„Най-сетне свободна“ от Махтоб Махмуди (анотация и откъс)

Името на Махтоб Махмуди ще остане в масовото съзнание завинаги свързано с ролята на дъщерята от международния бестселър „Не без дъщеря ми“, написан от майка ѝ Бети Махмуди. Сега Махтоб, 36-годишна, се радва на обикновен живот, заобиколена от семейство и приятели. Но как го е постигнала, след толкова травматизиращото си детство и последиците от него, е темата на нейната книга. „Най-сетне свободна“ е изключителната история на една млада жена, която надмогва съдбата си.

Махтоб Махмуди е родена в Тексас през 1979 г., на прага на иранската революция и по време на ураган. Майка ѝ е от малко градче в Средния запад, а баща ѝ е лекар, роден в Иран и получил образованието си в САЩ. Животът на Махтоб започнал сред конфликти и бури и явно ѝ било отсъдено те да я следват и занапред.

През 1984-та четиригодишното момиченце трябвало съвсем скоро да тръгне на училище в Мичиган, но баща ѝ Муди настоявал да заведе семейството в родината си, като обещавал, че ще останат само две седмици. Майка ѝ осъзнавала рисковете. Въпреки това Бети Махмуди се съгласила да заминат, защото се опасявала, че иначе Муди ще отвлече Махтоб и тогавашната американска съдебна система нямало да ѝ предложи нужната защита.

Още с пристигането им в Иран ужасът започнал. „Ти си в моята страна. Сега ще следваш моите правила. Ще останеш в Иран до смъртта си.“ С тези думи Муди превърнал дъщеря си и съпругата си от туристи в затворници. Те преживели 18 месеца в бруталния му плен. Това били 18 месеца, изпълнени с тормоз и побоища. С почти ежедневни бомбардировки от иракските въздушни сили. 18 месеца на тихо отчаяние, устойчивост, вяра и нестихваща надежда за бягство.

Продадената в многомилионни тиражи и номинирана за „Пулицър“ книга „Не без дъщеря ми“, написана от майката след невероятното им бягство, разказва за тези кошмарни 18 месеца и невъобразимия път на Бети и Махтоб към свободата. „Не без дъщеря ми“ е адаптирана в касов филм с участието на носителката на Оскар Сали Фийлд и Алфред Молина.

Годините след бягството също не са леки за момичето. Макар че вече е на сигурно място, над нея постоянно тегне реалната опасност за отмъщение – от баща ѝ или от неговите роднини. Тя е принудена да балансира между този страх, граничещ с параноя, и вниманието на медии и общественост, постоянно насочени към нея и майка ѝ. Освен това на хоризонта се задава нов, твърде опасен враг – Махтоб се разболява от тежкото автоимунно заболяване лупус.

През 2002 г. Махтоб Махмуди завършва психология в Мичиганския университет и оттогава работи в сферата на психическото здраве. Страстта ѝ обаче не е болничната практика, а по-скоро даването на гласност на здравни проблеми и привличането на обществена подкрепа. Една от каузите ѝ е запазване на неприкосновените човешки права при хоспитализация в психиатрични заведения.

Някога болезнено срамежлива, сега Махтоб извисява гласа си и смело разказва за своите преживявания в дебютната си книга. Как да простиш на тези, които те нараняват? Какво означава любовта? Татковците не трябва ли да защитават децата си от чудовищата? Как е възможно всъщност татко да е чудовището? Дали всички мъже ще нараняват така, както той? Когато животът ти започне с толкова тежки въпроси, те очаква битка. Изглежда, Махтоб е излязла победител.

Самостоятелно, както и в тандем с майка си, Махтоб се изправя пред публика по цял свят, за да споделя посланието си за надежда и вдъхновение. Тя вярва в мира, а не в омразата, в прошката, не в горчивината. Чества и добрите, и лошите събития в живота, защото те заедно формират личността. Вярва и че всеки човек носи и от мрака, и от светлината у себе си. Включително и баща ѝ. Махтоб черпи най-доброто от иранския и американския си произход и използва личните си преживявания, за да онагледи красотата на мултикултурното съществуване.

ОТКЪС

Пролог

Дълбоко в тъмната гора бягах, за да си спася живота. Тясната пътека под краката ми се виеше, осеяна с коварни издатини. Дори дърветата заговорничеха срещу мен. Клоните им шибаха тялото ми, докато тичах към убежището на пещерата. Привидението, дебнещо ме в сенките, наближаваше. Туптенето на лапите, свистящият му дъх подсказваха, че настига плячката си. Белите ми дробове и краката ми горяха от изтощение. Надникнах през рамо и лунната светлина озари две свирепи очи, вперени в мен. Познавах погледа на хищника. Гонеше ме лисица.

