Лира Литературно-рекламна Агенция
Без добро светът ни е циничен и апатичен, казва писателката и поетеса
„Очите на Марта“ се появи с пролетта – симпатичен сборник, в който епохите и съдбите се смесват някак по йовковски, та да остане в нас усещането, че всеки човек е съкровище… Очевидно Светлана Николова притежава дара да види какво крие и най-обикновения наглед човек в себе си. Музата ѝ превръщаше досега нейните творчески пориви в стихове, но ето че Светлана ни предлага и първите си прозаични произведения. Струва си да ги зачетем заради атмосферата на смиреност, която лъха от тях. И после да се огледаме с какви хора съжителстваме самите ние.
Светлана Николова има талантливо перо, пък и волята да променя средата, в която живее – умение, което в наши дни е повече от ценно. Ето я сега и пред нас
– „Очите на Марта“ събира 33 разказа – търсихте ли символика, или се получи от само себе си?
– Когато през 2023 година участвах в конкурсната сесия на Министерството на културата за подпомагане на творчески проекти в областта на литературата, проекто-сборникът ми с разкази „Очите на Марта“ получи много висока оценка – 26 от максимални 30 точки за литературна стойност . Общо 117 проекта на творци бяха одобрени за финансиране и мисля, че само 7 от тях бяха с по-високо точкуване от моя, на утвърдени автори в българската литература. В идейния проект заложих доста амбициозен брой разкази – 33, стана и естествено, и символично. Имах чувството, че въображението ми е отредило обема, който ще даде хармонията на книгата, нейното същество трябваше да има точно тези 33 уникални черти.
– Колко време са събирани разказите – и всъщност, като обща песен ли искахте да зазвучат? Изкушавахте ли се книгата да има едно цялостно послание?
– Първият си разказ написах през 2014 година и той е част от „Очите на Марта“. Казва се „Вересия от оня свят“ и от него тръгна цикълът „Светлосенки“. След това написах още няколко през годините, но голямата част се роди през 2024 година. В целия сборник, във всеки един разказ, директно или индиректно, е вплетено съвременното българско село и в този смисъл, да, книгата има цялостно послание – и сега българското село търси своите бели лястовици. На фокус са малките-големи хора – чудакът, онеправданият, жертвоготовният, които всъщност са вселенските извори на човечност.
– Вие сте на първо място поетеса, интересно е дали едно и също гласче Ви шепне и поезията, и прозата?
– Странно е, много творци, включително и моят уважаван приятел Хайри Хамдан, казват, че късите разкази са най-трудният жанр, а за мен те са като пълноводна река, минаваща през ума ми и изсипваща се на белия лист. Ако поезията е нещо, което може да се напише на коляно, то за мен разказът е тази поезия. Накратко – стихотворенията си раждам по-трудно от разказите. Обикновено след идеята сюжетът, с всичките му „преобличания“, сам се пише, аз само му помагам (усмихва се). А колкото до гласчето – то сега е придобило самочувствие от отзивите на читателите и ми шепне да напиша и фантастичните разкази, които отдавна замислям (смее се). Дава ми онази толкова необходима вяра, че има какво да кажа на хората и то е смислено, катарзисно и надявам се, добротворящо.
– Имате ли отговор защо поезията продължава да вълнува? Само преди дни, в навечерието на Деня на поезията – 21 април, спечелихте и нова награда за своя творба.
– Добрата поезия ще вълнува вечно, и го доказва. Ако поантата на едно стихотворение с душа е „пиронът“, който замисля, стряска, извисява, то добрата поезия е онзи неръждясващ пирон във вечността, „заковаващ“ чувства, истории и истини така здраво, че дори вековете не могат да ги изтръгнат. Тя има и свойството лесно да се вплита в съзнанието на поколенията и от нея винаги поникват нови чувства и вдъхновения.
Да, радвам се на новата награда – първо място за поезия на Международния литературен конкурс “Олтарите на българския дух“, организиран от Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина, Салон за българска култура и духовност – Чикаго, и Литературен кръг „Любородец“. За мен конкурсите са форма на литературна критика, сверявам си часовника дали словото ми вълнува.
– Вашите музи са любовта, родовата памет… Днес отвсякъде валят призиви да сме по-добри хора, а ефектът е сякаш обратният. Защо се получава така?
