Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Когато говорим за Деня на будителите, отново става въпрос за все същата стара тема за паметта. Кой ден е днес? Коя година? Това най-напред питат психиатрите, когато проверяват душевното здраве на пациентите си. Ние всички сме техни пациенти. Защото всички малко или много губим памет по важните въпроси. Николай Хайтов не беше националист в политическия олигавен смисъл на думата. Ако ме питат мен, думата патриот също е вече за склада. А за активна употреба трябва да приемем думите родолюбец, възрожденец и будител. Защото в тях се съдържат корените на най-важните думи – любов, раждане, живот. Защото какво е буденето, ако не желание за живот. Обратното на приспиване, летаргия, умопомрачение, апатия. Буденето е обратното на отчаяние, буденето е надежда. Винаги търсете смисъла на думичките. Патриот и националист са от латински произход и затова далечни за нашата балканска и славянска същност. Латинците си пробутват „латиницата“ и латинското не от вчера. От хилядолетия се опитват да го правят.
Вече няма защо да се определя нарочен ден за чуждия на културата ни празник на ада. Пуснете си телевизора в кой да е друг ден и ще видите абсолютно същото – мрак и ужас. Медиите се опитват да превърнат живота ни в ад, в ежедневно отбелязване на Хелоуин. И ни го казват в прав текст – съпротивата е излишна. Чудя се дали някой някъде си записва резултатите от експеримента? Не мисля, че всичко се обяснява единствено със стихията на капитализма и аксесоарите, продадени в хамбарите на края на града – летящи метли, грозни маски, изкуствена кръв, черепи и скелети, смърт и пак смърт. Има и друго обяснение – на идеологическо ниво. Денят на будителите говори за живота, денят на ада за смъртта – кое ще се избере е въпрос личен. Но причината да почна да мисля по тази вече втръснала тема е, че привидно не ни се оставя избор. Пробутват ни ада в лъскава и пъстра опаковка, маскират го като невинна игра – пакост или бонбони и ние, колонизираните индианци, за шепа бонбони продадохме паметта си.
Отваряте някой торент сайт, за да си изтеглите игрален филм за Възраждането – няма такъв. И в ютюб също не се открива нещо, което да звучи съвременно и разбираемо. Един влогър само пред камерата се оставя да го гримират в стил прокажена зомбирана тиква и почва да благодари така разкрасен на св. Паисий (канонизиран през 1962), св. Софроний Врачански (канонизиран през 1964), Добри Чинтулов, Васил Априлов. Бих нарекъл подхода на видеоблогъра еклектика, но повече му подхожда идиосинкразия – и двете думи са от гръцки произход, тоест не латински, и двете означават смесица на далечни неща, но във втората се съдържа и оттенък на отхвърляне, отвращение, неуместност. Образът на влогъра казва всичко и едва ли мога да добавя нещо от себе си. Само го тълкувам – той иска да го харесат възможно най-много зрители, които да се абонират за канала му и да следят изявите му. Това е основната му цел – следователно не може да си позволи да върви срещу мейнстрийма. Дори да си представим, че иска да мине за бунтар и не харесва адските образи – не може да си позволи да го каже открито, защото ще изгуби публика. И с ужасно намазано лице и странен патос се опитва да прокарва някак между другото пред погледите на младите си зрители идеята за будителите. Ще му се получи някак. Но не както трябва. Не се получава смес от вода и олио.
Подходът е сгрешен. Това се опитват вече да правят всички – дори учителките с дървените си презентации. Когато липсва съпротива на грозното, всеки опит да се смесват понятия и чествания ще изглежда жалкарски. Тази манджа с грозде не може да има друг вкус, винаги ще бъде блудкава. От живота ни полека се изнизва едно необходимо чувство – благоговение. За него е необходима вътрешна тишина, свещено мълчание, кротост. За него е необходимо четене на качествени книги – постоянно и неотменимо. Без него остава единствено вряскането, бръмченето на онази обезболяваща музика на хамбарите в края на града.
Кой ден сме днес? Коя година?
