Лира Литературно-рекламна Агенция
Тази книга представя уникалната биография на Иван Вазов, сътворена от самия Симеон Радев и то за най-важния период от живота на патриарха на българската литература − от Предосвобожденско време, през живота и дейността му в Източна Румелия, до годините в емиграция, когато той написва великия си роман „Под игото„. В книгата е включен и огромен изворов материал, документи, спомени, дневници, публикации от периодичния печат и емигрантската преса, мемоари на живи съвременници.
Откъс
СИМЕОН РАДЕВ
БЕГЛИ СРЕЩИ С ИВАН ВАЗОВ
През моето детство книгите на Вазов влизаха в Македония, тъй да кажа, крадешком и бяха опасни за оня, който ги притежава. От него знаех само това, което бе в читанката ни, минала през погледа на турската цензура. Оттам бях научил, незабравено и досега, стихотворението:
„След толкова години и скитане злочесто
аз пак се тук завръщам във родното си место…“
За Вазова като поет чух най-напред да говори по-старият ми брат Владимир, ученик в Солунската гимназия, гдето Константин Величков, емигрант, бе учител по българска литература. Тия, които бяха слушали неговите уроци, знаеха добре за Вазовото вдъхновено дело и за неговата слава. Не се сещам точно коя година беше, може би 1891, брат ми донесе в къщи първата част от „Под игото“, на страници, както бе почнал да излиза в Министерския сборник. И сега те са пред очите ми – пожълтели, смачкани, оръфани по краищата. Помня ги, защото ми направи силно впечатление тайнствеността, с която бяха окръжавани. Брат ми се затваряше, за да ги чете. След ден-два те изчезваха. Сетне, малко по-възрастен, се научих, че те минават от ръка в ръка като светиня. Знае се как благоговейно е била преписвана историята на Паисий и с какъв трепет е бил четен сетне „Царственикът“. Методий Кусевич ни е разправял пък за тия струи от въодушевление, които „Горски пътник“ пръснал в Прилеп.
– Аз го знаех наизуст, целият − казваше ми той.
Такъв също патриотически трепет-унес е възбуждало в Македония и „Под игото“. Заедно с Ботевите стихотворения, книгите на Захарий Стоянова и „Миналото“ на Стоян Заимов Вазовият прочут роман приготви това бунтовническо настроение и тоя романтизъм, от който се роди Революционната организация.
Когато в 1893 година постъпих в Императорския лицей в Цариград, аз можех вече да се ползувам от библиотеката на Екзархията: оттам почнах да се запознавам с Вазовите произведения. Това вървеше бърже, възбудено, както в някоя треска. Вазов разказва, че още при първите им срещи Величков, възторжен почитател на Виктор Юго, му дал някои негови стихотворни сбирки и че великият френски поет упражнил силно влияние върху него. Ученик по-късно в същия лицей, гдето се учил Величков, може би при някои от неговите учители, за мене също Юго бе полубог. Това показва колко подготвен бях да се възхищавам от Вазова. „Епопея на забравените“ ме хвърляше в луди възторзи. „О, Шипка!“ − възклицавах аз в себе си и понякога гласно. „В царството на самодивите“ със своя крилат ритъм и с историческите видения също вълнуваха въображението ми. „Преспа, Преспа, крепост славна“ повтарях си често – Преспа, тъй близка до родния ми град и над която като че ли виждах да витае скръбната и неутешима сянка на Самуила.
През лятото на 1898 година свърших лицея и дойдох в България. Жадувах да направя две поклонения: едното при Натанаила, бивш охридско-преспански митрополит, за когото баща ми бе ни предал един вид култ, и другото до Вазов. Вазов бе обаче министър тогава, значи, в моите очи невидим, и аз трябваше да чакам. Срещнах го на улицата през лятото на 1899 година и, обзет от вълнение, просто се втурнах към него, за да му изразя чувствата си. Изразих ги може би много дитирамбически: Вазов ми се видя някак притеснен. He помня какво ми каза: мисля, че не ми каза много нещо, може би ме сметна за малко екзалтиран.
