Лира Литературно-рекламна Агенция
С публициста Иван Стамболов-Сула говорим за най-новия му сборник есета „Тънкият гласец на здравия разум“
Изразът „остро журналистическо перо“ може и да се е превърнал в клише, а пробожданията на пишещата гилдия да са все по-спорадични, но има хора, които не отстъпват от позициите си и за читателите те отдавна са станали коректив на темите от деня. Такъв е Иван Стамболов, политически коментатор и медиен експерт, познат с прозвището Сула и едноименния блог sulla.bg, чийто статии, събрани накуп, представляват любопитна реконструкция на паметта за събития толкова спорни, абсурдни и необратими, че често не знаем какво да мислим за тях. Е, Сула ни помага – с класически замах, с ирония, с ерудиция. Затова решихме да се допитаме до неговия здравомислещ „гласец“.
– Господин Стамболов, кое ви кара да събирате в сборници статиите, които сте публикували по конкретни поводи назад във времето. Не мислите ли, че интересът на читателя се ограничава до самото събитие или казано по нашенски, „всяко чудо за три дни“?
– Събрани в книга, тези текстове се четат по съвсем различен начин в сравнение с вестник, списание или интернет. Те са колкото статии, толкова и есета, защото конкретното събитие от онези „три дни“ често е само повод за по-универсални обобщения. Старая се да показвам „третата гледна точка“, каквото е заглавието на един от текстовете и каквото ще бъде заглавието на третия том публицистика след „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“. И колкото повече време минава от конкретното събитие, толкова по-ясен става тънкият гласец на третата гледна точка. А тя е много важна, защото често влагаме емоции в измислени конфликти. Що за конфликт е един футболен мач? Що за конфликт в днешно време са едни парламентарни избори? Разделяме се на агитки, дюдюкаме един срещу друг, мразим се и се обиждаме за псевдодрами, които се разиграват само в едната половина на игрището. Затова третата гледна точка е ценна и си заслужава да бъде събрана в книга. И живият читателски интерес е факт.
– Защо „гласец“ е умалително, ако човек е убеден в истината, не трябва ли шумно да я разтърби?
– Едно е да искаш, друго е да можеш… и тъй нататък, както беше казал Хайтов. А пък и „тънкият гласец“ ми стои по-добре в заглавие, отколкото, да речем, „тъничкият глас“. Що се отнася до едно хипотетично „тъничкият гласец“, то е вече прекалено и грозновато. Понякога причините за вида на дадено заглавие са повече стилистични, отколкото съдържателни. Но, да, прави сте: „гласец“ може би показва колко е останало днес от здравия разум – тънка струйка. Благодарение на медиите, на тяхното техническо съвършенство и покритие, много хора живеят с готови клишета, внушени им от тях. Повтарят ги, без да се замислят дали отговарят на техните преки интереси и техния морал, а именно това замисляне е здравият разум. Умът е част от душата, от нематериалната половина на човека, част, която прави човека свободен. Пропагандата не иска умът да е буден, за да прокарва на спокойствие готовите си формули и изводи, до които човек сам едва ли би стигнал някога. По подобен начин действа и рекламата – кара те да изпиташ нужда от нещо, за което до този момент не си чувал. Нали знаете как се култивира гражданска активност? В две стъпки: първо ви обясняват че имате право на нещо, което до този момент не ви е известно; второ, казват ви, че някой иска да ви лиши от това право.
– Докога ще завършвате всеки свой текст с фразата „Картаген трябва да бъде разрушен“?
– Търся повод да престана. Подскажете ми. Но ако някой път го пропусна, просто защото не е подходящо за конкретния текст, получавам нервни читателски съобщения. Защо, пречи ли някому? Между другото, разрушаването на Картаген е важен цивилизационен символ. Честъртън го е разбирал добре.
– Сула от древен Рим е наричал себе си Феликс, което значело „щастлив“. Вие заемате толкова критични позиции, а какво ви прави щастлив?
– Какво ме прави щастлив ли? Благодарността. И тя няма нищо общо със Сула, както впрочем ме наричат без особено желание от моя страна. Господ ми е дал толкова много неща, че се притеснявам дали наистина ги заслужавам, с какво съм ги заслужил? Как няма да съм щастлив! Нещастието може да е два вида: истинско и въображаемо. Мнозина днес горестно оплакват съдбата си в социалните мрежи, но тяхното нещастие е въображаемо (което, разбира се, не го прави по-малко болезнено). Истинското нещастие съкрушава, смирява и облагородява. Въображаемото нещастие озлобява и фрустрира.
Разделяме се на агитки, дюдюкаме един срещу друг, мразим се и се обиждаме за псевдодрами, които се разиграват само в едната половина на игрището
– Смятате ли се за моралист, или напротив?
– Какво значи „моралист“? Всеки човек е моралист, доколкото има морал, тоест някаква представа за добро и зло. Ако под „моралист“ разбирате досадник, който се мъчи да поучава другите с префърцунени словесни конструкции – надявам се да не съм. Но ако моралистът е някой, който търси проявите на доброто и злото, вижда опитите на злото да се представи за добро, разсъждава върху свободния избор на човека, тогава, да – моралист съм. Опитвам се да говоря, че доброто, истината и красотата са синоними, имена на едно и също нещо. Даже не нещо, а Някой. Опитвам се да говоря, че доброто е обективно и не зависи от удобни уговорки и оправдания. Красотата също не е въпрос на вкус и не се определя след трезви преговори между заинтересованите стани. Релативизмът е едно от най-сериозните заболявания на съвременната мисъл. Убеден съм, че животът на човека има свой смисъл и своя цел. Пред човека стои голяма, космическа задача. По думите на св. Василий Велики човекът е твар, получила нареждане да стане бог. А изпълнението на тази космическа задача минава през свободния избор между добро и зло. В крайна сметка излиза, че съм моралист.
– Казвате ли си понякога, че не ви четат правилно?
– Не. Не съм се замислял. Но вие като го казвате, може и да е вярно. И умът е устроен така, че каже ли „а“, казва и „б“; като каже „понякога не ме четат правилно“, следва „никога не ме четат правилно“. Не, в това няма смисъл. Писането и четенето са двете страни на една и съща комуникация. Животът на един текст се състои от 50% писане и 50% четене. Ако някой е прочел нещо неправилно, то дали това нещо е било правилно написано? Е, понякога се случва някоя прекалено „тънка“ ирония да остане неразбрана…
– Ако трябва веднага да предизвикате полемика за някоя наболяла тема, коя ще е тя?
– Да не дава Господ! Но ако наистина трябва… чакайте да помислим… Ако наистина трябва, може би ще бъде за идеалната форма на държавно управление, например диархичната теокрация, идеалът на Юстиниан Велики. За държавата като проекция на царството Божие от една страна и от друга като образ на двойственото – земно и небесно, материално и духовно – битие на човека. За мястото на Църквата в държавните дела и на държавата в църковните. Защото не само с хляб ще живее човек.
– Дали около ковид-пандемията еволюира отношението на хората към медиите, които пък много добре се възползват от това. Как мислите?
– Ако решим да наричаме все по-натрапчивото усещане за лъжа „еволюция“ – да. До известно време (не се наемам да определя до кой момент точно) информацията, идваща от медиите, по въпроси, които човек не може да провери сам, се приемаше общо взето като истина. След този момент все повече хора я приемат като лъжа до доказване на противното. И за съжаление, в много случаи е точно така. Лошото е, че ще дойде момент медиите да съобщят важна истина, но тогава публиката ще каже: „А стига, бе!“. Ако това е последният въпрос, време ли е аз да кажа за Картаген 