Обърнах глава и забелязах точно навреме чепатия корен, препречил опасно пътя ми. Сякаш дървото протягаше лукаво стъпало, за да ме препъне. Залитнах, губейки ценни частици от секундата. Усетих лепкавото, горещо дихание на лисицата да облъхва врата ми. Изправих се и отново се втурнах към пещерата. Копнеех да ме обгърне в закрилническата си прегръдка.

Туптящото ми сърце заглуши крясъка на совата в далечината. Вече виждах пещерата. Още малко и щях да се скрия. Със сетни сили се устремих напред. Погледнах още веднъж назад, предоставяйки възможност на предател¬ското дърво пред мен. Дори не забелязах гибелния корен. Спънах се и се строполих по гръб точно когато лисицата се стрелна към мен.

Времето забави ход. Лежах безпомощна на няколко стъпки от недостижимата пещера. Неспособна да избягам, закрих лице с длани. Лисицата политна във въздуха с протегнати лапи. След миг щеше да скочи върху мен и ноктите й щяха да разкъсат тялото ми. От муцуната й се стичаха лиги, сякаш предвкусваше пиршеството.

Останала без дъх, отворих разтреперана очи. Сърцето ми биеше лудо в гърдите. Пот оросяваше челото ми. Сън е, само сън, вдъхнах си смелост, борейки се с натежалите си клепачи. Затворех ли ги, лисицата пак щеше да ме подгони. Поне засега бях успяла да избягам. Вдишах дълбоко успокоителната миризма на дома си – ухание на карамелизиран лук, ориз басмати и прясно нарязани ментови листа, примесено с аромат на чай „Ърл Грей“, канела и плодове. Ах, бях си вкъщи!

Повечето нощи протичаха така. Сънят ме оборваше. Знаех, че е неизбежно. Губех битката да остана будна. Тялото и очите ме предаваха. Изневереше ли ми волята, клепките ми се затваряха и дебнещата лисица се появяваше в мрака, готова да ме погълне. Неизбежността на съня бе дори по-страшна от лисицата. Надявах се да се озова в началото на преследването. Така щях да успея да се събудя, преди лисицата да ме докопа. Навярно следващия път щях да намеря начин да прескоча корена и да стигна до пещерата. Тогава щях да съм в безопасност и навярно сънят щеше да си отиде веднъж завинаги. Ала ако заспя и сънят започне там, където е свършил? Не биваше да рискувам. Не биваше да заспивам.

Светлината на утрото се процеждаше през завесите и хвърляше менливи сенки по стените. Прегърнах крепко парцалената си кукла и съжалих, че се наложи да оставя Господин Бъни в Иран при татко. Моето зайче ми липсваше.

Клепачите ми натежаха. Усетих как тялото ми потъва в пространството между съня и бодърстването. С усилие на волята отворих очи и вдишах дълбоко. Не заспивай! Не заспивай! Тялото ми тежеше като олово.

Започнах да рецитирам наум. Бях шестгодишна – в лютеранско начално училище. Всяка седмица ни възлагаха да учим наизуст пасажи от Библията и химни за Божията любов към нас, децата. Госпожа Хацунг, учителката ми, повтаряше, че запаметим ли нещо, никой не може да ни го отнеме. Всичко наизустено оставаше завинаги мое, независимо къде се намирам. Дори татко да ме открие и да ме върне в Иран, невидимите Божии думи щяха да ме придружат, а той дори няма да разбере.

– Знам, че Иисус ме обича – докоснах длани с върховете на пръстите си, после скръстих ръце над сърцето си и Го посочих, – защото Библията ми го казва. – Обърнах дланите си нагоре, все едно чета книга. – Невръстните принадлежат на Него – продължих да шепна, сплела ръце, сякаш люлея бебе. – Те са слаби, ала Той е силен.

Това бе любимата ми част. Вдигнах ръце, свити в лактите, и издух несъществуващите си мускули. Получи се. Останах будна.

