Лира Литературно-рекламна Агенция
В новия си роман „Високите планини на Португалия“ Ян Мартел борави със сериозни теми като загубата, скръбта, религията, отношенията между човека и животното, и то по начин, по който всяка следваща страница се превръща в изненада. Новият Мартел ще ви поведе на пътешествие – в земите на Португалия и във времето, пълно с невероятности и красиво до последната страница.
Почитателите на канадския автор ще намерят така чаканото удоволствие след „Животът на Пи“. Чудатият, но изумително живописен изказ отразява до голяма степен и пищността на повествованието. Първата сюжетна нишка ни връща в началото на XX век и ни среща с особняка Томаш, млад португалец, загубил любимата си и сина си. Томаш преборва мъката си, като отдава цялата си енергия на търсенето на мистичен религиозен артефакт. Следващата част ни праща в лаборатория за аутопсии, в която ставаме свидетели на мистерии, навестили ни сякаш от миналото, и на фантастични посещения. Третата част от „Високите планини на Португалия“ („Сиела“) се развива в наши дни – наскоро овдовял политик търси начин да се освободи от скръбта си, като оставя целия си предишен живот и заживява заедно с… шимпанзе. Двамата необичайни спътници поемат към Португалия, а пътят им неусетно се пресича с този на Томаш отпреди почти цял век. С характерното си чувство за хумор, изящност на езика и величествени описания на Португалия, вплетени в повествованието, Ян Мартел свързва трите новели с нишката на скръбта и фантазията.
Петнадесет години след излизането на „Животът на Пи“ Ян Мартел се завръща с блестящ роман, съвместяващ привидно несъвместими теми. Както винаги, той стои настрана от мелодраматизма, но запазва дълбоката си човечност и любов към света и живота. Зад философския тон на автора надничат обичаните от почитателите му алегории и забележително въображение. Читателят държи в ръце роман в три части, които ще го отведат към темите за загубата и смъртта. „Високите планини на Португалия“ е забележително пиршество за сетивата.
Скръбта е болест, казва един от героите на Мартел. За Томаш, Еусебио и Питър спасението е в самото пътуване.
New York Times
Из Първа глава, „Бездомен“
Попадна на дневника на отец Улисеш само седмици след като животът му бе непоправимо разбит. Откритието бе чиста случайност, свързана с работата му в Националния музей на античните изкуства, където е помощник-куратор. Кардиналпатриархът на Лисабон Жозè Себащиао де Алмейда Нето току-що бе дарил на музея църковни и светски предмети, насъбран и през вековете от земите на цялата Португалска империя. С разрешение на кардинал Нето Томàш бе изпратен от музея да проучи епископския архив на улица „Серпа Пинто“, за да установи точния произход на тези красиви артефакти и по какъв начин всеки един олтар, потир, разпятие или псалтир, картина или книга са стигнали до ръцете на лисабонския диоцез.
Това, което намери, не беше изряден архив. Поредицата от секретари на различните архиепископи на Лисабон очевидно не бяха задълбавали твърде много в земна материя като подреждане на хилядите доклади и документи. Именно на един от рафтовете, посветени на патриархата на кардинал Жозè Франсишко де Мендоса Валдерейш, патриарх на Лисабон между 1788 г. и 1808 г., в една претъпкана секция със странното име Miudezas – Вехтории – той зърна ръчно подшитото томче с кафявите кожени корици, чието ръкописно заглавие все още се четеше въпреки размазването поради петната.
Какъв живот е бил това, какъв дар, бе се почудил той. Какви бяха наставленията? Кой беше този отец Улисеш? Когато любопитно разтвори книгата, гръбчето издаде звук като от чупене на дребни костици. Почеркът се открои с изненадваща свежест, тъмното мастило стоеше в ярък контраст с хартията с цвят на слонова кост. Наклоненият, изписан с перо почерк беше от друга епоха. Краищата на страниците бяха леко оцветени в светложълто, което показваше, че са видели твърде малко светлина след деня, в който са били изписани. Съмняваше се, че кардинал Валдерейш изобщо е чел томчето, всъщност, като се има предвид, че нямаше архиварска бележка, прикрепена към корицата или някъде вътре – нямаше каталожен номер, нямаше дата, нямаше коментар – а нямаше и справка за книгата в индекса, ставаше ясно, че никой никога не беше го чел.
Огледа първата страница и забеляза записка с дата и име над нея: септември 17, 1631 г., Луанда. Обръщаше страниците внимателно. Появиха се други дати. Последната записана година, макар и без ден или месец, беше 1635-а. Значи, е дневник. Тук-там забелязваше географски препратки – „планините на Байлундо… планините на Пунго Ндонго… стария път Бенгуела“, места, които, както изглежда, бяха все в Португалска Ангола. На 2 юни 1633 г. се появяваше име на ново място – Сао Томè, „дълги дни на север по влажния бряг на този гибелен континент“. Очите му попаднаха на изречение, написано няколко седмици по-късно: Isso é minha casa. „Това е моят дом.“ Но не беше написано само веднъж. Думите покриваха цялата страница. Цяла страница с едно и също късо изречение, изписана сбито, повтарящите се редове се виеха леко нагоре-надолу: „Това е моят дом. Това е моят дом. Това е моят дом“. След това изчезваше, заменено от проза, коя то следваше различни теми, само за да се появи отново няколко страници по-късно, покривайки половин страница: „Това е моят дом. Това е моят дом. Това е моят дом“. После още веднъж, по-нататък, на страница и четвърт: „Това е моят дом. Това е моят дом. Това е моят дом“.