– Защото на преден план е манифестният характер на доброто. А то – пълнокръвното добро, се случва там, където има искреност, а не пропаганда. Наред с това светът сега е изпълнен с напрежение, егоизъм и несправедливости, което прави хората по-склонни да се затварят в себе си, вместо да проявяват съпричастност. Колкото повече личности и институции, в явен разрез с действията си, прокламират лицемерно доброто, толкова повече се откроява неговата липса в света, а това може да доведе до цинизъм и апатия. Изходът е само един – личният добър пример. Друга рецепта човечеството няма.
А за любовта и родовата памет – те са ключът и ключалката към глобалния свят. Родовата памет, нашето традиционно богатство, ни прави видими и различими, остойностява образа ни. Сега ми хрумна и един пример – нуждата от „родова памет“ на Христос/ Новия завет, е Старият завет. Ако го нямаше него, едва ли вечната книга щеше да има същата стойност.
– Смятате ли всъщност, че пътят ни тук е предопределен?
– Този тъй интересен въпрос за съдбата и свободната воля… За мен, метафорично казано – ако съдбата ни е книга, то нейния сюжет си го пишем сами. Разбира се, не изключвам някаква предопределеност на частите на самата книга (а има моменти-кукички в живота ми, които сякаш го потвърждават), възможна е съдбовност в човешката река, но нашите избори управляват течението ѝ, разливите, посоката.
– Коя е Марта от заглавието на последната Ви книга? И какво откривате обикновено в човешките очи?
– Прототипът на Марта е моята баба Мата Льондева, вече звездичка, която ме отгледа и ми даде личния си пример за човешко достойнство. Разказът „Очите на Марта“ е почти биографичен. Накрая на нейния жизнен път, в слепите ѝ очи, имаше запечатан отрязък от време, който се държеше за мен. Но после осъзнах, че всъщност аз съм се държала за нея – като за живителен корен. После тя се разтвори в мен и си отиде, но ми остави светлината на слепите си очи – по-силна от тази на много зрящи.
В целия сборник, във всеки един разказ, директно или индиректно, е вплетено съвременното българско село и в този смисъл, да, книгата има цялостно послание – и сега българското село търси своите бели лястовици
– Вие сте изключително активна в обществен план, а и сама работите в образователната сфера. Сега е изключително актуална темата за часа по религия – къде виждате ползите и не се ли крие в това и капан?
– За мен темата е деликатна и предполага голяма първоначална прецизност при разработването/ въвеждането ѝ. Евентуални часове по религия биха допринесли за културна и историческа грамотност, за дискусии по морални и етични въпроси, за толерантност. Но тук идва факторът на преподаването. Винаги има риск от конфесионален уклон, едно невнимателно и небалансирано преподаване би могло да доведе до напрежение и разделение на учениците в мултикултурна среда, до родителски спорове. Ако часовете не са представени академично, това може да се приеме като вмешателство на религията в образованието, т.е. евентуални такива часове трябва да бъдат академични, да представят религиите от историческа, философска и културна гледна точка, а не да са вероизповедни. Моето мнение е, че часът по религия трябва бъде избираем предмет, за да се избегнат конфликти.
– Има ли кауза, която в момента лежи на сърцето Ви?
– Има, да, и си мисля, че ще остане с мен до края. Това е каузата за възстановяването и популяризирането на националната културна ценност „Изворът на Белоногата“ до Харманли. Ако се върна към въпроса за предопределеността в човешкия живот – отдадеността ми на идеята за това място като концентрация на българска родова памет и носител на бъдеще е онова, което ме кара да мисля, че може би има съдбовност. Наследник съм на един от най-старите родове на Харманли – родът Льондеви, а е известно, че най-старите родове в града ни идват от село Бисерча, намирало се в м. Юртищата (Дворовете) и престанало да съществува след като хората му потърсили преди векове спасение в града от непрекъснатите османски набези. Това е селото на Гергана и Никола от поемата „Изворът на Белоногата“ на П. Р. Славейков. Та в този контекст – възможно е родът ми да е от село Бисерча и да има предопределеност в тази моя обич и преданост към паметта. Но как ще я реализирам, какъв път ще избера и дали ще е успешен – зависи от мен.
– Приемете го и като провокация, но сега не идва ли ред и на първия Ви роман?
– Имаше момент, в който мислех, че никога няма да напиша роман. Но сега някак идеята за него ми се струва по-близка, възможна. Дори знам с какво ще е свързан – с еднорозите в политиката и дали ги има (усмихва се).
– Благодарим от сърце – за словото и примера, който дарявате на всички ни!
