Лира Литературно-рекламна Агенция
Славата на героя расте и заради едноименния сериал
„Ричър“ стартира на „Прайм Видео“ едва преди три години, а сега почитателите му очакват вече началото на третия сезон. Нещо повече, отсега се знае, че ще има и четвърти… Създателите на сериала избират за всеки сезон някой от романите, посветени на Джак Ричър. Сега е ред на „Сметки за разчистване“.
Седмата поред книга, в която се вихри бившият военен полицай, излиза за първи път през 2003 г. Критиката тогава отбелязва, че се е родил роман, напрегнат и завладяващ, а заедно с това изпълнен с шпионски игри, отмъщение, измами, насилие и секс.
Иначе по страниците главният герой отново разчиства сметки, както подсказва и заглавието. Самият Джак Ричър присъства в близо 30 романа и разказа на Лий Чайлд. Ражда се през 1997-а, а преди сериала има и две пълнометражни екранизации. При това на два пъти в кожата на героя се превъплъщаваше Том Круз – именно във филмите „Джак Ричър“ и „Джак Ричър: Не се връщай“.
В сериала ролята е поверена на Алън Ричсън, който според мнозина е по-добрият Джак Ричър, поне на фона на Том Круз. Гледали сме го още във филми като „Министерство на неджентълменската война“ или „Над сенките“.
Точно с началото на новия сезон на сериала съвпада и появата на новото, вече четвърто издание на български на „Сметки за разчистване“. Преводът отново е на Боян Дамянов, но от корицата този път ни гледа самият Джак Ричър. С поглед, който подсказва, че покрай него никога не е скучно.
Ето и откъс от книгата – с препоръка да я прочетете отново, та да сравнявате с онова, което ще видите в сериала
„Сметки за разчистване“ – убитият полицай (откъс от книгата)
Чувах как колата с охраната на колежа се приближава бавно към мен. Гумите ѝ мачкаха разпръснатите по асфалта боклуци. Това беше единственият звук, който стигаше до съзнанието ми. После времето тръгна отново, един глас в главата ми изкрещя: Бягай! Бягай! Бягай! – и аз побягнах. Хвърлих се към шофьорската врата на вана, пуснах колта на седалката, запалих двигателя и направих такъв обратен завой, че машината се вдигна на две колела, а кльощавият хлапак се претърколи в ъгъла. Изправих волана и дадох газ докрай. Обсегът на огледалото беше ограничен, но във всеки случай видях как охраната включи сигналните светлини и ме последва. Хлапакът до мен не издаваше звук. Долната му челюст беше увиснала. Всичките му сили в момента бяха съсредоточени в това да не изпадне от седалката. Докато моите бяха съсредоточени в крака, с който натисках газта. За щастие, по шосето нямаше почти никакво движение. Колежът се намираше в някакво заспало градче в Нова Англия, а освен това беше и рано сутрин. Бързо вдигнах сто и двайсет; ръцете ми стискаха волана така, че кокалчетата ми побеляха. Гледах пътя пред себе си, сякаш не исках да видя какво става зад нас.
– На какво разстояние са? – попитах хлапака.
Не ми отговори. Примрял от страх, той се бе свил в ъгъла на седалката, колкото се може по-далече от мен. Очите му бяха вперени в тавана. С дясната си ръка се бе хванал за дръжката на вратата. Имаше бледа кожа и дълги пръсти.
– На какво разстояние зад нас са? – повторих аз.
Двигателят боботеше оглушително.
– Ти уби полицай – каза хлапакът. – Тоя старец беше полицай, нали разбираш?
– Разбирам.
– И ти го застреля.
– Случайно. На какво разстояние са?
– Той ти показа значката си.
– На какво разстояние са?
Хлапакът се размърда на седалката, извърна се и се сниши леко, за да изравни линията на погледа си с малките прозорчета в задната част на вана.
– На трийсетина метра. – Говореше задавено, може би от уплахата. – Близо са. Единият се е навел през прозореца. Държи пистолет.
Точно в този миг, през рева на двигателя и свистенето на гумите, се чу далечен изстрел. Вдигнах колта от седалката до себе си. После го пуснах. Беше празен. Вече бях стрелял шест пъти с него. Един радиатор, две гуми, двама похитители. И един полицай.
– В жабката – казах.