Изпях песента и подхванах молитвата за хляба. Какво гласеше? Нещо за насъщния хляб, който Бог ни дава, както нахранил израилтяните с манна, докато прекосявали пустинята. Клепачите ми пак натежаха. Примигнах трескаво в напразен опит да се разбудя. Насъщния хляб… Как продължаваше по-нататък? Очите ми пламтяха, зажаднели за сън. Не заспивай. Не заспивай. Не зас…

Беше тъмно. Тичах. Имаше дървета, корени, пътека с камъчета, които отскачаха, драскаха глезените ми и ме подхлъзваха. Лисицата ме преследваше. Озъбена, облиза муцуна. Вятърът шумолеше в гъстия листак. Някъде в далечината беше совата. Пляскайки с криле, тя кацна на висок клон над пътеката. Изкрещя предупредително, ала нямаше как да ми помогне. Огромните дървета се извисяваха заплашително над мен. Пещерата, къде се намираше пещерата? Не я виждах. Трябваше да я открия. Тя бе единственото ми спасение. Уплашена, сам-сама, тичах в единствената възможна посока – далеч от лисицата. Макар да ги отблъсквах с ръце, ниските клони плющяха по мокрите ми от сълзи бузи. Всичко се повтаряше… краката ми горяха, болка пронизваше хълбока ми, белите ми дробове сякаш щяха да се пръснат. Погледнах ужасена през рамо с напразната надежда да съм надбягала хищника. Лисицата обаче ме настигаше. Прескочих клон и се втурнах напред със сетни сили. Пред мен зърнах черна бездна, готова да ме обгърне и да ме пренесе на безопасно, безметежно място, далеч от лисицата. Както всеки път погледнах отново назад, препънах се в корена и се приземих по гръб на земята. Лисицата полетя във въздуха, оголила остри, олигавени зъби. Закрих лице с длани и зачаках да ме разкъса.

Пак се събудих, останала без дъх, разтреперана, потна. Бях в спалнята си. Невредима съм. Сън е. Вместо познатите домашни аромати, сега долових остра миризма на урина. Бях се подмокрила.

Отметнах бавно завивките и седнах на ръба на леглото, притиснала колене към гърдите си. Знаех, че лисицата не е в стаята, ала се страхувах да стъпя на пода. Представях си как коварният звяр дебне под леглото, готов да нападне. Подава си муцуната и забива зъби в глезена ми, щом пръстите ми докоснат килима. Събрах цялата си смелост, отскочих възможно най-далеч от леглото и хукнах към вратата. Мократа ми нощница с апликирано мече лепнеше студена по бедрата ми. Отворих тихо вратата и огледах коридора, да не би лисицата да се е спотаила там. Убедена, че я няма, тръгнах към стаята на мама. Застанах пред вратата и чух окуражителното й похъркване. Влетях вътре и се сгуших под топлите завивки. Скрила се най-сетне в пещерата, се отпуснах в обятията на съня.

С мама бяхме избягали, ала не бяхме в безопасност.

1

Трийсет и две премествания за трийсет и две години. Последното ми донесе най-много радост. За пръв път притежавам дом. Пуснала съм корени и съм решена да остана… поне по-дълго от обикновено. Седя в дневната и се наслаждавам на слънчевите лъчи, струящи през прозорците. Горещата чаша с любимото ми кафе „Берес Брадърс“ с дебел каймак сметана сгрява дланите ми. Как е възможно да съм толкова щастлива, питам се.

През последните месеци животът е по-трескав от обикновено. Понякога шеметният водовъртеж на работните дни ме замайва и нощем се връщат отдавна забравените кошмари. Лисицата, преследвала ме през детството, е изчезнала, но познатото чувство за надвиснала опасност ме навестява насън. Сега обаче съм изпълнена с умиротворение.

Навън птиците благодарят с мелодични песни за хранилките по клоните, пълни догоре със семена. Пролетта в Мичиган е прекрасна. Снегът се е стопил, оголвайки кафявата земя, осеяна с жълто-зеленикави туфи трева. До мен е масичката, върху която се подредени седемте дара  за Науруз – персийската Нова година. Хафт син – буквално „седемте с“ – наподобява карта на древната мъдрост, отбелязваща прехода към новата година. Един от основните ритуали на Науруз е почистването. Пречистване на ума от лошото; пречистване на тялото и почистване на дома.

Отпивам от кафето и ме обзема решимост. Не знам дали защото всички говорят за пролетното почистване, или поощрена от моите хафт син, се заричам днес да подредя последните кашони в мазето с надпис „разни“. Три месеца са достатъчно дълъг срок да пренебрегваш скрития хаос. Спускам се надолу по стълбите, обзета от въодушевление, че покритите с килим стъпала наистина са мои. Помайвам се пред плъзгащата се стъклена врата на празната стая, където някой ден ще се помещава кабинетът ми, и оглеждам голата земя край верандата. Връхчета на стъбълца – лалета и нарциси – се подават над премръзналата пръст. Люляковите храсти още не са се раззеленили. Мечтая да запълня празното място с цветя, билки, дори домати. Саденето обаче се отлага за друг ден.

В дъното на сутерена, зад затворена врата, чието съществуване се забравя от лесно по-лесно, има недовършено помещение – отлично скривалище за безпорядък. Още преди да я отворя, от гърдите ми се изтръгва въздишка. Кашоните са малко, успокоявам се. Ще се почувствам по-добре, когато приключа.