След това минаха няколко години, без да съм повторно говорил с него; водех във „Вечерна поща“ люта борба против партията му и бе ми неловко да търся да го срещам. „Художник“ бе, който ме сближи с именития поет. Както Величков, и той стана наш сътрудник. В „Художник“ излезе в превод една моя сказка на френски в Alliance Franсaise под наслов „Българският селянин в някои нови български творби“; там говорих − мисля, един от първите − за Елин Пелин; разглеждах и последна една книга разкази от Вазова. Това, което ми спечели Вазовата благосклонност, бе моята студия „Д-р Кръстев като литературен критик“.
Вазов бе известен, че я приготовлявам, знаеше в какъв дух ще бъде написана и я чакаше с нетърпение. Тогава той понасяше големи огорчения от похода, който бе почнал срещу него кръжокът на „Мисъл“, и се радваше, че аз ще отговоря с противоудар. На 17 декември 1906 година той пишеше на Кирил Христова: „Видях тия дни една лирическа сбирка от г. Пенчо Славейков: „Сън за щастие“. Тук-там искрени чувства, но вяло, вяло до отчаяние. При това − все тоя спънат и тежък стих. Бедният Кръстев пак ще въздига поета си до небето и ще става още повече смешен. Той е станал такъв и по атаките си против вас и мене, в които недобросъвестността и злобата са тъй нагли, че възмущават и приближените му. Симеон Радев ми обади, че в скоро време печата една съкрушителна за д-р Джан-Джан статия.“
Когато студията ми излезе в „Художник“, Вазов ми писа едно пълно с горещи чувства писмо, което не можах за жалост да намеря в архивата си, останала в пълен хаос след бомбардировките и евакуацията. Срещнах го сетне на улицата, стисна ми силно ръката и ми каза: „На мнозина ще олекне.“ И от други чух същото мнение.
Напоследък много млади хора от писателския свят са ми говорили за тази моя стара работа за д-р Кръстева. Бях я съвсем забравил; това ме накара да я прочета отново. Чудя се, че съм бил толкова жесток и че така съм се наслаждавал от своята жестокост. Днес не бих писал за него с тоя тон. Действително неговият педантски естетизъм и догматическото му високомерие са ми все още противни, както ме възмущава и злобният му опит да обезцени Вазова − но сега аз бих посочил и качествата, които той несъмнено притежаваше.
С Вазова вече по-често се срещах, но все на улицата. Веднъж, през лятото, ходих с него и със Стоян Заимов на една градина в Ючбунар, гдето свиреха свирачи, облечени в шопски дрехи. Беше много приятна, топла, ясна нощ и Заимов бе „в удар“. Той постоянно приказваше и анекдотите, веселите бележки, повече или по-малко остроумни, течаха като поток. Вазов мълчеше и слушаше като човек, който обича да го веселят. По лицето му, обикновено тъй неподвижно и на което веждите прибавяха някаква строгост, една игрива усмивка и един весел зрак в очите показваха колко той се забавлява. По едно време на сцената излязоха да танцуват циганки. Заимов издаде възхищението си с някои звукове в източен вкус. Усмивката на Вазова стана още по-игрива.
– Иване − се провикна Заимов, − ей на, такива танци да туриш в пиесата си!
Тогава Вазов приготовляваше „Към пропаст“. В III действие, II картина, Иван Александър казва: „Да влязат куманките!“ Съветът на Заимова не бе паднал на пясък.
По същото това време случваше се да срещна Вазова на представленията на Ибиш ага. Те се даваха, по-старите хора помнят, в една дървена сграда на мястото, гдето сега са халите. Там отиваше обикновено простолюдието и имаше хора от интелигенцията, които се удивяваха, че големият поет отива също там да търси своите развлечения. Аз не се удивявах, нито се удивяваше Александър Балабанов, моят другар от „Художник“; ние двамата бяхме − нека призная този наш грях пред поклонниците на възвишената литература − между нередките посетители на това театро. Трупата, изцяло взето, бе една сбирщина. Ибиш ага беше обаче голям артист. С фантастичното разнообразие на своята мимика, с тоя комичен глас, в който фантазията му намираше най-неочаквани тонове, с огромен фес, който той ту хвърляше назад над темето си, ту мяташе наляво и надясно, той даваше една игра, която почти не се нуждаеше от думи. Тази игра напомняше това, което знаем за някогашната италианска commedia del l’arte, гдето актьорите се явяваха на сцената без предварително изучен текст, а импровизираха върху едно сценарио. Изобретателността на Ибиш ага в тези импровизации бе пълна с хрумвания, които караха залата да се превива от смях – смях груб, заразителен, но който докарваше за напрегнати от деня интелигентни люде едно, тъй да речем, биологично отпускане. Аз виждах как Вазов се смееше с цялата си снага. Затова той идеше тук.
