.
– Здраво стоя – отвърна Джордж. – Здраво, от доста време вече. Най-добре и аз да тръгвам. Но е много хубаво, че ще живееш в нашия квартал, Шугър. Ще гледам за теб, няма начин да не го правя.
Той се обърна и се отдалечи с тътрене, като щадеше десния си крак, но иначе се движеше доста пъргаво.
– Една минута не сме изкарали тук и отрепките почват да прииждат – замърмори Джей.
– Всъщност, аз и отрепка не съм – каза Тео. – Сещаш се, както не съм и амиш.
– Да, благодаря, приятен ден – отвърна Джей, отмъквайки Шугър със себе си.
– Радвам се, че се запознахме, Тео – каза тя през рамо.
– А той сериозно ти пожелава приятен ден.
Тео я гледаше как върви надолу по улицата и завива по посока към парка. Жената беше висока и слаба, с дълга тъмна коса, която се мяташе на лъскава конска опашка от едното рамо към другото, а роклята ѝ се виеше около пристегнатата талия. И той внезапно си помисли за диня. Беше трудно да намериш диня в Шотландия, но даже и преди да беше опитвал лично, този плод му навяваше спомени за лято (което в Шотландия също трудно се намираше). Вече знаеше какъв е вкусът на динята, едно от любимите му неща. Почти я усети в устата си, докато стоеше там; онази студена, сладка, мощна експлозия от почти нищо като съдържание. Изпита нужда да си намери един резен колкото се може по-скоро.
Телефонът му звънна и с трясък го върна обратно в реалността, но тя вече не изглеждаше както преди.
– Бил си далеч от вкъщи прекалено дълго, Джей – каза Шугър, докато се връщаха към колата. – Никога не е абсолютно наложително да си груб, нали помниш? Освен това не смятам, че Джордж е отрепка. Имаше толкова изискани маниери, според някои хора, по-добри от твоите, и миришеше на „Олд Спайс“. Трябва ли отрепките да миришат на „Олд Спайс“?
– Нищо не трябва да мирише на „Олд Спайс“. О, гледай, гледай, Шугър. Току-що пак стъпих в същото кучешко лайно!
– Защо не си остана в Уитамо Уудс, – сгълча я Джей, докато с друсане караха обратно към „Флорес Стрийт“.
– Или не се върна в някое малко селище като Мендосино, или в онова китно селце-градче в Колорадо? Или не вземеш да дойдеш във Вирджиния, за да си по-близо до мен. Ню Йорк е прекалено голям. И се наводнява. Освен това е много мръсен. Никога няма да можеш да облечеш бяла дреха. Ще издържиш ли да живееш така?
– Джей, миличък, поначало гледам да избягвам бялото така или иначе.
– О, да му се… тоест… Извинявай, Шугър. Просто се притеснявам за теб, това е. Всяка година се местиш на някое ново място и започваш от нулата.
– Имам си пчелите, Джей. Не е, като да почвам от нулата. Това е много в сравнение с повечето хора, които си нямат нищо. Виж, там, точно до моя блок, е свободно. И широко. Можеш да сместиш цели три таратайки. Хайде, ще се справиш.
Според Шугър местенето в нов град беше за предпочитане в сравнение с това, да се върне някъде, където е била преди.
– Ню Йорк – изтананика тя на пчелите върху коленете си, – Ню Йорк.
„Сватбени пчели“ тук