Работното ми място е готово. Остава само да запретна ръкави. В края на сгъваемата маса е кацнал кашон в очакване да го отворя. Вземам ножа до него и го забивам в тиксото. Срязвам го с плавно движение, наслаждавайки се на приятното усещане и на свистенето на острието. То стига до края и с глух пукот капакът се отваря. Най-отгоре са застлани смачкани вестници. Преглеждам ги за нерешени кръстословици. Не откривам нищо и ги изхвърлям в кошчето под масата.

Така… Да видим… Какво има тук? „Разни“ е точно описание – писма, изрезки от вестници, снимки, билети, червената верижка за ключове, която спечелих на гимназиалното състезание за талантливи ученици. Най-различни вещи, единствено със сантиментална стойност. Затова ми е толкова трудно да разопаковам кашоните. Пълни са с реликви от миналото, които не пасват съвсем на настоящето, ала не успявам да се разделя с тях. Ръцете ми си проправят път през пластовете от спомени и разбирам, че задачата няма да е лека. Ще изисква удобен стол и още едно кафе. Подпряла кашона на хълбок, изключвам лампата, затварям вратата и се връщам в дневната.

Вниманието ми привлича албум със снимки. Обложката му е тъмносиня, украсена със звездички и полумесец, защото „Махтоб значи лунна светлина“. По устните ми се разлива усмивка при спомена как приятелите ме подкачаха с тези думи. Преди години мама ми подари албума на шега. Изваждам го от кашона и измежду страниците му се изхлузва плик. Пренасям се няколко години назад, когато за последно опитах да ги запълня със снимки.

Тогава работех като организатор в център за душевно здраве в Мичиган. Харесвах работата си, колегите си, града, чудатия си, пъстър приятелски кръг. Животът бе хубав, ала невероятно забързан. Научих урока, че много хубаво понякога не е на хубаво. Най-сетне откраднах няколко дни да се измъкна от града и докато си събирах багажа, в последния момент пъхнах и албума заедно с плик, пълен със снимки. По време на полета се заех да попълвам албума, питайки се защо вкъщи все не намирам време за подобни петминутни задачи. Защо разнасям снимки из страната и наистина ли е редно животът да е толкова шеметен?

Обръщах машинално снимките, преди да ги пъхна под прозрачното фолио. Лисицата вече не се появяваше в сънищата ми, но бдителността се бе превърнала в неотменна част от мен, както дишането – несъзнателен навик, породен от неотменната необходимост да си отварям очите на четири.

От няколко години мама – сантиментална до дън душа – бе започнала да ми поверява семейните ценности. След всяко гостуване се връщах с кола, пълна с наследствени съкровища: люлеещият се стол на баба й; персийските килими от къщите, където бях живяла като дете; маслена картина, принадлежала на баща ми, преди родителите ми да се срещнат; изящен ирански сервиз за чай, в чиито поръбени със златен кант чинийки всяка година поставяхме символичните хафт син; кашони със снимки. На гърба на снимките, запечатали първите месеци от живота ми, дръзко скача лисица – хищникът от сънищата ми. Силуетът е очертан с червено мастило, но иначе приликата е несъмнена. Готова да нападне плячката, лисицата лети във въздуха с разперени лапи, изопнати уши, опъната назад опашка. Под нея с печатни букви пише: „ФОКС ФОТО“.

Снимките в ръката ми бяха по-нови. Не бяха проявени във „Фокс фото“. На гърба им нямаше зверове, ала аз все пак проверявах. Явно неслучайно невръстното ми съзнание свързваше образа на лисицата с татко. Все пак той бе семейният фотограф, а аз – любимият му обект. Кашоните и албумите в сегашната ми къща пазят хиляди мигове, уловени от фотообектива му.

Животът ми лесно би могъл да се стече съвсем различно. Питам се каква ли щях да бъда, ако татко бе успял да осъществи намеренията си.

Заслушана в бученето на самолетните двигатели, се унесох в спомени. Красивата жена до мен обаче ме заговори, изтръгвайки ме от мислите. Забелязах я, още щом се качи в самолета. Веднага привличаше погледа – облечена в черно от главата до петите, с изключение на обувките с високи токчета с леопардов десен. Носеше грамадна ръчна чанта и модерна сламена шапка. Гигантски слънчеви очила придържаха назад късата й руса коса. Както често ми се случва, разговорът бързо се насочи към книгите. Преди да се усетя, й изготвях списък с препоръчителни заглавия в полето на сборника с кръстословици от „Ню Йорк Таймс“, който си носех за пътуването. „Дамска детективска агенция №1“, „Помощникът“, „Обществото на Гърнси за литература и белене на картофи“.