– Трябва да спреш. Да им обясниш. Ти ми помагаше. Беше нещастна случайност. – Докато говореше, не гледаше в мен, а през задните прозорци.
– Убил съм полицай – казах с колкото се може по-равен глас. – Това им стига. Останалото не ги интересува. Защо и как, все тая.
Хлапакът не отговори.
– В жабката! – повторих аз.
Той се обърна напред, напипа копчето и отвори капака. Вътре имаше друг колт анаконда. Абсолютно идентичен с първия. От лъскава бяла неръждаема стомана, зареден. Грабнах го от ръцете му. Свалих прозореца докрай. Вътре нахлу студен вихър. А с него и пукот от изстрели. Зад нас се стреляше. Бързо, настойчиво и непрестанно.
– По дяволите! – изругах.
Хлапакът мълчеше. Изстрелите не спираха – приглушени от разстоянието, яростни, накъсани. Как така не ни улучваха?
– Лягай на пода! – казах аз.
Плъзнах се настрани и долепих лявото си рамо плътно до рамката на вратата. После се извих докрай надясно и назад, докато ръката ми с пистолета се подаде през прозореца, успоредно на каросерията. Стрелях веднъж. Хлапакът ме погледна с разширени от ужас очи и се смъкна надолу в пространството между седалката и таблото, като покри главата си с ръце. Секунда по-късно задното стъкло на три метра зад мястото, където преди това беше главата му, се пръсна на парчета.
– По дяволите! – изругах отново.
Изнесох се плътно до банкета, откъдето имах по-добър ъгъл на стрелба, и отново стрелях.
– Искам да гледаш назад – казах. – Само не си подавай главата много нагоре.
Хлапакът не помръдна.
– Изправи се – повторих аз. – Искам да гледаш назад. Хайде!
Той се понадигна и се извърна. Проточи шия достатъчно високо, за да види разбитото задно стъкло. Усетих го как пресметна, че главата му е била точно на пътя на куршума.
– Ще забавя малко – казах. – Ще отбия леко встрани, за да ме задминат.
– Недей – викна хлапакът. – Нещата все още могат да се оправят.
Не го послушах. Намалих скоростта до осемдесет и отбих плътно вдясно. Охраната на колежа инстинктивно се изнесе встрани, за да ме задмине. Когато се изравнихме, изстрелях последните си три патрона. Предното стъкло се пръсна, колата занесе по шосето, сякаш бях улучил шофьора или пък някоя от гумите. Предницата ѝ заора в отсрещния банкет, колата подскочи, прегази посадените крайпътни храсти и се загуби от поглед. Пуснах празния револвер на седалката до себе си, вдигнах стъклото и натиснах докрай газта. Хлапакът мълчеше. Просто седеше, вперил поглед назад. Разбитото задно стъкло на вана виеше зловещо от въздушното течение.
– Е – казах, – сега вече можем да си ходим кой откъдето е.
Хлапакът се обърна и ме изгледа.
– Ти луд ли си? – възкликна той.
– А ти имаш ли представа как се постъпва с човек, застрелял полицай? – отвърнах аз.
Той не отговори. Около половин минута – близо километър – пътувахме мълчаливо, като само примигвахме, пухтяхме задъхано и гледахме пътя пред себе си като хипнотизирани. Вътрешността на вана беше пълна с остра миризма на барут.
– Беше нещастен случай – казах аз. – Не мога да го съживя. Тъй че го забрави.
– Кой си ти? – попита той.
– А ти кой си? – отвърнах с въпрос.
Той млъкна. Дишаше тежко. Погледнах в огледалото. Пътят зад нас беше пуст. Пред нас също. От двете ни страни нямаше нищо. Бяхме насред полето, на десет минути от най-близкото голямо кръстовище.
– Аз съм обект – каза хлапакът. – На похищение.
Интересна дума. В неговата уста звучеше особено.
– Опитват се да ме отвлекат – поясни той.
– Мислиш ли?
Той кимна.
– Не ми е за пръв път.
– Защо?
– Как защо? За пари!
– Ти богат ли си? – попитах.
– Не аз, баща ми.
– Кой е баща ти?
– Обикновен човек.
– Обаче богат – отбелязах аз.
– Вносител на килими.
– Килими ли? Какви килими, тъкани? Или мокети?
– Персийски.
– Че може ли да се забогатее от внос на персийски килими?
