Лира Литературно-рекламна Агенция
Близо 50 години името на Колин Таброн е сред най-популярните, когато става дума за литература за пътешествия, пътеписи и т.н. Сред бестселърите му са „Сенки по пътя на коприната“, „В Сибир“, „Йерусалим“, „Към една планина в Тибет“ и още много други. Но Таброн е и много добър романист. Доказателство за това е наградата „ПЕН Макмилан“, която печели през 1984 г. за „A Cruel Madness“, а друг роман – „To the Last City“ е номиниран за „Ман Букър“ през 2002 г. Наскоро на англоезичния книжен пазар е новата му книга „Night of Fire“. Ето какво каза за него Таброн:
Последният Ви роман излезе преди 14 години. Защо трябваше да чакаме толкова дълго?
Мина много време, докато пак пропиша художествена проза. „Сенки по пътя на коприната“ ми отне много време – в нея са описани две дълги пътешествия от Тихия океан до Средиземно море, много различни, трудни култури. Опитвах се да възстановя малко руския си. След това майка ми се разболя тежко и имах нужда психологически от време, да освободя ума си. Мислех да напиша роман, но вместо това импулсът ми беше да се отправя към Тибет. Написах „Към една планина в Тибет“ като отговор на чувствата ми след смъртта на майка ми. Но романът се развиваше в главата ми. Започнах да бягам от типичните романи, които пишех. Но имах нужда от допълнителни проучвания. Ходих в Малави, до един бежански лагер. Отидох в Маунт Атос, след това – в Нормандия, за да наблюдавам пеперуди. Научих много за неврохирургията. После се отправих към Индия – Варанси и Шимла. Всичко това отнема време. И във всяка част от книгата влагаш различни части от себе си.
Бях заклеймен като автор на пътеписи. Когато написах първия си роман, се насочих към абсолютно различна аудитория.
Не всеки писател се опитва да премине през всички тези места. Но вие сте автор на пътеписи, все пак, затова ли го направихте?
Не казвам, че е необходимо. Не искам да налагам правила за никого. Но аз имах нужда от това. Имах нужда да усетя детайлите, както правя за пътеписите си. Животът е в детайлите. Например, когато отидох на религиозна служба в камп в Малави, имаше много детайли, за които нямаше да мога да се досетя, или да видя в някой видео запис. Присъствайки добих прецизни чувства.
До колко различно е описването на тези пътешествия за художествен роман в сравнение с нехудожествена литература?
Трябва да си верен на местата, да ги помниш такива, каквито са. Така че моят герой отива в Шимла, мотае се из Иран – това са пътешествия, които помня от отдавна. Но, когато пътешестваш, за да пишеш художествена литература, се поставяш в ума на някой друг, някой, който не си ти, който има друга история, очаквания за страната, всичко е различно. За един пътепис ти си сам себе си, разказвач, който не е в центъра, за разлика от художествената проза. Не можеш да избягаш от усещанията си, разбира се, но не пишеш като човек, който се слива с околната среда по начина, по който го правят в романите. Там си, за да наблюдаваш.
Притеснявате ли се от категоризирането си – било то като пътеписец, било то като автор на романи?
Бях определен за автор на пътеписи. После започнах да пиша романи. Те бяха за съвсем различна аудитория. Хората, които четяха художествените ми произведения, бяха безразлични към пътеписите. Хората, които четяха пътеписите, дори не знаеха, че пиша романи. Винаги е било малко странно – да се лашкам между двете категории. Когато пиша съм или едното, или другото, но на фестивали за художествена литература винаги първият въпрос е: „Сега къде ще пътувате?“
Е, тогава, сега къде ще пътувате?
Искам да отида на река Амур. Всеки е ходил там. Това е деветата най-дълга река в света. Извира в Монголия и тече на изток към Тихия океан. Това е дългата граница между Сибир на север и Китай и Манджурия на юг. Това е много важна граница, тази между Русия и Китай, където двете големи държави се срещат и вървят заедно с километри. Не знам дали ще е лесно да се пътува там. Но със сигурност от политическа гледна точка ще е трудно. Искам да опитам.
