Лира Литературно-рекламна Агенция
Новият му трилър за пореден път спечели читателите
„Пряка заплаха“ е нова, разтърсваща история с един от най-успешните герои на Дейвид Балдачи напоследък – рейнджъра Травис Дивайн. Неговата премиера пред почитателите на Балдачи беше едва преди две години с „Мъжът от влака в 6:20“. Заплетената история, в която нищо не е такова, каквото изглежда, се хареса на читателите – и сюжетите с Дивайн сега вече са три.
При това публиката е все така надъхана за неговите приключения. А те по правило са на ръба на смъртта, страниците са изпълнени с напрежение, за което отдавна се казва, че е запазена марка именно на Балдачи.
Ловкия начин, по който заплита смъртоносни ситуации с политически игрички, кара мнозина да вярват, че Балдачи разкрива реално съществуващи обвързаности в т. нар. „дълбока“ държава – ненапразно след първите седмици от президентстването на Доналд Тръмп някои от читателите на трилъра прозряха по страниците му истини, които сега се случват действително във Вашингтон. Но нали големите писатели имат този талант – да усещат онова, което идва още преди то да се е случило. И това е начин, по който да прочетем „Пряка заплаха“ – трилър, в който Дейвид Балдачи е все така безпощадно добър.
След „Мъжът от влака в 6:20“ се появи „Недовършена работа“, а сега премеждията на Травис Дивайн продължават с „Пряка заплаха”
„Пряка заплаха“ – откъс, в който напрежението нараства
Вдигна ръка на едно такси, но тогава се задействаха предупредителните му сензори – може би просто от параноя – и той му махна да продължи. По-добре да играе на сигурно, отколкото да умре. Измина пеша няколко преки и влезе в лобито на друг хотел, откъдето проследи как очуканата сребриста хонда, която беше поръчал с приложението на „Юбер“, спря на отсрещната страна на улицата. Шофьорът гледаше в телефона си и може би вече проверяваше кой може да е следващият клиент на опашката.
И тогава в полезрението му влязоха двама мъже. По един от всеки край на улицата. Издутините под якетата им издаваха оръжията, които носеха. Издутините отзад на кръста им още по-ясно издаваха радиостанциите, от които до ушите им водеха тънките кабели на слушалки, така че ръцете им да остават свободни, докато комуникират помежду си.
Полагаха прекомерни усилия да се държат невъзмутимо и небрежно, а освен това съвестно не се поглеждаха. Но пистолетите им, комуникационното оборудване и гладката синхронизация на придвижването им бяха предостатъчни, за да накарат Дивайн да достигне до заключението, че действат в унисон с категоричната цел да сложат край на живота му – освен ако всеки момент нямаше да пристигне президентът на САЩ, а тези двамата не бяха от авангарда на службата му за охрана. Но мъжете не приличаха на служители на закона. Точно обратното.
Предположението му получи потвърждение, когато той забеляза масивния черен линкълн с тъмни стъкла, който се показа като хлъзгаво влечуго, изпълзяло от дупката си в търсене на нещо за вечеря.
Те знаеха за колата, която поръчах с „Юбер“. И сигурно са ме проследили до тук от летището. А джипът трябва да ме откара при момичето от влака, за да може да се сбогува както трябва с мен – с куршум в мозъка ми. Но няма да стане така. Поне не този път. Имам си друга работа.
Дивайн отбеляза три точки, като метна телефона си в кошчето за боклук. Вече беше очевидно, че имат достъп до него, което превръщаше устройството в еквивалента на лазерен мерник в черепа му. Не го изключи, нито извади СИМ картата, за да я строши, защото така щяха да изгубят време да проследят устройството (а с телефона – и него самия, както щяха да си представят) до това кошче. А без отключването с лицево разпознаване и паролата му за достъп до облака този телефон не беше съкровищница за информация, а безполезна тухла.
Дивайн излезе от задния вход на сградата, откри една старомодна стоянка за таксита пред поредния скъп хотел във Вашингтон и се качи в първата кола. Даде адреса на шофьора и каза:
– Лети като вятъра, приятел.
– Не искам да ми напишат глоба – отвърна човекът и погледна Дивайн в огледалото.
Той му показа значката си.
– Не се тревожи, няма. А сега просто карай.
Шофьорът не пропусна да забележи релефно отпечатания символ на федералните власти.
– От добрите ли си? – попита той.
– Днес да – отвърна бившият рейнджър.
