Начало / България / Приятно и информативно пътешествие в света на древните римляни

Приятно и информативно пътешествие в света на древните римляни

220388_bSPQR (Senatus Populus Que Romanus) или Сенатът и римският народ е мотото на град Рим и квинтесенция на Римската държава. Едноименната книга на Мери Биърд ни помaгa да се докоснем до една цивилизация, която не само e оказала огромно влияние върху западната култура и политика, но е оформила възгледите ни за света и нашето място в него.

SPQR e поглед към историята на Рим, представена от един от най-известните съвременни познавачи на Античността. Мери Биърд е виден специалист по класически цивилизации във Великобритания, преподавател по антична литература в Кеймбридж и Кралската академия по изкуствата, редактор по класическа литература в Таймс, а също е и сценарист и водещ в няколко филма на Би Би Си за Античността.

Книгата ѝ е необикновена смесица от задълбочени познания и отличен стил на писане. Показва духа на времето, рови се в спорните въпроси, поставя под съмнение клишетата, прави всичко възможно да изследва какъв е бил всъщност реалният живот в Древен Рим, понякога в разрез с образа, който ни представя традиционната историческа наука.

SPQR описва възхода на Рим от малко и незначително селище в Централна Италия до столица на една от най-мощните империи. Разказва как римляните са възприемали себе си и постиженията си и защо те са важни за нас и до днес. Като покрива период от повече от 1000 години и хвърля светлина върху основите на римската цивилизация, книгата изследва демокрацията, миграцията, религиозните противоречия и социалната гъвкавост, представяйки ги в контекста на империята. Не са пропуснати и митовете и историите на Древен Рим, както и темите за гражданството, сигурността и правата на човека – въпроси, актуални и в наши дни.

Невероятната ерудиция на авторката е очевидна, но SPQR не е тежко академично четиво, а приятно и много информативно пътешествие в света на древните римляни.

 

ОТКЪС

ПОХИЩЕНИЕ

Рем бил мъртъв. А градът, който бил създаден с негова помощ, се състоял само от шепа приятели и спътници на Ромул. Имал нужда от повече граждани. Затова Ромул обявил Рим за „убежище“ и поканил безимотни и всякаква сбирщина от останалите области на Италия да се присъединят към него: избягали роби, осъдени престъпници, изгнаници и бегълци. Така се събрали много мъже. Само че за да намерят жени, разказва историята на Ливий, Ромул трябвало да прибегне до хитрост – и до изнасилване. Той поканил съседните народи, сабините и латините, населяващи областта Лациум около Рим, да дойдат с целите си семейства на религиозен празник със забавления. Насред празничните церемонии по даден от него знак мъжете му отвлекли младите жени сред посетителите и ги взели за съпруги. (…)

Къде е разделителната линия между отвличане и изнасилване? Какво подсказва случаят изобщо за войнствения характер на Рим?

Ливий защитава ранните римляни. Твърди, че отвличали само неомъжени жени; това било начало на брак, а не на прелюбодеяние. Той подчертава, че римляните не избирали жените, а ги грабвали наслуки, като аргумент, че са прибягнали до отвличането като необходимо средство да осигурят бъдещето на своята общност и че то било последвано от нежни думи и обещания за обич от мъжете към техните нови булки. Освен това представя действията на римляните като реакция на неразумното поведение от страна на съседните племена. Римляните, обяснява той, най-напред постъпили както е редно – помолили близките народи да сключат договор с тях, който щял да им даде правото да сключват бракове помежду си. На това място Ливий изпада в крещящ анахронизъм, като съвсем явно се позовава на определеното със закон право на conubium, или „междубрачие“, което много по-късно става обичайна част от съюзните споразумения на Рим с други държави. Римляните се обърнали към насилието едва след като молбата им била безпричинно отхвърлена. С други думи, това бил един от случаите на „справедлива война“.

Други представят нещата по различен начин. Някои откриват още в произхода на града всички издайнически признаци за по-късната войнственост на римляните. Конфликтът, твърдят те, бил непредизвикан, а фактът, че римляните взели само трийсет жени (ако приемем, че са били толкова наистина), говори, че у тях е надделявало намерението не за брак, а за война.  (…)

Поетът Овидий – или Публий Овидий Назон, както е пълното му римско име – следва друга насока. Двамата с Ливий са, общо взето, съвременници, но за разлика от историка с неговите традиционни възгледи, поетът върви срещу течението и накрая е прокуден да живее в изгнание през VIII в.сл.Хр. – отчасти заради дързостта на остроумната му поема „Любовно изкуство“, която съветва читателя как да омае някого. В тази творба той преобръща наопаки разказа на Ливий за похищението и представя случката като примитивна форма на ухажване: еротика, а не необходимо средство. Римляните на Овидий първоначално се опитват да „набележат коя девойка харесват най-много“, а след дадения знак посягат към нея с „похотливи ръце“. Скоро вече нашепват сладки безсмислици в ушите на откраднатите моми, чийто явен ужас само увеличава сексапила им. Празненствата и забавленията, размишлява лукаво поетът, винаги са били подходящи места да си намериш момиче още от най-ранните дни на Рим. Или казано с други думи – каква чудесна идея е хрумнала на Ромул да възнагради верните си войници. „Ако ми плащат така, и аз ще се запиша във войската“ – шегува се Овидий.

Родителите на девойките, ако се придържаме към обичайната история, определено не били склонни да възприемат отвличането като забавен флирт. Те се вдигнали на война срещу римляните, за да си върнат дъщерите. Римляните лесно победили латините, но не и сабините и конфликтът се проточил. Това е моментът, когато хората на Ромул били подложени на силна атака в новия си град и той се принудил да призове Юпитер Статор да възпре римляните от бягство, както напомня Цицерон на слушателите си – без да споменава, че цялата война е била заради отвлечени жени. Бойните действия били прекратени накрая благодарение на самите жени, които на този етап били доволни от положението си на римски съпруги и майки. Те храбро излезли на полесражението и замолили съпрузите си от едната страна и бащите си от другата да сложат край на борбата. „По-добре сами да загинем – обяснили те, – вместо да живеем без когото и да било от вас, като вдовици или сираци.“

Намесата им дала резултат. Не само че бил сключен мир, но и Рим според преданието станал общ град на римляни и сабини, единна общност под съвместното управление на Ромул и сабинския цар Тит Таций. Всъщност съвместното управление продължило до няколко години по-късно, когато Таций паднал убит в един съседен град по време на бунт, за който сам имал известна вина – насилствена смърт, която става емблематична за римската политика на силата. Ромул пак остава единствен владетел – първият цар на Рим, управлявал повече от трийсет години.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.