Лира Литературно-рекламна Агенция
В новата си книга видният социолог проф. Георги Фотев разглежда екзистенциалната, социалната, политическата, икономическата, глобалната и други основни разновидности на „Човешката несигурност“.
„Човешката несигурност“ съдържа статии, които имат проблемно-тематична свързаност. Авторът изследва фундаментални условия на човешката несигурност и главни форми на нейната проява и преживяване. Феноменът се разглежда в светлината на новата наука за хаоса и комплексността, в контекста на рисковото общество/свят, от гледна точка на катастрофичното съзнание и в условията на типовете кризи. Специално внимание е отделено на доверието като фундаментално социално отношение и условие срещу декадентските нагласи и нихилизма.
Книгата е поредното знаково изследване на проф. Фотев, излязло с марката на изд. „Изток-Запад“. Той е автор на ,,Диалогична социология“ (2004), ,,Дисциплинарна структура на социологията“ (2006), ,,Дългата нощ на комунизма в България“ (2008), ,,Ценности срещу безпорядък“ (2009), „Българската меланхолия“ (2010), „Смисъл и разбиране“ (2014).
Проф. Георги Фотев е роден през 1941 г. Завършил е социология в СУ „Св. Климент Охридски“, където впоследствие е преподавател, работил е в БАН, а в настоящия момент е част от академичния състав на Нов български университет. Изтъкнат социолог с международна известност. Член е на Европейската академия на науките и изкуствата и на други авторитетни организации. Автор на голям брой научни публикации, част от които в чужбина (16 страни), чел е лекции в редица престижни международни университети. Бил е директор на Института по социология към БАН.
Оформлението на корицата е дело на Румен Хараламбиев.
Откъс от част V „Кризите“
В късната модерна епоха се създава впечатление, че кризата на културата едва ли не е перманентна. Културата е суперкод. Наброяват се около двеста, заслужаващи внимание опита да се даде приемлива дефиниция на понятието култура. Всеобхватното понятие за култура включва, което не е природата, тоест свръх-природната реалност изобщо. Това понятие се покрива с понятието за социална реалност. Според друго разпространено определение културата е една от подсистемите на обществото като система, наред с икономиката, политика и пр. Говори се нерядко за изкуство и култура, за литература, наука, религия и отделно за култура. Според едно традиционно деление се разграничава материална и духовна култура, според друго традиционно деление се разграничава висока/елитарна култура и народна култура. Тъй като ни интересува кризата на културата, за която се дебатира по най-различни поводи и от различни гледни точки е необходимо да се направят предварителни уточнения.
Културата е едно от лицата на социалната реалност изобщо. Тя е възможна в обществения живот на хората, в обществото, и живота на хората, обществото на свой ред са възможни благодарение на културата. Употребявам думата лице, за да се подчертае, че в културата се изразява обществения живот на хората и обществото, изразява се какво има за тях смисъл и значение, кои са ценностните стандарти, от които се ръководят, кои са символите, които са посредници в социалните взаимодействия и т.н. По културата на един човек, на социална група, общност и общество можем да си отговорим на въпроса какви са те, откъде идват, къде се намират и накъде отиват. Подразбира се, че културата все пак не е всичко, но е нещо без което всичко останало изчезва в мрак, в пълна неопределеност. Нито човекът, нито обществото имат сигурен отговор на въпроса откъде все пак идват наистина, къде точно се намират по пътя или както се казва в Исайя „Кое време е“ и не са сигурни, че знаят точно къде все пак отиват, защото нямат отговор на въпроса за смъртта.
Бяха разгледани кризата на всекидневния живот, социална криза, криза на семейството, национална и етническа кризи, кризата на изкуството, кризата на науката и философията, икономическата криза, кризата на рационалността, ще бъдат разгледани и други видове кризи. Кризата на културата се разкрива от различен ъгъл на зрение. Има културни условия и аспекти на социалната криза, на семейството, на изкуството, науката, икономиката и т.н., както и културни значения на всеки един феномен и процес в обществото и света на човека. Изкуството, науката, философията се причисляват към сферата на културата, докато икономиката например се разграничава и дори противопоставя на културата. Творба на изкуството, стил и пр. са възможни в социални, психологически и не на последно място в културни условия. Но изкуството, философията и науката имат пряко фундаментално формиращо високата култура значение. Що се отнася до други области и феномени с основание се говори за култура на икономическия живот и в практическите икономически отношения, за организационна култура, за културни измерения на всекидневния живот и т.н.
Макар че става дума за супер-код и за потискащо многозначно и неясно понятие, факт е, че човешката/социалната действителност не може да се описва без да прибягваме до понятието култура, което нерядко е интуитивно. Това се налага от спецификата на културата и културните процеси, специфика, която може да се отличи като се каже, че културния процес има своя „логика“, различна от икономическата „логика“, научната „логика“, музикалната „логика“, „логиката“ на всекидневието и т.н. Подразбира се, че културната криза подлежи на отделно разглеждане.
