Лира Литературно-рекламна Агенция
Урсула Легуин е сочена за кралицата на фентъзито. Тя е една от малкото жени, които пробиват в мъжкия иначе жанр на фантастиката. Сайтът electricliterature.com срещна носителката на наградите „Хюго“ и „Небола“ с един много различен от самата нея, но не по-малко награждаван автор – Майкъл Кънингам – носител на „Пулицър“ за своя хит „Часовете“.
Ето и техният диалог (със съкращения):
Майкъл Кънингам: Времената ни са такива, че писателите винаги трябва да са обвързани с някаква категория. Дори да не стане веднага, времето ги вкарва в нишата на било то викторианци, модернисти, макар самите те рядко да се усещат като такива. Често се чудя като какви ще бъдем определени ние. За мен „постмодернисти“ не е достатъчно. Може би трябва да оставим на историята да съди, но лично смятам, че „граничен“ е най-доброто определение за днешното време и творчеството ми. „Граничен“ не само за време, раза или пол.
Също така вярвам, че някои от най-иновативните, дълбоки и красиви примери на художествената литература в днешно време са на лавиците с етикет „научна фантастика“. В този раздел има много повече гениални произведения от т.нар. мейнстрийм. Можем да поговорим за това – за бариерите между жанровете. Това е нещо много важно за мен, защото често срещам трудности да убедя читателите да надникнат над жанровите ограничения в художествената литература. Все още много често се изненадвам, когато някой ми каже „Не чета научна фантастика“.
Урсула Легуин: Казваш много от това, което и аз бих казала, и се радвам да го чуя и от друг. Особено от писател, чиято слава е в „различен“ жанр. Проблемът е, че има стремеж на разделение на литературата, отказ да се приеме, че една творба може да принадлежи към няколко жанра. Наистина има разлики между фантастиката и така наречената реалистична проза, между ужасите и фентъзито, между романса и мистерията. Има разлики в написването им, в прочитането им, в критиките за тях. Но да живеят различията. Те дават на всеки жанр различен вкус, насоки на интерес както на писателя, така и на читателя.
Но когато тези жанрове се категоризират от издатели или критици, се създава един вид ограничаване, а не толкова – даване на възможности. Така очакванията заместват качеството. Литературата дегенерира във формула. И тогава някои автори се превръщат в конвейр. А Холивуд експлоатира тази поточна линия. И накрая за жанра се съди от онези, които доминират в нея. Така в един момент за „жанра“ не се мисли като за определител, а като нещо негативно.
Оказа се, че като литература се определя реалистичната проза. Реализмът, естествено, е прекрасен литературен жанр и доминира в прозата от 1800 година насам. Но това не му дава някакъв статут на превъзходство. Фентъзито е също така силно, както и реализма. И всъщност много по-старо като съществуване. Всъщност това е началото на литературата. Обичам да цитирам едно от най-прочутите имена на реализма – Едмънд Уилсън, който казва: „Ооо, тези ужасни Орки!“…
Моите книги се движат свободно между реализъм, магически реализъм, научна фантастика, фентъзи, историческа проза, книги за тийнейджъри, паранормално и още няколко субжанра. Това на практика ги прави за невъзможни за определяне.
Но, както казваш, хората все още разчитат на стереотипи и предразсъдъци. И на мен ми се случва да срещам хора, които признават, че децата им обожават книгите ми, но те, разбира се, не ги четат. И то не защото не четат, но четат книги като „Слугинята“ и „Петдесет нюанса сиво“.
Харесва ми терминът ти „граничен“. И аз смятам, че „постмодернизъм“ е някакво лишено от смисъл понятие. Но не обичам етикетите. Те вкарват в някакви клетки. Харесва ми, че автори като Дейвид Мичел, Майкъл Чабон и Джо Уолтън и преди всичко – великият стар Жозе Сарамаго, танцуват по литературния пейзаж, като използват свободно елементи от различни жанрове, за да построят прекрасните си истории. Радвам се и на добрата репутация на непринадлежащи на реализма писатели като Хорхе Луис Борхес и Итало Калвино. Да живее революцията!
