Леден скандинавски трилър за януарските нощи

Заплетена мистерия ще ни държи будни докрай

Йорген Бреке дебютира силно преди 14 години с роман, който още се чете – „Където злото властва“. Пак там той ни запозна и с любопитна двойка от полицейски инспектор и детектив, които е радост да срещнем отново…

Само че в най-новата „Всеки може да убива“ Уд и Фелиша вече са семейство, като на всичко отгоре току-що им се е родило дете. Така че този път плетеницата от престъпления се изсипва върху главата на съпруга ѝ. А типично по скандинавски, Бреке не пести мрачни нотки в сюжета си.

„Всеки може да убива“ смесва няколко сюжетни нишки, като всяка от тях завършва с… убийство. Запознаваме се с петима приятели, които работят в старчески дом – само че една от тях, Селма, скоро е убита. И това е дело на някой от другите четирима…

Авторът пренася сюжета две десетилетия по-късно и вплита по любопитен начин в него книга, която носи същото име – „Всеки може да убива“. По всичко личи, че тя може да разплете загадката, стига инспектор Уд Сингсакер да разгадае правилно написаното. Макар че ново жестоко убийство го изправя на нокти!

Това е и любимият подход на Бреке – той преплита минало и настояще, като добавя в книгите си много мистерии и изненади. „Всеки може да убива“ не прави изключение в това отношение… Романът залага на сложността на човешката психика плюс игричките, които ни подготвя обикновено съдбата. Скандинавската студенина е още една причина да се хванем веднага за „Всеки може да убива“. Вледеняваща и безмилостна, книгата ще ни държи в напрежение докрая.

Йорген Бреке знае как да ни заинтригува – и го демонстрира по прекрасен начин в своя нов роман „Всеки може да убива“

Ето и откъс от трилъра в превод на Ива Н. Николова

– Къде, по дяволите, са очите му?

Съдебният патолог Кителсен от болница „Свети Олаф” беше извадил торбата с тялото от фризера и я беше отворил. Сега той стоеше като въплъщение на скептицизма и коварно мъмреше Сингсакер. На носилката лежеше жертвата на убийството Туре Харан, доцент в Норвежкия университет за науки и технологии, с две отворени дупки в лицето, дупки, водещи до мъртъв и леден мозък.

– Ти си този, който поиска да се присъедини – обади се глас зад Сингсакер.

Уд се обърна към Турвал Йенсен, най-талантливият му колега и доверен приятел.

– Защо никой не ми е казал, че очите на жертвата са премахнати? – остро попита Сингсакер.

– Запазихме тази информация далеч от обществеността – отвърна Йенсен.

– И откога аз съм част от обществеността?

– Откакто стана баща на… – Йенсен погледна към часовника, – момиченце на 16 часа.

Сингсакер изсумтя, омекнал отвътре. Възрастта ѝ все още можеше да се брои в часове.

– Чуй сега – рече Йенсен. – Доведох те тук. Оставих те да видиш тялото. Надявам се, че това е достатъчно, за да промениш решението си. Трябва да сивкъщи, а не да тичаш наоколо, разследвайки убийство.

Сингсакер въздъхна.

– Прав си. Но Фелиша и малката ще останат в болницата още три дни. Ще полудея, ако междувременно нямам нищо за правене.

Усещаше приповдигнато настроение и се сети за допамина на Сири.

– Тогава направи това, което всеки нормален баща би направил.

– И какво е то?

– Накарай Фелиша да направи списък за пазаруване: детска количка, кошарка, дрехи, пелени. След това купуваш малко гипсокартон и боя и оправяш детската стая.

Сингсакер осъзна, че повечето бъдещи бащи на негово място отдавна щяха да са уредили това. Дразнеше го, че Йенсен бе предположил, че не го е свършил. Искаше да се защити с това, че Ан е родена преждевременно. Вместо това отвърна с истината:

– От много време ме познаваш.

– Знам, че не си майстор, Уд. Но по дяволите. Намери нещо по-добро от това да се занимаваш с този случай.

– Ти какво би направил? – попита Сингсакер.

– Бих отишъл на лов.

– В началото на август?

И двамата се засмяха.

– Видяхте ли достатъчно? – прокашля се Кителсен, който се беше появил зад тях.

Сингсакер се обърна към него. Опита се да забрави това, което Йенсен му бе казал.

– Какво се е случило с очите му?

– Някой ги е издрал от черепа – сухо зави Кителсен.

– Издрал? С нокти?

– Това е предпочитаният инструмент при дране – промърмори Кителсен.

– Как можеш да си сигурен?

– Раните не са лесни за изучаване, но открихме част от нокът в мозъчната кора.

На Сингсакер му се зави свят. Това симптом на пристрастяване ли беше? Сети се за хормоните. „Животът не е толкова прост”, помисли си той. „Ако сме само хормони, защо ни привлича лудост като тази?”

Разрешаването на убийства не беше нещо, което първите хора е трябвало да умеят, за да оцелеят, нали?

– Издрал ги е нацяло? – попита той.

– Той или тя – отвърна Кителсен.

– Тя? – изненада се Сингсакер.

Йенсен стоеше необичайно кротко до него.

– Все още нямаме ДНК от нокътя – обясни Кителсен.

Сингсакер се замисли.

– Предполагам вече сте поръчали проба.

Кителсен кимна тихо. Беше на път да изпадне в задънена улица. Нещо, което щеше да е напълно нормално за него.

– Сигурно ще бъде трудно да открием попадение в регистъра – рече Сингсакер. Той погледна към Йенсен. – Нещо ми подсказва, че това няма да е личност, позната ни отпреди.

– Също толкова добра следа е огнестрелната рана, да не забравяме и патрона, който намерихме в гърдите му – каза Йенсен.

– Калибър?

– Не е сигурно. На пръв поглед бих казал 9 мм, но е възможно да е и по-тесен.

– Грунгстад ще е доволен. Имаме с какво да работим – отбеляза Сигсакер.

– Да – съгласи се Йенсен. – Но остава въпросът дали ти трябва да работиш по това.

Сингсакер хвърли поглед към празните дупки в лицето на ТуреХаран. Изпита желание да залови човека, отговорен за това. Все пак за това ставаше дума, нали?