Перманентната криза на съвременната култура се обуславя от безспирните социални промени, в най-общ смисъл на понятието, защото могат да се специфицират технологични революционни иновации, икономически промени, промени в общуването и социалните контакти, ускорена вертикална и хоризонтална мобилност, политически промени и т.н. При динамиката на промените даден културен модел се превръща в неработещ не защото е сам по себе си негоден, а защото не може да отговори на други хетерогенни „логики“. Усвояването на културен модел, или, което е същото, неговото интернализиране не е със скоростта с която се начева ползване например на интелигентна машина от ново поколение, или с консумиране на ново удоволствие и т.н. В предходното изложение стана дума за множеството времена. Има биологическо, психическо, социално и т.н. времена, има и културно време и няма такава инстанция или демиург на времената, който да ги синхронизира. Хората трябва сами да се справят с проблемите пред които се изправят, ако преди всичко са наясно с действителните проблеми. „Ражда се една цяла хедонистична и психологистична култура, която подтиква към незабавно задоволяване на нуждите, стимулира неотложността на удоволствията, превъзнася собствения си разцвет, поставя върху пиедестал райските блаженства на благополучието, удобството и развлеченията на свободното време. Консумирането на момента, без да се чака, пътуване, разнообразяване, никакъв отказ от каквото и да било (…)“ (Липовецки, Себастиен 2005: 66). Изглежда, че от вътрешната гледна точка на тази хедонистична култура и дума не може да става за криза. Може да става дума за криза на културата от гледна точка на отхвърлена култура, но това би било твърде тенденциозно отсъждане. И все пак релативизмът в никоя трудна и несигурна ситуация не е подслон. Културата, както всичко на този свят може да усилва смисъла си, може и да го губи и по някакви причини той да угасва. От такава гледна точка се поставя вярната диагноза. Видна е заплахата от превръщането на културата в квази-култура и това е болестно състояние на културата или нейна криза в пълния смисъл на понятието. Проследяването на споменатата вътрешна гледна точка е необходимо. Хедонистично-културното преживяване е скоротечно; след него настъпва празнота, превъзмогването от която напразно се търси в скоростта, която с течение на времето се осъзнава като това, което тя е наистина, тоест като влудяваща несигурност и по този начин удоволствието се трансформира в своята противоположност – в непрекъсната тревожност и апатия (Липовецки, Себастиен 2005: 28 и др.; Липовецки 1996: 46). Това, което е особено тревожно за наблюдателя на кризата от втори ред, тоест когато се наблюдава от гледна точка на социология на културата или друга мултидисциплинарна гледна точка е невъзможността на изход от такава една криза и ще трябва да се разчита да дойдат от някъде непознати демони или пък Бог да се намеси.
В масовото общество и постмодерния свят границата между масова култура и висока, елитарна култура, е изчерпана фикция и настъпилите обърквания се разглеждат от привържениците на културна йерархия за тежка и дори безнадеждна криза на културата. В предишните епохи се е смятало, не винаги, че високата култура може или дори е призвана да издига по-долните културни нива. В крайна сметка обаче се получава обратното, масовата култура и културната безвкусица придърпват и по-същество пародират елитарната култура. Такива метаморфози не биха били възможни без утвърждаването и разпростирането на политическата демокрация. Между другото политиката и политическата демокрация имат свой собствен културен ресурс, чието нарастване обуславя въпросното развитие на политическата демокрация. Свободата на публично изразяване и други фундаментални права и свободи на човека и гражданина, като съществена част от политическата демокрация премахват всякакви прегради от миналото за не ограничавана културна циркулация. Наред с това информационните и комуникационни технологични революция имат последици върху културата, каквито са немислими в предходните епохи.
Плурализмът и развитието на културата толерантността откриха хоризонта и са в основата на легитимността на мултикултурализма. Откриването на националните общества едно към друго и процеса на глобализация формират възгледа и нагласата, че мултикултурализмът няма алтернатива. Това се наложи като очевидност в демократични и културни среди най-вече в европейското човечество. За съжаление възникват изпитания на мултикултурализма, които предизвикват сериозни безпокойства. Няма симетричност в отношение на толерантност с оглед на културните различия. Някои културни групи се затварят в своята културна идентичност, а мултикилтурализъм без комуникативност е нещо по-лошо от социална и културна фрагментираност. Видно е, че настъпва криза на мултикултурализма и чисто идеологическите рецепти са безполезни.
Културата е посредник в социалните взаимодействия, социалната интеграция и адаптацията на една социална система към нейната среда. Социалната интеграция е немислима без функциите на културата, но и тя самата има своя живот благодарение на посредници. В съвременния свят има опасен за автономността на културната сфера посредник, който я вкарва в криза, която се оказва продължителна и дори нейния край не се вижда в обозримото бъдеще. Търговията колонизира културната сфера, което е „фундаментална промяна в човешките взаимоотношения“. Човешката история познава какви ли не катаклизми и обрати, но има една линия на развитието, която е била устойчива. „От началото на човешката цивилизация досега културата винаги е предхождала пазарите“ Рифкин 2001: 16). Рифкин изтъква, че при такава последователност се осигурява социално доверие, което е скъпоценен социален капитал. Този извод е верен. На доверието е посветена следващата глава на настоящото съчинение. Тук е необходимо да се изтъкне още нещо много важно особено с оглед на културната криза, което ни интересува. Колонизацията на културната сфера отнема автономността на културата и по тази причина се отприщва културната криза.
Джереми Рифкин смята, че „Киберпространството е новата световна сцена, на която в бъдеще ще се представят културни продукти от всякакъв мислим вид“ (Рифкин 2001: 183). Това той вижда и аргументира като комерсиални представления, за което има основания, но като свърза достъпа с универсализирана комерсиализация прави тенденциозни и спекулативни заключения. Киберпространството е освен всичко друго и нови хоризонти на свободна изява. То вече хвърля сериозни предизвикателства към ограничения и изкуствени или естествени бариери в реалния свят.