Майкъл Кънингам: В една книга на Самуел Дилейни пише, че „представяйки си нов пол и в резултат – нова сексуална ориентация, читателите винаги отразяват действителността, докато подчертават различията“. Мисля, че това особено важи за твоята „Лявата ръка на Бога“. Не е нужно да се фокусираш върху това, което се смята за правилно, но в прозата някак претворяваме половете.
Урсула Легуин: Мисля, че Дилейни много добре илюстрира когнитивната концепция на Дарко Съвин, което е и характеристика на научната фантастика – да даде на читателя една нова форма на разбиране на света. Ето например крайният реалист Стендал настоява, че романите му са „огледало на едната част от пътя“, че отразяват реалността. Но едно огледало не може да ти покаже целия свят или пък самия теб от гледна точка, която ти никога не си имал. А научната фантастика прави точно това.
Сериозната научна фантастика понякога засяга много повече реалността, отколкото реалистичните романи. Все пак въображението може просто да се отдели от реалността и да го пренареди. Никой не е Бог, а нашият собствен свят все пак не е целият свят. Но нашето съзнание може да научи много от света, като си играе с него, а въображението прави точно това – играе.
През 60-те години половото самоопределяне бе много важно. Но научната фантастика предоставя много възможности за преосмисляне на това статукво и дава широта на разбирането. И какво ще стане, ако никой не се самоопределя полово, както е това на планетата Гетен? Какво ще стане, ако браковете не включват двама души или една двойка, а например четирима, били те хетеро или хомосексуални, както са на планетата О? Какво би било, ако никой не воюва с никого? Много голяма част от моята фантастика е чисто антропологична. Това съм го взела от баща ми, който беше етнолог, който се учеше от индианците в Калифорния. Аз изпращам имагинерни хора на имагинерни планети, които да се научат и други гледни точки и начини, по които биха могли да се държат един с друг.
Майкъл Кънингам: Интересуват ли те все още разликите между научната фантастика и фентъзито?
Урсула Легуин: Много години се чувствах длъжна да протестирам и да отстоявам тези разлики. Но вече няма толкова предразсъдъци в тази насока и съм доволна. Направих това, което исках. Оле!
Майкъл Кънингам: В момента водя курс, наречен „Четенето на проза като занаят“. Обсъждахме твоя разказ „Онези, които напускат Омелас“ като пример в секцията „Правила“. Всъщност през целия курс настоявах, че правила няма, има само няколко генерални принципа за писателите. И понякога те работят, друг път – не. И този разказ беше пример за това, че може да се стои далеч от принципите и все пак да се създаде вълнуваща и забележителна история. И, честно, този разказ, е хит всяка година. Кажи нещо за него – как стигна до идеята, как я разви, имаше ли някакви съмнения?
Урсула Легуин: Честно казано, имам много повече съмнения, когато става дума за ортодоксални идеи. Аз просто следвам мое собствено правило, а то е – къде искам да стигна. Най-много съмнения съм имала за „Лявата ръка на Бога“ и „Лавиния“. Никога не съм имала съмнения за разказа, за който говориш. Знам, че го използват за пример в различни специалности – литература, философия, социология, икономика. Той поставя много стряскащ морален въпрос, но не дава никакъв отговор. Нещо, което е доста неприятно за изучаващите го.
Майкъл Кънингам: Има ли въпрос, който искаш да ти зададат и никой досега не го е правил в интервю?
Урсула Легуин: Май никой не ме е питал за родствената връзка между човеците и нехуманоидните същества в книгите и поезията ми. Например за това каква голяма част от творбите ми се занимават с животните и дърветата. Романите се съсредоточават върху човешките взаимоотношения, но често тези отношения се разрастват и включват и други същества, дори гори, дракони, плъхове. В поезията ми има много геология, много скали. Но явно е по-лесно да развълнуваш някого с човешка вселена. А може би аз се радвам, когато мога да избягам от нея… Кой знае…
Свързани заглавия:
Урсула Легуин ще получи медал за цялостен принос към американската писменост
Книги от Урсула Легуин тук и тук
Книги от Майкъл Кънингам тук
