Лира Литературно-рекламна Агенция
За сборника с разкази „Вечерна сватба“ говорим с писателя Иван Станков – професор по българска литература във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий, и автор на десетки монографии и статии в областта на литературознанието.
Със своята книга той ни върна в готов исторически свят, отвъд който се простира бездънна културна традиция. Вижте я в това интервю, за което благодарим на професор Станков, и тихо завиждаме на неговите студенти, че имат възможност да се докоснат до такъв извор на знание.
– Господин Станков, ще срещнем ли в сборника „Вечерна сватба“ някои типажи от предишните ви книги – „Имена под снега“, „Улици и кораби. Gm“ , „Спомени за вода. Dm“?
– Не знам какво съдържание точно влагате в думата „типажи“. Ако става дума за обобщени човешки типове и характери, то трябва да призная, че никога не съм възнамерявал да работя с типове, типажи и характери.
Поезията, в която съм възпитан, ми казваше още през 80-те: „Човекът навсякъде чака сутрин за млякото / и мъкне страха от смъртта като раница. / На моето рамо отчаяно плакаха / и бедни щастливци, и богати удавници.“ (Цитатът е от „Блудният син“ на Борис Христов – бел. ред.).
При подобно разбиране за човека мисля, че няма нужда от типажи и характери. Те имат важно място в литературата. Но аз не съм техен човек. Просто правя скици с цветни въглени. Поне засега.
Иначе конкретно за връзката с другите ми книги – не, няма връзка. В тях описвах собственото си време. В тази книга, „Вечерна сватба“, избягах от него, емигрирах сто години назад. За да подложа на проверка самото си писателство. Артистът трябва да може да влиза в други времена и в други светове, както ръката влиза в ръкавица през зимата. Просто се преместих назад по оста на времето. Проучвах в детайли онзи живот почти две години. И той се оказа досущ като нашия, днешния. Само дето сред малкото коли имаше много файтони. И човекът се оказа същият – и там чака сутрин за млякото. И същата раница мъкне. Ще се окаже че не само навсякъде, ами и всякога той си остава един и същ. И толкова добре познат, а непонятен. Писателите затова пишат – за да си обяснят непонятното.
– Вие пишете в началото на книгата си, че това са разкази за любов, но самото заглавие на едноименния разказ – „Вечерна сватба“, а и на останалите текстове, подсказват, че става дума за събития извън порядките на своето време. Така ли е?
-Имате право. Такъв беше първоначалният замисъл. Като напусках полето на собствения си опит, исках да вляза в някакво мъртво и легендарно време. Още повече, че в тази посока ме водеха двама митични мъже и две техни книги – „Старопланински легенди“ на Йордан Йовков и „Всеобща история на безчестието“ на Хорхе Луис Борхес. Не исках да се съизмервам с тях, а да се опитам да повторя бягството им от прилежащото им време. Не знам дали съм успял. Но поне се опитах.
Не знам дали литературата някога е говорила за друго освен за любов и за смърт. Често ги ползва като синоними. И във „Вечерна сватба“ това са двете теми, макар често да се събират ведно. В живота не винаги е така. Но нали всеки читател, посегнал към определена книга, търси именно бягство от своя свят.
– Има сякаш тенденция за връщане в началото на миналия век и излизат доста книги, впрочем добре приети от читателите, които стъпват на реални личности оттогава, на техния бит, писане, архитектура. Защо се припознаваме именно в този нелек за България период? Все пак, било е хаос между войните…
– Имам предположение, но не съм сигурен дали е вярно. Една от причините, струва ми се, е натрупаната постмодерна умора. Авторът на 90-те години се отказа да бъде творец, раждащ от нищото. Искаше да бъде библиотекар, да колажира и да жонглира с чужди текстове. Нормално беше махалото да се залюлее в другата посока – отново да потърси реалност. При това онази, която вече не съществува. Не да отрази тая наоколо, а да свръхсътвори онази, от старите снимки. Да я измисли изцяло, дори когато е на границата на документалното (така беше не само при Весела Ляхова, Боян Биолчев, Теодора Димова, Милен Русков, Емил Андреев…). Защото всяко възпроизвеждане е измислица. Авторът от новия век искаше да бъде в стихията на измислянето като видима черта на артистизма (не случайно такава силна читателска подкрепа срещнаха фентъзи-жанровете).
Онова старо време е много богато – многолик исторически, икономически, политически и литературен живот, дълбоки конфликти, които са почти готова литература. От писателя се иска просто да отиде и да остане там, докато читателят е в книгата му.
– Кои автори от онази епоха правят най-силно впечатление на днешните студенти, освен че трябва задължително да ги учат по програма?
– Никой никога не е успявал да се пребори с класиката. Най-твърдите ѝ врагове в последна сметка стават част от самата нея. Между войните е българският период на всички възможни –изми. И е много интересно бутането между всички тях, настъпването по кокалчетата, изблъскването. Всичко това е здравословно. На едни студенти им харесва едно, на други – друго. Има и трети – тях нищо от това не ги докосва. Така че не знам, като казвам „студенти“, за кои от тях става въпрос. При всеки е различно. Предпочитанията им като цяло, по мои наблюдения, са към Златорожци, към Четворката от сп. “Нов път“, към Стрелците, към „Пламък“ на Гео Милев, към диаболизма.
– Влияе ли академичният живот на творческия процес? Например когато създавате, а не преподавате литература, замисляте ли се как вашите творби биха се изучавали?
– Университетите заеха важно, почти централно място в литературния живот. Не само у нас. Особено през 90-те и началото на новия век. Тогава литературата като че ли се филологизира. Разбирането на литературния постмодерн изискваше професионална филологическа подготовка. В началото на новия век нещата се отвориха към по-широка публика.
Познавах един писател, получи една от големите ни национални литературни награди. После веднъж ми призна, че не е чел нищо от Радичков. Не съм го виждал оттогава, навярно вече е прочел. Смятам, че това е недопустимо. В една литература не можеш да се наместваш като в киносалон, защото няма как да видиш дали един стол е свободен, за да седнеш на него. А нали всички тъкмо това правим – търсим си стола в тъмното. Не е задължително един писател да е университетски човек, разбира се. Но да е завършил трудната школа на българската литературна история – това е задължително. Нали трябва да си избереш на чии рамене да стъпиш! Литературата се прави върху литература.
И в помислите си не дръзвам да се нареждам сред преподаваните автори. Това трябва да се заслужи не от писателя, а от книгите му. Всеки пишещ човек има в мислите си някакъв начин, по който би искал да бъде прочетен. Тези начини са различни у различните автори. Иначе всички си приличат по това, че искат книгите им да бъдат харесвани. И читателските мотиви за харесването нямат никакво значение.