Отказах се бързо от подреждането на снимките. Прибрах ги обратно в плика и го пъхнах под задната обложка на албума. Задачата се отлагаше за друг ден. Не знам какво ми има, но хора, често абсолютно непознати, са склонни да споделят с мен душевните си терзания. Така е почти откакто се помня. Във втори клас съучениците ми се редяха на опашка в дъното на гимнастическия салон, за да седнат на люлката до мен и „да обработят чувствата си“, както се изразяваме в света на душевното здраве. Човек би казал, че над главата ми виси облаче с надпис: „Психиатрична помощ“. Или на врата ми е окачена табелка: „Приемното време на лекаря започна“, по подобие на популярния анимационен филм, и съм готова да приемам чудаци.

Говорихме до края на полета. Тя се оказа прекрасна жена с топла усмивка и благи очи. Била брокер на недвижими имоти в провинциален град близо до мястото, където отраснах. Разказа ми, че със съпруга й живеели сред красива, идилична природа, и ме покани да й гостувам, когато зажаднея за спокойствие. Докато самолетът кацне, вече се чувствахме стари приятелки и бяхме успели да обсъдим „Стъкленият замък“, „Вода за слоновете“ и „Тайния живот на пчелите“.

– Колко е престоят ти? – попита ме тя, докато изчаквахме да ни дойде редът да се присъединим към шествието, насочило се към изхода.

– Около два часа.

– Значи имаш време за обяд.

Не беше въпрос. Опитах се да възразя, но тя настоя. Тръгнахме към ресторант, където сервират морска храна. Литературният ни разговор продължи над чаша вино и общ поднос с калмари. Както обикновено темите се сменяха една след друга и не след дълго жената сподели с мен невероятно болезнен момент от живота си. Обясни ми как години наред носела безмълвно емоционалното бреме на преживяното. Не го разкривала дори пред най-близките си приятели.

При вида на просълзените й очи си спомних кремавото платно в избледняла черна рамка, изправена в ъгъла на бюрото в работния ми кабинет. Върху него съм написала „Поемата за тъкача“ точно както я научих от скъпата ми приятелка Хана в деня, когато завършихме гимназията. Бях на осемнайсет и това бе един от най-тъжните дни в живота ми.

Новата ми приятелка несъмнено описваше нишки в мрачни багри. И както всички тъмни нишки, те безспорно криеха благословия, независимо дали я виждаме, или не. Почудих се дали тя го разбира.

– Не е за вярване какво ти разказвам! – подсмръкна тя. – Странно. Все едно те познавам от години, а едва сега осъзнах, че не знам името ти.

– Казвам се Махтоб – усмихнах се и протегнах ръка да се здрависаме.

– Махтоб. Красиво име. Какъв е произходът му?

– Персийско е.

– Персийско? Иранско ли имаш предвид?

– Да – отпих глътна от виното. – Татко беше иранец.

– Преди няколко години прочетох интересна книга – подхвана тя и веднага разбрах какво ще последва. – Историята на жена от Мичиган. Омъжила се за иранец. Той завел съпругата си и дъщеря си на гости при семейството си и ги държал в плен. На всичкото отгоре по онова време имало война и бомбардирали града. Наистина се е случило. Представяш ли си? След няколко неуспешни опита жената най-сетне успяла да избяга с момиченцето си. Удивителна история! Заснеха филм по нея. Как се казваше?

– „Не без дъщеря ми“.

– Да. „Не без дъщеря ми“. Чела ли си я?

– Не – разсмях се. – Преживяла съм я!

2

Платното на живота ми започва в Тексас през 1979 година в разгара на Иранската революция и на разразил се ураган. В деня, когато съм се родила, на първата страница на „Хюстън Кроникъл“, „семейния“ вестник на Хюстън, с едри букви е напечатано заглавието: „Ураганът „Дейвид“ удря централното крайбрежие на Флорида“. Заради ниското атмосферно налягане, предизвикано от стихията, връхлетяла земята на хиляди мили от мама, съм се появила на белия свят месец преди термина.

Ураганът „Дейвид“ е дреболия в сравнение с бедствието, сполетяло родината на татко. Почти цялата седма страница на „Хюстън Кроникъл“ от 4 септември 1979 година е посветена на военния конфликт в Иран: „Иранските войски пробиват кюрдските защитни линии“. От статията става ясно, че демократичните сили на секуларистите  се огъват пред гибелната мощ на ислямския режим на аятолах Хомейни. Окото на революционния тайфун се намира на 7500 мили от САЩ, но нанася катастрофален удар върху семейството ми.

