Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
В Русия има институт за писатели. Избират талантливите си младежи и ги обучават в тънкостите на занаята. А липсата на школа личи на писателя, да ви кажа. В „Когато Господ ходеше по земята“ Никола Радев разказва за своите премеждия и приключения в това учебно заведение. Книгата по един съвсем ненатрапчив, лек и непринуден начин, с много свеж хумор успява да предаде усещането за величие на руската класическа и съвременна литература. Университетът не може да те превърне в писател, само дава основата, оттам нататък талантът трябва да се надгради с усърдие, труд и характер. Едно от тези да липсва, вълшебството няма да се получи. Сигурно светът е пълен с талантливи, но безхарактерни разказвачи. А че е преизпълнен с трудолюбиви бездарници ние тук много добре си го знаем.
Университетът за писатели в Русия поне е цедка, която не позволява на графоманите да си въобразяват, че имат шансове за успех. Ама никой не ги спира да пишат у нас и ни заливат като океан. Липсата на часове по творческо писане във филологиите ни е голям пропуск. Но дори само по себе си изучаването на руска класическа литература като отделен предмет е вече някаква школа. Преподаваше ни във Велико Търново Николай Звезданов. Той ни запозна по-отблизо с Гогол, Чехов, Достоевски, Булгаков. Пред мащаба на такива умове някак си авторите от други разни националности ми се губят, схематични са ми, постни и семпли.
До умонагласа е. Всеки от любимите ми руски писатели владее едно умение, което притежават малцина български творци, да речем Талев, Йовков, Георги Божинов. Умението се състои в специалното отношение на автора към неговите герои. Не чета достатъчно, признавам си. Със сигурност бих добавил още български имена към тези майстори. У руските автори и у някои от българските има любов и близост с героите, жива връзка, дори с отрицателните персонажи, най-вече с тях. На повечето популярни днес писатели с книги по първите рафтове тая симпатия им липсва, пишат отчуждено, дистанцирано, разказват нещо за някого умишлено хладно, хич не им пука за героя, преследват си стила, на който толкова държат, изказа си, намерението си, а героят им се явява просто инструмент за постигането на тези цели. И те с него не се обвързват. Бакман например се присмива на Уве с голяма симпатия, но въпреки това не постига руската непосредственост, усеща се, че е умопостроение, а не жив човек. Може би защото има и такива живи човеци, които се държат точно като схеми. Убеден съм в това. Значи Бакман си е реалист, обаче на мен неговата реалност не ми допада. Умонагласата в неговата реалност е плоска.
У руснаците освен близост има и проникновеност. И това личи при хората, които никога не са имали желанието да стават писатели, като при лекаря Алексей Моторов с неговия неподражаем и велик роман „Младите години на медицинския брат Паровоз“. Ето това е здраво и живо писане и на точно такова учат писателите в онзи институт – да не си личи, че зад разказа се крие писател, да не бъде надуто с литературност, да притежава непринуденост. Усвоиш ли това умение, да пишеш като за първи път, сурово, плътно, вече си писател. Тук е ключът според мен.
Олег Рой, Юрий Поляков, Людмила Улицка са имената на съвременната руска литература, които продължават щафетата на класиците и които смятам за майстори. „Свят над пропаст“ на Рой се чете на един дъх. „Замислих бягство аз“ на Юрий Поляков е задължително четиво за всеки женен мъж, измъчван от съмнения и страхове. „Сонечка. Бедни роднини“ е първото, което прочетох от Людмила Улицка, след което прочетох всичко, преведено от нея. Тя знае как да изобрази нюанс на нюанса, дреболийката, която има ключово значение. И мога ли изобщо да направя сравнение между това женско писане и простоватото женско писане на не една и две популярни български прозаички? Повествованията и описанията на Улицка потапят душата в разкош, виртуозността им се крие в това, че са същевременно наситени и ненатрапливи. Не държа да мачкам ничие самочувствие, за всеки влак си има пътници. Но когато говорим за руски писатели, се налага, ако сме честни пред себе си, да признаем тяхната величина, която ние, заврени в малките си съдби, кюшенца и селски тълкувания, няма как да достигнем.
Запалих се да ви споделя всичко това, след като дочетох „Казусът Кукоцки“ на Улицка, последната ù книга, излязла у нас. Типична като за нея преплетена и сложна семейна сага. Павел Алексеевич Кукоцки е светило в гинекологията, действието се развива през сталинските години, продължава през хрушчовските и брежневските. А в центъра на вниманието е изключително любимата на феминистките тема за абортите и майчинството. Феминизмът ме отвращава като всеки днешен псевдолиберален култ. Улицка е жена с голямо Ж, защото знае цената на женствеността, защото е над дребнавото съвременно заяждане. Тя има ума да изследва темата по достоен начин. Ще се влюбите в една от нейните героини.
Павел Алексеевич е рационален и прагматичен човек, който защитава позицията, че абортите трябва да са законово позволени, защото жените ще продължат да ги извършват така или иначе, а нелегалните аборти при самозвани лечители водят само до проблеми, зарази, смърт и касапници. Има го и моралния аспект, друга една героиня е вярваща християнка и възприема професора гинеколог като злодей. Само че нещата не са никак прости в реалния живот и на нас са ни симпатични както той, така и тя. Зачеването в женската утроба е тайнство най-велико, сравнимо само с най-великите тайни във Вселената. Никой не може да го разгадае, а и никой не бива да го разгадава. Подходящо е към него да подходим не със сух прагматизъм и сметкаджийски страх, а само и единствено с благоговение, което подобава на тайнствата. Това е. Голяма книга от голяма писателка. Имаме още да се учим от тях, руските писатели.
