Лира Литературно-рекламна Агенция
Говорим с един от най-разпознавемите и обичани български писатели
Два романа от началото на творчеството на Галин Никифоров излязоха в общо издание – „Добро момче“ и „Умерено нежно“. Авторът им също е две в едно – инженер химик и икономист по образование, но с такъв отработен литературен почерк, че получава еднакво признание от академичната критика и от непретенциозната читателска аудитория. Наградите му са много, само пет пъти е номиниран за „Награда Хеликон“, а умението му да пише така, че любителите на всякакви жанрове – от екшъна до философската проза, приемат всяка негова книга като събитие, провокира и нас да зададем няколко въпроса на Галин Никифорв, с респект към таланта на този завършен български писател.
Господин Никифоров, припомнете на читателите, особено на тези, които за пръв път ще отворят вашите два романа, как са разположени във времето „Добро момче” и „Умерено нежно” ?
Първият ми роман беше „Умерено нежно” – той спечели специалната награда на корпорация „Развитие” за нов български роман и бе издаден през 2003 година. Тогава това беше почти единствената възможност да се издаде книга от бълтарски автор. А „Добро момче” излезе през 2006 година и бе номиниран за „Роман на годината” и наградата „Хеликон”, което бе най-хубавото за него. По двата романа работих общо около девет години, като „застъпването” им беше около четири. В съзнанието ми те винаги са си били заедно – като две момченца с големи уши, които си играят на пясъка. Затова и второто им издание е общо – една от мечтите ми, която най-накрая се сбъдна.
Редактирахте ли ги отново и изкушихте ли се да промените нещо в двата текста?
Редакциите бяха незабележими – сюжетите са си същите, героите не са променяни. Имаше леко осъвременяване на някои описания, изчистване на повторения и прецизиране на фактологията. Четат се леко, така се и възприемат. А това, че са заедно в това издание, ги прави някак по-въздействащи. Поне такова е моето усещане.
Ковид пандемията прилича на ситуацията от „Добро момче”, в която героят засяда в асансьор, и живота му се стопира като днешния в една почти смъртоносна пауза. Този мъж вас на какво ви научи?
Мисля, че в критичните ситуации човек най-добре си личи какъв е – тогава чрез болката разбира какво е научил за живота и каква личност е. Моят герой Павел от „Добро момче” всъщност е литературната проекция на онази част от мен, която винаги се е борила с трудностите, но не винаги ги е побеждавала. Но точно тази поредица от малки провали и малки победи е част от израстването, без тях не може. Всеки е осъден сам да ги преодолее и сам да извлече уроците си от тях.
Наистина сега са трудни дни за всички ни, но мисля, че това изпитание с ковид пандемията ще ни направи по-силни, а и така ще започнем повечко да ценим живота си – ще станем по-отговорни към времето, което ни е останало, и към хората около нас, защото човешките отношения са определящи за съществуването ни.
Защо при цялата фактология и реализмът, които използвате във вашите книги, героите възприемат света все като образ на нещо друго?
Отговорът на този въпрос би трябвало да е от няколко страници, защото героите от романите ми общо са около петдесет и почти всеки от тях има различно виждане за света, различен характер, различен интелект, различен опит и различна чувствителност. Когато си писател и разказваш една история, винаги се опитваш да гледаш на света през очите на героите си, за да ги разбереш и след това да ги обогатиш чрез въображението и емоциите си, за да им придадеш достоверност и увереност. Странното е, че понякога има пълни противоположности, които могат да съществуват паралелно, като привидно живеят всеки в свой свят, а в действителност живеят в единствения възможен – този, в който сме всички. Така се ражда конфликта в книгата и това „носи” историята, която се разказва.
Да надзърнем и в романа „Умерено нежно”. Има ли тук връзка между актьора и мошеника, между играта на сцената и чистата измама?
Винаги има малки парадокси или психологически пъзели в писането на един роман. Ето например това: вие ме питате за един измислен и несъществуващ герой, който играе своята роля във въображаем свят, като се опитва да оправи някои неща от живота си, който прилича на действителността, но не напълно! Тази психологическа ситуация е като онова заглавие на Сири Хуствет „Жена, която гледа мъж, който гледа жена”. Винаги има напластяване на истина и измислица в книгите, героите понякога са странни, понякога са съвсем естествени и приличат на действителните. В тази игра на възприятия или експлоатиране на психологически шаблони историята трябва да бъде достатъчно драматична, ефектна и добре написана. Да размести някои пластове в душите ни, да ни развълнува, да ни научи на нещо. И то защото имаме душа, която има нужда да възприема и да чувства, а понякога и да израства. На това се надявам.
Преди време вие отказвахте всякакви медийни изяви. Как гледате днес на публичните фигури, които запазват мълчание?
Всеки сам решава как да живее и дали да говори, или да мълчи. Аз мълчах седемнайсет години и се чувствах добре. След излизането на петия ми роман –“Къщата на Клоуните” през 2011 година започнах да говоря от време на време за книгите си и пак се чувствам добре. Хубаво е да намериш баланс. Все пак когато си писател, най-важното е какво си написал, а не за какво говориш, как изглеждаш, дали си млад или стар, дали си мъж или жена, дали си беден или богат. Личността на писателя няма голямо значение, според мен той трябва да остане скрит зад историята си. А и една от любимите ми писателки – Ан Тайлър, която мълча в продължение на почти четиресет години, казва недвусмислено: „Говоренето за литература рязко намалява желанието тя да бъде писана.” И аз съм напълно съгласен с нея.
На какъв етап е работата по филмирането на романите ви, кое ще видим първо на голям екран – „Тяло под роклята” или „Добро момче”?
И двата проекта вече са с написани сценарии, и всеки „отбор” си е планирал нещата така, че филмите да са готови към края на следващата година. „Тяло под роклята” ще бъде филмиран от хората на „Лигна Груп” – същите, които помагат на младата ни певица Виктория за участието й в Евровизия. За тях моят роман ще бъде дебют в пълнометражното кино и работят с огромно желание за реализирането му. Анелия Касабова и Михаил Константинов движат нещата и мисля, че скоро ще бъдат обявени кастингите за ролите във филма.
„Добро момче” пък ще бъде реализиран от Борислав Костов, който вече има зад гърба си три пълнометражни филма, единият от които е по една моя новела „Нощта на мечтите”. Скоро излезе третият му филм със заглавие „Не те харесвам” с участието на Любен Чаталов, Явор Бахаров и Китодар Тодоров и мога да кажа, че той е един от най-добрите български филми, които съм гледал през последните години. С няколко думи – предстоят интересни неща!
Разговора води: Людмила Еленкова
