В днешния ден на Българската независимост нека отбележим и датата, на която един НЕЗАВИСИМ дух напусна грешната ни земя. И въпреки че най-често му е лепен русофилски етикет, той има и друго лице. И това е лицето на честния човек и писател, който не може да си изкриви душата и да каже на черното бяло. Поклон!
Бедят ни
Бедят ни другоземци,
че с отомани, с немци
дружим в полята бойни.
Кога пък в Букурещ ни
разпъваха, нас грешни,
те гледаха спокойни.
Корят ни, че със нихни
врази съюз сторихме –
да счупим братско иго;
ала кога душмани
разкъсваха меса ни,
те викаха: „Разпни го!“
Кълнат ни за измена
славянска непростена,
кат свойта браним стреха.
Ала когато нази
ужасно зло нагази –
славяните де беха?
Ругаят ни, че с чужди
на наший дух и нужди
народи сме събрани –
но тези, що любехме,
или боготворихме,
що правяха в скръбта ни?
Стояха оглушали,
безчувствени, едва ли
не зрители злоради
пред наште мъки тежки,
пред воплите ни жежки –
и кой ни се обади?
Във Петроград мълчаха,
а от Париж ревяха:
„Убийте тоз звяр диви!“
И нà защо, кат смеем
и ние да живеем,
станахме лоши, криви!
Декември 1915 г.
На руските воини
О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?
Желали би вас възхитени
да срещнем со сълзи и с китки…
Но идете вий настървени,
на грозни зовете ни битки!
Желали би вас да прегърнем
и тоз път сърдечно, горещо.
Но взорът ви свети зловещо…
Как ръце сега да разгърнем?
О, руси! Аз друг път ви славях
за подвиг велик и чудесен,
високо ви ликът поставях
във мойта душа, в мойта песен!
Вий някога знаме Христово
развяхте за благо човешко —
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново!
И пак не ви мразим (не крия:
обича ви още народа);
но любим и свойта свобода,
стократно пò любим я ния.
За тоз кумир ние се бием
и с чужд, и със близък упорно
и няма ний врат да превием
пред никакво иго позорно!
О, колко ви, братя, жалея!
О, как би желал, братя клети,
свобода и вам и за нея
кат нас да живейте и мрете!
1916