Татко напуснал родината си на осемнайсет, за да учи английски в Лондон. Оттам заминал за САЩ. Постъпил в университет и явно академичният свят му допаднал, защото станал университетски преподавател по математика, после инженер. През шейсетте работил за НАСА. След това започнал да учи медицина. Все още жаден за познания, не се задоволил само с диплома да практикува обща медицина, а специализирал анестезиология.

С мама се запознали през 1974 в Мичиган, докато той стажувал в местната болница. Мама работела в администрацията на автомобилната индустрия, която по онова време процъфтявала в щата. През 1977 родителите ми се оженили и се преместили в Тексас.

От мама и от семейни приятели знам, че през онзи период от Иранската революция баща ми започнал да се променя с всеки изминал ден. Добросърдечният и обаятелен мъж се превърнал в ожесточен политически екстремист. Доскорошният привърженик на Запада и на възможностите, които той предоставя, по време на революцията заклеймявал фанатично Америка и ценностите й.

Дотогава не бил религиозен. Това също се променило. Мама описва колко се стъписала и смаяла, когато един ден се прибрал вкъщи и изхвърлил всички бутилки с алкохол. Пиел той, а не тя, но в крайна сметка упреквал нея за покварата на спиртните напитки. Оттогава настоявал да купуват само еврейска храна кашер – най-близкото подобие на халал  на пазара. Антиамериканските му тиради се превърнали в ежедневие.

На една от многото ми снимки като дете, белязана с изображението на лисицата, ме е прегърнал мъж с бинтована глава. Седим на предната редица вляво от центъра, заобиколени от петнайсетина млади иранци – хората, пренесли брожението на Иранската революция по тексаските улици. Татко, макар да го няма на снимката, бе един от тях.

Възползвайки се в пълна степен от правото на свободно изразяване, гарантирано от Американската конституция, той им помагал да организират демонстрации, за да заклеймяват американската поквара и деморализиращото й влияние върху родината му. Като тийнейджърка разбрах, че мъжът, който ме е прегърнал, бил ударен по главата, докато участвал в антиамерикански митинг, замислен от баща ми.

Родителите ми се преместили в Мичиган, когато съм била на шест месеца. Мама, омерзена от фанатизма му, го заплашила, че ще поиска развод. За да спаси брака си, той обещал да загърби революционната кауза и да започне живота си на чисто в родния й щат. Това се оказало едно от многото му неспазени обещания.

Мичиган прилича на ръкавица. Попитате ли мичиганец къде живее, той машинално повдига лявата си ръка и посочва точната луничка, кокалче или нокът. Възможно е дори да опре до нея дясната си ръка, за да изобрази криво-ляво Горния полуостров. Обиколила съм почти цялата ръкавица, ала докато навърша четири, живях в град Алпина – близо до нокътя на показалеца.

Наричат източните предели на щата „страната на из¬грева“. Тя е практична, спартанска и се крепи на индустрията, докато туризмът и търговията са икономическият двигател на „страната на залеза“. Едва след дълги години разбрах, че миризмата, която свързвам с детството, всъщност е сладникавият пушек, стелещ се от високите комини на „Абитиби“ – местния завод за производство на дървена ламперия.

Къщата ни в Алпина се намираше на брега на река Тъндър Бей. Водата заобикаляше задния ни двор, лъкатушеше край любимия ми парк и градската болница, където татко работеше като aнестезиолог, прекосяваше града и през бента на Девета улица се вливаше в залива Тъндър Бей. Освен географията на ръкавичката децата от Мичиган научават отрано и имената на петте Големи езера: Хюрън, Онтарио, Мичиган, Ери и Горно езеро. От кея на пристанището се виждат гигантските товарни кораби, пъплещи към хоризонта. Някои пренасят индустриални стоки чак до Франция. Някъде съществува невидима граница, където Тъндър Бей се влива в езерото Хюрън. А на седемдесет и пет мили, далеч отърд линията, където се срещат небето и водата, се намира Канада.

Паркът, опасан от реката, беше едно от любимите ми места. Мама ме водеше там да храня птиците и ми предаваше любовта си към орнитологията. Някои родители сочеха на две-тригодишното си дете „красивите птички“. Но моите родители, решени да предадат познанията си на новото поколение, винаги назоваваха точните им наименования. Виждахме канадски гъски, лебеди, чапли и всякакви видове патици, сред които зеленоглавите се отличаваха с лъскавите си тъмнозелени глави. Стоплеше ли се, виждахме червеношийки да кълват червеи по земята. Изпълваше ни искрена радост, щом видехме първата червеношийка – вестител на края на сякаш безкрайната мичиганска зима и на раждането на пролетта, проправяща път на краткото лято.

