Начало / България / „Учението на дон Хуан“ от Карлос Кастанеда – пътешествие на духа към истината

„Учението на дон Хуан“ от Карлос Кастанеда – пътешествие на духа към истината

228638_bКултовото изследване на американския антрополог Карлос КастанедаУчението на дон Хуан“ се завърна по книжарниците в ново издание.

Първоначално издадена като дисертация по антропология през 1968 г., книгата достига култов статут с описанието си на живота и обичаите на дон Хуан Матюс, индиански шаман от племето яки от Сонора, Мексико. Карлос прекарва пет години като чирак на дон Хуан, което дава начало на продължилия му интерес към магическите ритуали на юките.
Докато търси как да се запознае по-добре с пейота, вид разпространен кактус в Мексико и Аризона, който съдържа психоактивни вещества, Кастанеда се запознава с възрастния дон Хуан. Опитът му да впечатли възрастния индианец с натрупаните си до момента познания за мескалито – духа, който местните вярват, че обитава кактусите – завършва с провал. Младият учен подхожда с интерес към обичаите, но няма особено доверие в ученията на дон Хуан. Но колкото повече време прекарва с индианеца, толкова повече допуска вярата в сърцето си.
Дон Хуан, който е професионален шаман, прави тънка разлика между действията на различните психоактивни вещества, които се съдържат в растенията. Според него растенията могат да бъдат съюзници по пътя към познанието и чрез магически ритуали той се допитва до тях за отговор на своите въпроси. Други растения и животни – като пейота – не са съюзници, а по-скоро са могъщи приятели, от чиято мъдрост можем да черпим знание, ако съзнанието ни е достатъчно отворено, за да ги чуем. Защото живият свят е едно цяло и всяка частица от него може да се свърже с всяка друга.
Има ли светове отвъд този? Има ли същества, които не се нуждаят от материална обвивка, за да ни влияят, променят, да ни дават сили и да ни разкриват ново познание, недостъпно по пътищата си и по законите на нашия разум? Съвременният човек отдалечил ли се е толкова много от природата, за да стане глух за нейните учения?
„Учението на дон Хуан“ е книга, променила живота и начина на мислене на поколения и повлияла на развитието на ню ейдж философията. Кастанеда разкрива хоризонти и пътища, до които иначе не бихме достигнали, и ни насърчава да се опитаме да разберем истинската същност на самите себе си и света, който ни заобикаля.

 

ОТКЪС

 

През лятото на 1960 година, когато бях студент по антропология в Университета на Калифорния, Лос Анджелис, направих няколко пътувания на югозапад, за да събера информация за лечебните растения, използвани от индианците в този район.

Събитията, които описвам тук, започнаха по време на едно от пътуванията ми.

В един крайграничен град чаках автобуса на „Грейхаунд“ и говорех с приятеля си, който ми беше водач и помощник в проучването. Изведнъж той се наведе към мен и ми прошепна, че белокосият индианец, който седеше пред прозореца, е много голям познавач на растенията, особено на пейота. Помолих го да ме запознае с този човек.

Моят приятел го поздрави отдалеч, след това се приближи и стисна ръката му. Поговориха малко, после той ми направи знак да се присъединя към тях, но незабавно ме остави сам с възрастния човек, без дори да си направи труда да ни представи. Индианецът не беше смутен ни най-малко. Казах му името си, а той ми отговори, че се казва Хуан и е на моите услуги.

Използваше испанската учтива форма на обръщение. Стиснахме си ръцете по моя инициатива и след това се умълчахме за известно време. Това не беше напрегнато мълчание, а тишина – естествена и отморяваща и за двама ни. Бях поразен от гъвкавото му и мускулесто тяло, макар че вратът и тъмното му лице бяха покрити с бръчки, които издаваха възрастта му.

После казах на индианеца, че се интересувам от лечебни растения. Въпреки че в действителност бях почти напълно невеж относно пейота, открих, че се държа като голям познавач, който едва ли не намеква, че може би разговорът ще бъде от полза за другия събеседник. Докато си дрънках, той бавно кимаше и ме гледаше, но не казваше нищо. Отбягвах погледа му и накрая се оказахме потънали в гробно мълчание. Най-сетне, след една пауза, която ми се стори много дълга, дон Хуан стана и погледна през прозореца. Автобусът му беше дошъл. Той каза „довиждане“ и напусна спирката.

Бях ядосан, че му говорих глупости, твърде прозрачни за проницателните му очи. Когато се върна, приятелят ми се опита да ме успокои за моя неуспех да науча нещо от дон Хуан. Започна да ми обяснява, че старецът често е безмълвен и непроницаем. Но за мен не беше така лесно да прогоня тревожния ефект от тази първа среща.

Постарах се да разбера къде живее дон Хуан и по-късно го посетих няколко пъти. При всяко посещение се опитвах да го насоча към разговор за пейота, но все безуспешно. Въпреки това ние постепенно станахме добри приятели и моето научно изследване беше позабравено или поне преориентирано в посока, коренно противоположна на първоначалното ми намерение.

