Лира Литературно-рекламна Агенция
Книга, над която да се замислим, ни поднася тя сега
„Под каската на дявола“ – случайно или не, се превърна в първия роман, който бележи нашата 2025 г. При това в един момент на нарастващо геополитическо напрежение и с емоционален фон, който често пречи на мнозина да погледнат събитията в дълбочина. А точно тази книга – с историята, която разказва, го прави по един отрезвяващ за всички нас начин. Невена Иванова се впуска в едновременно в бъдещето и миналото – героите ѝ отчаяно искат да запазят старото време, но са безпомощни пред наплива на технологии. А новото винаги ражда и нов поглед, нов морал. Дали сме готови за него, това изследва авторката.
Под каската на дявола се озоваваме заедно с нея сега – в това интервю, което ни помага да видим стара София, но и да се подготвим за онова, което ни очаква
– Как се роди „Под каската на дявола“, коя камбана Ви се иска да биете с нея?
– За кого бие камбаната ли? Тази камбана отдавна са я били големи умове като Оруел и Хъксли, изпреварили времето си със своята далновидност и осведоменост. Романът само приглася на един отдавна отекнал звън, дрънкайки с любителско звънче. Другото времево измерение в текста, това за стара София, пък е почерпено от мемоарите и задълбочените изследвания на старостоличани и наши съвременници, водени от любовта си към града и възхищението си към личностите, изтъкали духа му. Затова „Под каската на дявола“ е роман, който следва да се чете отзад-напред, в смисъл да се отдаде нужното внимание на всички онези книги и филми, упоменати на последната страница и вдъхновили тази история. Не съм направила нищо повече от това да намеря пресечна точка между две теми, които силно ме вълнуват.
– Живеем във времена, в които технологиите все повече господстват над животите ни, а Вашата книга подсказва възможен развой… От какво Ви е страх в това отношение?
– Ясно си давам сметка, че и да ме е страх, и да се правя на смела, смисъл няма. Промяната в световен мащаб вече е в ход. Въпросът е не дали, а кога окончателно ще се срине светът, запечатал се в спомените от детството и младините си. Отговорът, който дава романът, е, че този срок е обвързан с паметта на аналоговите хора – тяхното съществуване е последният праг пред новото време. Разбира се, като всеки художествен текст, този също е преувеличен и обрисуван в много по-ярки и стряскащи краски от реалистичното отражение в огледалото на близкото бъдеще. А във въпросната промяна няма нищо чак толкова страшно. Все пак човекът е изключително приспособимо създание и еволюцията е в кръвта му. Мъчно ми е единствено за някои прекрасни съвременни дейности като преводите и изучаването на чужди езици, които умните технологии за жалост ще обрекат на забвение – ако не до няколко години, то след няколко поколения.
Технологиите ще обрекат на забвението преводите и чуждите езици
– Загуби ли се според Вас силата на думите, като залагаме все повече на изкуствения интелект? По-малко ли струва днес например едно „Обичам те!”?
– Въпросът Ви извиква в съзнанието ми едно позабравено заглавие – „Дете на думите“. Колко красиво звучи това, нали? Не, не мисля, че силата на думите се е изгубила. Като всяка енергия, тази също няма как да изчезне, само се преобразува – въпрос на гледна точка дали в нещо по-хубаво или по-лошо. Вярвам, че докато се раждат деца на думите, дори тези думи да бъдат по-различни от онези, които клиширано сме възприели за „въздействащи“, силата на езика ще продължи да бъде непреходно мощна. Също като едно простичко „Обичам те“, както сам казахте.
– За кого е книгата Ви според самата Вас? Какви хора си представяте, че посягат към нея?
– От редактора си Венцислав Божинов знам, че статистически 80% от четящите хора са жени, а с цифрите не може да се спори. Красотата на литературата обаче е в това да чупи стереотипи и да преодолява всякакви граници – физически, езикови, възрастови, мисловни, морални. В този ред на мисли ми се иска да Ви отговоря наперено,че романът е подходящ за всеки, който се вълнува от предстоящото и се умилява от миналото. Статистически погледнато обаче, най-вероятно към него ще посегнат предимно жени. Дали ще го прочетат е съвсем отделен въпрос.
Красотата на литературата е, че преодолява граници
– Как се роди всъщност желанието Ви да пишете и какво поддържа вдъхновението Ви?
– Желанието за писане у пишещите хора е, предполагам, не по-различно от желанието за свирене или композиране при музикантите, каквото е и рисуването като потребност за художниците или кулинарното любопитство за готвачите. Изобщо всяко поприще, в което човек се впуска, воден от сърцето си и егоистичното си желание да угоди сам на себе си с онова, което създава, е едно неподправено щастие.
– Самата Вие имате ли желание да се върнете в миналото – при някого или някъде?
– Не. За съжаление този въпрос, „Кога е най-доброто време?“, е особено болезнен за съвременното ни общество – твърде много сме се вторачили в онова, което е било или гадаем какво ще бъде. Междувременно забравяме да живеем тук и сега. Това е и един от изводите, до които достигат персонажите в романа.
– Може ли да кажем, че е по-добре някои от откритията ни като хора, като цивилизация да не са се случвали?
– О, това е много философски и коварен въпрос. Лично аз вярвам, че всичко се случва с причина и времето следва някакви свои си логика и ритъм, чиито вибрации ние можем да усетим, но не и да разгадаем. В основата на технологичната еволюция стои именно изконният стремеж на човека да улови и подчини времето. Всички цивилизационни достижения са част от мащабния план на самото време. Казано с други думи, човек прави онези открития, които му е дадено да направи. Потенциалното заличаване на някое от тях би било като да дръпнем случайна карта от декоративна структура, изградена от карти – всичко ще рухне.
Технологичната революция е стремежът ни да подчиним времето
– А кое е Вашето любимо място в Стара София и какво има там сега?
– Районът около Банята и пазара е сред любимите ми места в града, колкото и неугледно да изглежда за много хора. Едно конкретно кътче от стара София, за което искрено съжалявам, че не е се е запазило до днес, е улица „Търговска“, на чието място понастоящем се извисяват така познатите ни мегаломански Сталински сгради.
– Идентифицирате ли се с някой от героите си в „Под каската на дявола“?
– Едва ли има автор, чийто глас не се прокрадва в съжденията на героите му. Разбира се, това не значи, че писателят непременно се отъждествява с персонажите си. Лично за мен е важно не толкова да ги харесам като личности, колкото да ги усетя като участници в историята – да разбера защо са такива, каквито са, без да ги съдя или да име лепя етикети.
– Отдъхнахте ли си, когато сложихте последната точка? И с какво искате да продължите?
– Финалната точка е като последната крачка от едно дълго мечтано пътешествие – има нещо удовлетворително и същевременно съкрушително в това да достигнеш крайната си цел. Именно дерзанието е горивото на мечтите. Оттам насетне развоят е ясен. Ще поседиш известно време на това място, където си копнял да отидеш, и отново ще тръгнеш. Дали назад или напред е въпрос на натрупване – на впечатления и разсъждения, на разочарования и успехи. Според мен темите, свързани с човешките взаимоотношения, с емоционално израстване, с драматични избори и изненадващи обрати са все посоки, към които си заслужава да се пристъпи смело напред.