Хранилките в двора ни привличаха сипки и пухкави синигери – всеки вид със свой характер. Сипките – практични същества – кацаха на ръба и се нахранваха до насита или докато друга птица ги прогони. Глупавичките синигери, от друга страна, долитаха до хранилката и грабваха по едно зрънце. Отнасяха го на любимия си клон и с човчиците си обелваха люспата. Преглъщаха скромната си дажба и пак политаха към хранилката. Купчинка люспи по земята под дърво, където няма хранилка, бе сигурен знак, че съм попаднала на синигерска „трапезария“. Черешарки с розови гушки и балтиморски скорци прелитаха на ята, мигриращи на север или на юг според сезона.

От съвсем малка книгите ме привличаха неудържимо. Обичах да ми четат и да се усамотявам с книга още преди да науча азбуката. Прелиствах страниците, наслаждавах се на миризмата и на допира на книгата в ръцете ми. Не е чудно, че на много снимки от детството ми разнасям оръфан „Полеви определител на птиците в Мичиган“. Нетипична детска книга, разбира се, но една от любимите ми.

Татко обожаваше сините сойки. Баба казваше, че изборът му подхожда, защото сойките са кавгаджии. Перифразирам. Тя използваше по-цветисти думи. Накратко – мразеше „летящите прасета“. Мама предпочиташе яркоперата червена чинка с отличителната й песен. И понеже в Мичиган нямаше розово фламинго, моята любима птица бе гургулицата. Харесвах нежното гукане на скромните сиви птици. Привличаше ме деликатната им природа. Не се набиваха на очи, ала при внимателно вглеждане перата им разкриваха смайващ калейдоскоп от сияйни оттенъци.

Срещу нас живееше семейство, чиято отраснала дъщеря се казваше Пати. Често са ми разказвали как като малка съм хленчела: „Искам при Пати!“. Обичах да съм с Пати! Имам смътни спомени как натискам клавишите на пианото в дома й и как мечката в дневната ме изпълва с боязън. Убягва ми обаче дали мечката е била изобразена върху килим или върху гоблен на стената – изправена на задните си крака с протегнати предни лапи.

Пати е първата детегледачка, която помня. Обграждаше ме с ласкаво внимание. И тя, и цял рояк семейни приятелки ме лакираха често. Харесвах топлината на ръцете им, тихия им говор, четката, която се плъзгаше бавно по нокътя, оставяйки блестяща ивица цвят. От съвсем малка обожавах да стоя неподвижна и да се наслаждавам на грижите им. На някои снимки едва се крепя до масичката в дневната, но съм с лъскав червен „маникюр“ и златни обеци. Родителите ми пробили ушите, когато съм била на шест месеца. Мама отбелязала дупчиците с химикалка, а татко ги пробил с козметичен пистолет. Мама плакала повече от мен, че подлага момиченцето си на такава болка.

Най-чудесно се чувствах, когато Пати ме извеждаше на разходка по момичешки. Обичах да посещаваме керамичното студио и да оцветявам глинени фигурки. Веднъж тя украси поднос за бонбони, оформен като гигантско яйце с великденски заек по средата. За мен избра висока ваза с изящно дълго гърло и окръглено тяло. Натапяше внимателно четката в палитра с ярки бои, съобразени със сезона и тогавашната мода, а аз започнах първо с любимото си тъмновиолетово, а после продължих, разбира се, с бонбоненорозово. Трийсет години по-късно още пазя подноса на Пати, а моята ваза е в къщата на баба.

Казват, че кухнята е сърцето на дома. Тази истина е една от малкото константи в живота ми. Повечето от най-ранните ми спомени са свързани с нея. Помня как на две-три години седя на балатума в кухнята и разбърквам портокалов сок в яркозелена пластмасова кана. Стиснала дървена лъжица, преследвам замръзналите кубчета сок, докато се стопят. Мама снове напред-назад – разбърква яйца, пържи картофени шницели, маже препечените филийки с масло, щом изскочат от тостера, и изобщо не се притеснява, че разплисквам сок по пода. Като цапат, децата се учат да готвят, а тя държеше да се чувствам в свои води в кухнята. В спомена ми стаята е озарена от слънце – мама сигурно е приготвяла късна закуска през почивен ден или лятна вечеря. Сутрин почти никога не ядяхме традиционните пържени яйца с бекон. Мама сервираше яйцата върху картофени шницели, поливаше ги с кетчуп, а после ги разбъркваше с вилица и течният жълтък придаваше на ястието неочаквано приятен вкус.