По-късно приятелят, който ме беше свързал с дон Хуан, ми обясни, че старецът не е от Аризона, където се срещнахме, а е индианец от племето яки в Сонора, Мексико.

Отначало виждах у дон Хуан просто един чудак, който знае много за пейота и говори испански забележително добре. Хората обаче, с които живееше, вярваха, че той притежава някакво „тайно знание“ и че е „брухо“. Испанската дума „брухо“ означава церител, лечител, знахар, магьосник. Поначало тя се използва за лице, което обладава изключителни, най-често зли сили.

Познавах дон Хуан вече от година, когато той ми се довери. Един ден ми обясни, че притежава известно знание, което е придобил от учител, или както той го нарече, „благодетел“, който го е ръководил в нещо като чиракуване. На свой ред дон Хуан беше избрал мен за чирак, но ме предупреди, че поемам едно много сериозно задължение и че обучението е дълго и трудно.

Когато обрисуваше своя учител, дон Хуан използваше думата „диаблеро“. По-късно разбрах, че „диаблеро“ е термин, употребяван само от индианците в Сонора. Той се отнася до лице, обладаващо зли сили, което практикува черна магия и умее да се превръща в животно – птица, куче, койот или всякаква друга твар. При едно от моите посещения в Сонора имах странно преживяване, което илюстрира отношението на индианците към „диаблеро“.

Една нощ шофирах в компанията на двама приятели индианци, когато видях животно, приличащо на куче, да пресича шосето. Единият от спътниците ми каза, че това не е куче, а огромен койот. Намалих скоростта и спрях встрани от пътя, за да разгледам добре животното. То остана няколко секунди в обсега на фаровете и след това избяга в чапарала. Без съмнение, беше койот, но двойно по-голям от нормалното. Разговаряйки възбудено, моите приятели заключиха, че това е било твърде необикновено животно, и единият допусна, че може да е бил диаблеро. Реших да използвам разказа за тази случка, за да разпитам индианците от района за суеверието, свързано с диаблеро. Говорих с много хора, на които разказах историята и зададох въпроси. Трите разговора, които следват, свидетелстват за тяхното отношение.

– Мислиш ли, че е бил койот, Чой? – попитах един млад човек, след като беше чул историята.

– Кой знае? Куче, без съмнение. Много е голямо за койот.

– Мислиш ли, че може да е бил диаблеро?

– Това са големи локуми. Няма такива неща.

– Защо смяташ така, Чой?

– Хората си въобразяват разни неща. Обзалагам се, че ако бяхте хванали това животно, щяхте да се убедите, че е куче.

Веднъж имах работа в друг град. Станах преди разсъмване и оседлах коня. Тъкмо като тръгвах, видях на пътя тъмна сянка като грамадно животно. Конят ми се изправи на задните си крака и ме хвърли от седлото. Бая се изплаших и аз, но се оказа, че сянката е жена, която отива в града.

– Значи, искаш да кажеш, че не вярваш в диаблеро, Чой?

– Диаблеро! Какво е това диаблеро? Кажи ми какво е всъщност диаблеро?

– Не знам, Чой. Мануел, който пътуваше с мен онази нощ, каза, че койотът може да е бил диаблеро. Може би ти би могъл да ми кажеш какво е диаблеро?

– Казват, че диаблеро е брухо, който може да приеме каквато си иска форма. Всеки знае обаче, че това е чиста лъжа.

Старите хора тук знаят много истории за диаблеро. Но няма да откриеш такова нещо сред нас, по-младите.

– Какво животно мислиш, че беше това, доня Лус? – попитах жена на средна възраст.

– Един Господ знае със сигурност, но аз мисля, че не е бил койот. Има неща, които на вид са като койоти, но всъщност не са. Тичаше ли койотът, или ядеше?

– През по-голямата част от времето стоеше, но мисля, че когато го видях за пръв път, ядеше нещо.

– Сигурен ли си, че не държеше нещо в устата си?

– Навярно държеше, но кажи ми има ли това някакво значение?

– Да, има. Ако е държал нещо в устата си, не е бил койот.

– А какво тогава?

– Мъж или жена.

– Как наричате такива хора, доня Лус?

Тя не отговори. Продължих да я разпитвам още малко, но без успех. Накрая каза, че не знае. Попитах я дали такива хора ги наричат диаблеро и тя отговори, че диаблеро е едно от имената, с които ги наричат.

– Познаваш ли някой диаблеро? – попитах.

– Познавах една жена – отговори ми тя. – Нея я убиха. Това се случи, когато бях малко момиче. Говореше се, че жената се превръща в кучка. И ето, една нощ в къщата на един бял човек влязло някакво куче да краде сирене. Белият човек убил кучето с ловджийска пушка и в същия момент, когато кучето умряло в неговата къща, жената умряла в своята колиба. Родата ѝ се събрала и отишла при белия човек да иска отплата. Той платил добри пари за убийството.