Какво означаваше това? Защо това вманиачено повтаряне? Накрая намери възможен отговор на страница, където повторението беше съвсем еднакво с останалите, като този път покриваше почти две страници с една разлика – разбъбряне в края, указание, че фразата на страницата е елипсис2, кой то авторът всеки път завършва в ума си: „Това е моят дом. Това е моят дом. Това е моят дом, където Господ ме е поставил, докато ме вземе в обятията си“. Очевидно отец Улисеш е бил терзан от жестока носталгия.
На една страница Томàш намери любопитна скица, рисунка на лице. Чертите бяха нахвърлени набързо, с изключение на старателно изобразените печални очи. Изучава тези очи дълго. Потъна в тяхната тъга. В ума му изникнаха спомени за наскоро изгубения син. Когато в този ден напусна архива, той скри дневника сред други незначителни документи в чантата си. Бе съвсем честен пред себе си за постъпката – не беше неофициално заемане, беше си чиста кражба. След като бяха пренебрегвали дневника на отец Улисеш над двеста и петдесет години, епископските архиви на Лисабон нямаше да почувстват липсата му сега, а той искаше да го проучи задълбочено на спокойствие.
Започна да чете и транскрибира речника веднага щом намери време. Напредваше бавно. Почеркът се променяше от лесно четлив към бъркотия от калиграфия, която изискваше от него да разгадава, че тази драскулка представлява онази сричка, докато онази завъртулка представлява тази сричка. За негова изненада почеркът беше равен в ранните части, а след това ставаше забележимо по-лош. Последните страници едва се разчитаха. Не успя на разгадае няколко думи независимо от усилията си.
Написаното от отец Улисеш, докато е бил в Ангола, не представляваше нищо повече от безропотен разказ, при това не особено интересен. Беше още един раболепен слуга на епископа на Луанда, който „седи в сянката на балдахина над мраморния си трон“, докато той се съсипва от работа и накрая изпада във вцепеняваща апатия, търчейки да кръщава партида след партида роби. Но на Сао Томè, „тази прашинка пърхот от главата на Африка“, както той нарича островната колония в Гвинейския залив, е обзет от отчаяно въодушевление. Започва да работи върху предмет – дара, споменат в заглавието. Изработването му завладява неговия ум и ангажира цялата му енергия. Споменава издирването на „най-съвършеното дърво“ и „подходящи инструменти“ и си припомня чиракуването в магазина на чичо си, когато е бил млад. Описва как маже с масло своя дар няколко пъти, за да осигури запазването му, „лъщящите ми ръце, майстори на преданата любов“. Към края на дневника Томàш намери тези странни думи, възхваляващи внушителния характер на произведението му:
Блести, реве, лае, ръмжи. Наистина Синът Господен, кой то надава силен вик&издъхва, докато завесата в храма се разкъсва от горе до долу. Завършен е.
Какво е чиракувал отец Улисеш и какво е било изработвано в магазина на чичо му? Какво е намаслявал с ръцете си? Какво е блестяло, ревало, лаело и ръмжало? Томàш не откриваше ясен отговор в дневника на отец Улисеш, само намеци. Кога Синът Господен е издал силен вик и е издъхнал? На кръста. Тогава възможно ли е въпросният предмет да е разпятие, чудеше се Томàш. Ясно беше, че е някаква скулптура. Но имаше нещо повече в нея. Тя беше, по думите на отец Улисеш, изключително особена творба. Молецът в душата на Томàш потрепна. Спомни си последните часове на Дора. Щом болестта я прикова към легло то, тя стисна едно разпятие с двете си ръце и без значение колко се хвърляше и въртеше, без значение колко викаше, тя никога не го пусна. Беше евтин месингов кръст, който проблясваше мътно, мъничък по размер, от типа, кой то може да се закачи на стена. Тя умря, притискайки го до гърдите си, в своята малка, гола стаичка в присъствието само на Томàш, седнал на стол до леглото ѝ. Когато дойде последният миг, подсказан му от драматичното спиране на високото ѝ накъсано дишане (докато синът им си бе заминал толкова тихо, като падащо листенце от цвят), той се почувства като парче лед, спускащо се по река.
В часовете, които последваха, докато дългата нощ завърши и започна да се точи новият ден, докато чакаше погребалния агент, който все не се появяваше, той постоянно се връщаше в стаята на Дора и отново бягаше оттам, отблъскван от ужаса, привличан обратно от непреодолим импулс. В един момент започна да я умолява: „Как ще оцелея без теб?“. Разпятието привлече вниманието му. По отношение на религията до този момент той се беше носил по течението – спазваше я външно, но вътрешно бе безразличен. Сега обаче осъзна, че въпросът с вярата трябва да бъде решен радикално – или да бъде приета напълно сериозно, или напълно сериозно да бъде отхвърлена. Втренчи се в разпятието, колебаейки се между крайна вяра и крайно недоверие. Преди да хвърли жребия и да обвърже съдбата си в едната или другата посока, реши да запази разпятието като спомен. Но Дора или по-скоро тялото на Дора не го пускаше. Дланите и ръцете ѝ стискаха предмета с непреодолима сила дори когато той на практика повдигна тялото ѝ от легло то в опита си да изтръгне разпятието от нея. (В сравнение с нея Гашпар бе толкова мек в смъртта си – като голяма парцалена кукла.) Ридаейки от гняв, той се предаде. В този момент в ума му се зароди решение, по-скоро заплаха. Втренчи се в разпятието и изсъска: „Ти! Ти! Ще се разправя с теб, само почакай!“.