Ще свърша с една среща с Вазова, която ми е оставила незаличим спомен. Това бе в първите дни на Междусъюзническата война. На 18 юни частта, в която се числях, Трета Солунска дружина от Македоно-одринското опълчение, след като не можа да изпълни през деня задачата си: да превземе един владян от сърбите връх, се върна вечерта на изходните си позиции. Като се събрахме и преустроихме, дружинният ми командир ме прати с устно донесение до началника на бригадата. Нощта падаше; боят бе вече престанал; само сръбската артилерия продължаваше да стреля сегиз-тогиз, търсейки ни в гората. Тъкмо когато свърших донесението си, ето че един стражар се зададе, носещ една телеграма. Началникът на бригадата я прочете и ми каза: „Преди три дена Щабът на армията ми телеграфира: Радев да замине за София. Ти каза, че няма да заминеш, понеже почвали военните действия. Тази втора телеграма обаче гласи: „Изпратете Радева.“ Ти ще заминеш веднага.“ От започването на войната не бях се връщал в София и нямах ни най-малка представа за какво съм викан. Сетне с пристигането си научих, че правителството на д-р Данев искало да ме прати заедно с д-р Генадиев в Париж за пропаганда. Това поне ми каза Генадиев.
Заминах още същата нощ. Бях много угнетен. Защото това бе първият неуспех, в който участвувах, но не знаех нищо за това, което ставаше на другите части на фронта.
Сутринта, когато слизах към Кочани, срещна ме по пътя Матей Геров.
– Бити сме, братко − ми каза той, – бити сме по цялата линия, от Видин до Егейско море.
Аз познавах Герова като човек, на когото не може да се дава вяра. Сам той казваше за себе си:
– Никой не ми вярва. Ако река да се обеся на площад „Александър“, който мине и ме види, ще каже: „Не се беси, прави гимнастика.“
Но думите му хвърлиха в мене смут; една змия ми заяде сърцето. По пътя не научих нищо ново. На 20 вечерта бях в София. Заварих баща си и майка си угрижени; и до тях беше стигнала една мълва в града, че войската ни претърпяла катастрофа. Казах им да не се безпокоят, но сам прекарах една мъчителна нощ. Сутринта, към часа девет, срещнах Вазова, който се разхождаше по тротоара на Градската градина срещу Военното министерство. Той ме видя във войнишка униформа. Спря ме:
– Здравей, Радев! Кога си пристигнал?
– Снощи.
– Отгде идеш?
– От фронта.
– Какво става там?
– Какво ще става! Бият се.
– Ама тук се говори за страшни работи, за разгром…
Той бе посърнал, устните му трепереха; във въпросителния му поглед имаше като някаква молба за успокоителен отговор.
– Господин Вазов − казах му аз, − недейте се тревожи. Вие познавате българската войска.
– Значи, нищо страшно няма?
– Нищо страшно.
– Тогава… − като се обърна към Военното министерство, каза: − Иди при Радко Димитриева, обади му… Аз преди малко бях при него. Бял е като платно, изгубил е и ума, и дума.
Радко Димитриев бе главнокомандуващият. Как да ида при него да му разправям работите на фронта − аз, младши подофицер, и при това − човекът, който бе го изобразил така жестоко в „Строителите“.
Съветът на Вазова бе тъй наивен, тъй странен, че всеки път, когато си го спомням, питам се: дали не съм сънувал? Той може би забеляза у мене някакво колебание и повтори два пъти:
– Иди, иди!
После поде разходката си по същия тротоар, по посока на общината. Спрях се за минута да го гледам. Вървеше с бавни стъпки, главата наведена. Сякаш над високите му рамене бе паднала, с всичката си тежест, неизвестната съдба на България.
1949 г.
