Лира Литературно-рекламна Агенция
Маршрути интригуващи и дори опасни описва тя в книгата си
Познаваме я като поетеса – спечелила конкурси като „Лирични гласове“ и „Горчиво вино“. Стиховете обаче сега са замлъкнали, признава сама… но Петя все така обича думите! Пък и честно казано, пътеписите, които ни предлага в „Камино – да намериш сърцето си“, също напяват, звучат поетично и остават в сърцето.
Впечатлението, че книгата е посветена само и единствено на легендарния поклоннически път, бързо среща опровержение – по страниците Петя Стефанова е събрала всъщност поредица от пътувания, като голяма част от тях са и на мотор. Това прави преживяванията ѝ още по-запомнящи се, пикантни дори. Така обикаляме с Петя красивите кътове на Балканите, стигаме и до една мирна предвоенна Украйна… случки забавни и направо конфузни се редуват с мечти. Някъде недоизказан, загатнат, но винаги присъства и паралел с родината… в която рано или късно Петя Стефанова се завръща.
А и това интервю е между две пътешествия… между две мечти
– Петя, наричате книгата си на Камино, но всъщност това е поредица от пътувания, един пътешественически седмобой, така да се каже… Как Ви хрумна да ги обедините в една книга?
– Първоначалната ми идея беше различна, исках да премина и през португалското Камино и да го включа в книгата като втора част. Но Португалският път се отдалечи твърде много във времето, дъщеря ми така и не намери възможност да тръгнем по него. Първите ми пътеписи също чакаха. И тогава реших, че дали на мотор, или пеша, или по пътеките в планината, аз вървя. Вървя винаги, когато искам да съм на „ти“ със себе си, когато нещо неясно или откровено ме тревожи, или търся някакъв отговор… че съм пътешественик, не по професия, а по душа и сърце, по възприятие, че светът – познат и непознат, постоянно изниква с необятна пъстрота и ме кани да тръгна. Това е – общото в двете части на книгата е движението към човек, към място, към забележителност, към мен самата. Осъзнах също, че има ли движение, пред мен винаги е един хоризонт, много примамлив, а отвъд него и място, до което да достигна.
– Обикновено всяко пътуване ни отприщва емоционално, способни сме да видим всичко различно. Как е при Вас, случвало ли Ви се е да си кажете някъде, че това е Вашето място и искате да останете завинаги там?
– На много места съм усещала, че се сливам с момента и обстановката, сякаш се разтварям, че съм щастлива на това място точно сега, искала съм да остана по-дълго, но не завинаги. България рано или късно ме вика и аз се връщам. Сантяго де Компостела, който ме прегърна с цялата си топлота, Финистере – край и начало, бях очарована от първата ни Румъния – с прохода Трансфъгъраш и замъка Хунедоара, оставих част от себе си по крайбрежието на Хърватия, планинският масив Дурмитор в Черна гора дълго ме държа при себе си, както и един стар учител в къмпинг със сочното име „Зелени рай“, Киевско-Печорската лавра направо ме зашемети, Гърция с нейната неповторима Макриница и един див плаж на остров Лефкада… и какво ли още не.
Потапям се в характерното за съответното място, много съм любопитна да проумея бита, хората, да опитам храната, да чуя историите, наблюдавам, попивам. И това ме прави щастлива
– Има ли поезия в едно пътуване? Познаваме Ви и като лиричен автор, раждат ли странстванията Ви и стихотворения след това?
– Вече не пиша поезия. Имам достатъчно стихотворения за още една стихосбирка. Римите някак замлъкнаха с времето. Но думите, те не ме оставят на мира. И си мисля, че поезията някога ще се върне.
– Как всъщност описвате пътешествията си – водите ли си дневник, съхранявате ли по някакъв начин преживяното?
– Текстът се пише в главата ми, докато пътуваме, докато вървя. Мислите следват случващото се, даже понякога си повтарям някои изрази, които ми се струват особено подходящи да опишат видяното, преживяното. Ако не бяха записките ми, едва ли щях да възпроизведа всички дълбоки емоции, които ме съпровождаха по Камино. Първоначално записвах подробно. Сега записвам в края на деня. Някои от пътеписите написах директно във фейсбук, докато пътуваме. Ставах рано, пишех и публикувах сутрин, преди да се впуснем в поредния ден. Имаше хора, които очакваха да прочетат и така всъщност пътуваха с нас, вълнуваха се и страдаха. Беше споделено, беше хубаво да сме толкова далече, а някой да мисли за нас и невидимо да ни придружава.
– Често сравнявате по страниците на книгата нашата реалност със завареното в чужди земи. Кое ни прави по-различни от близки и далечни съседи, как мислите?
– С балканските народи си приличаме по темперамент, по гостоприемство и по една фамилиарност, която постепенно отшумява, колкото по на запад се отива… но не усещам в другите страни така изразено нашенското постоянно недоволство и критикарство… през моя поглед навсякъде съществува една топла и неоспорима привързаност на хората към земята им, липсва оня мрак под повърхността на обичта към родното, който у дома ме шокира понякога и е толкова обезкуражаващ на моменти.
– Пътуването в Украйна е особено емблематично – и заради това, че може би сега много от местата, за които пишете, са разрушени… Как би изглеждало според Вас същото пътуване, но след войната?
– Шаблонно, но нищо няма да е същото. Даже много се тревожа да не бъдат унищожени определени места, Каменец-Подолск, Киев или Одеса… Дори да няма видими поражения там, където сме били, самият факт, че има война, вече променя нашето отношение, променил е хората, които живеят там, променил е звученето на думата Украйна. Асоциираме я с нещо друго, за съжаление.
Ставах рано, пишех и публикувах сутрин, преди да се впуснем в поредния ден. Имаше хора, които очакваха да прочетат и така всъщност пътуваха с нас
– Имате ли дестинация-мечта – място, закъдето бихте тръгнала веднага и при всякакви обстоятелства?
– Да, в книгата съм го написала. Невъзможността да посетя това място преди време е повод да потърся заместител и да намеря Камино. Имам предвид Перу, Мачу Пикчу и останалите забележителности, както и Планината-дъга… нямам реалистично обяснение защо толкова се стремя да стигна дотам, нещо дълбоко и мистично ме вика да тръгна. Не знам дали ще успея, но пътешественическата искра не гасне и се надявам някой ден да стегна багажа и да замина. Какво ли ме очаква там – не знам, дали ще ме разлюлее възторг, или ще бъде едно различно преживяване, за мен е значимо тялото да последва пътищата на душата. А тя знае Пътя.