Помня и как се кикотим с мама, развеселени от изтезанията, на които се подлага доброволно татко. Той обичаше лютива храна – толкова пикантна, че пречиства синусите и от порите ти избива пот. Помня как седим около кръглата маса и той дъвче сурови люти чушки, докато устата му пламне и лицето му се зачерви. Бършеше с носна кърпа потта, оросила голото му теме, пуфтеше и очевидно изпитваше огромно удоволствие. Носеше бледосиньо поло „Лакост“ със зелен алигатор, апликиран от лявата страна на гърдите.

И двамата ми родители бяха епикурейци и владееха до съвършенство изкуството да посрещат гости. В това отношение си пасваха отлично. Домът ни често бе пълен с приятели, а дойдеха ли приятели, масата се отрупваше с храна. От малка научих от родителите си, че благодарение на храната приятелите се превръщат в семейство.

Така на родословното ми дърво се появи арменски клон. Не съм сигурна как са се запознали семействата ни. Навярно с посредничеството на Джон, очния ни лекар, или на балдъзата му Ани, шивачката ни. Откакто се помня, обаче, чак до деня, преди да навърша пет години, когато татко осъществи зловещия си план, семействата ни се срещаха редовно. Не чакахме специален случай, за да се съберем около масата. Всеки ден бе подходящ. Понякога Джон и съпругата му Върджин ни канеха в дома си. Върджин, сестра й Ани и майка им – която всички наричахме галено Нана – приготвяха изкусителни арменски деликатеси.

Друг път те идваха у нас и тогава родителите ми приготвяха заедно персийско пиршество – всякакви видове ориз, хореш (апетитни задушени гарнитури и сосове със зелени подправки към ориза), кебап и салата с мента от градината ни. В топли дни изнасяха маси и столове на задната морава и се наслаждавахме едновременно на храната, приятелството и чистия въздух.

Татко се гордееше с умението си да придава красив вид на храната. Понякога подреждаше разточителен поднос с плодове, като аранжираше грижливо всякo парченце. С хирургическа прецизност срязваше динята по дължина и я оформяше като кошница, включително с дръжка от кора. Позволяваше ми да му помагам да изгребе месото със специална дълбока лъжица. Не връщахме обаче топките обратно в кошницата, защото не бяха достатъчно пъстри. Първо слагахме топки от пъпеш, бяло и черно грозде, алпински ягоди или боровинки в зависимост от сезона. Чак тогава добавяхме и динените топки. По масата винаги имаше купища плодове – ябълки, банани, портокали, гроздови чепки, цели пъпеши и прочее. Татко нямаше мяра.

Където и да се събирахме и каквото и да ядяхме, възрастните и децата се забавлявахме заедно. Ани имаше трима почти отраснали синове. Гаро, най-малкият, бе глуповатият добряк, Рафи – кавалерът, а Агоп – най-големият – веселякът: позволяваше ми да нося слънчевите му очила, разсмиваше ме и ме качваше върху раменете си. Двамата синове на Джон и Върджин – Берж, геният, и Ара, атлетът – бяха тийнейджъри. Благодарение на различните характери, възрасти, интереси и култури срещите ни ставаха още по-незабравими. Стояхме около трапезата с часове. Приятелите ни бяха шумни, бъбриви и се смееха от сърце. Чуя ли израза „добрите стари времена“, в ума ми нахлуват онези звуци, миризми, вкусове и картини.

Мисля, че помня нощта, преди да тръгна на предучилищна. Мама ме зави в леглото в моята стая и ми обясни, че утре е паметен ден за мен. Сутринта се събудих развълнувана, преди будилникът да иззвъни, скочих от леглото и го покрих със завивката на баклавички в несръчен опит да го оправя. Тук мама би се намесила с добродушно уточнение, че тогава за пръв и последен път съм се събудила преди будилника и съм си застлала доброволно леглото. И, както повечето шеги – поне според Фройд – нейната съдържа частица истина.

Предучилищната ми градина се наричаше „Червената ябълка“. Под табелата й, оформена, разбира се, като червена ябълка, позирах за първата си „ученическа“ снимка. Още тогава бях болезнено срамежлива. Чувствах се по-спокойна в стая с възрастни, отколкото сред връстниците си. Всъщност малко сценарии ме плашеха повече от този. Харесвах обаче учителката си и песните, на които ни учеше. Помня как пеехме за слончето Непослушко, поклащахме се напред-назад и размахвахме ръце като хоботи. Докато пеехме за сивата катеричка, сбръчквахме „муцунки“ и наужким хващаме орех с „лапички“ – всъщност събирахме длани пред сбърчените си носове, преструвайки се, че гризем жълъд. Подхвърляхме си топки и майсторяхме какво ли не. Спяхме върху зелени армейски легла с метални рамки. Понеже скърцаха при всяко помръдване, се стараех да лежа абсолютно неподвижно, за да не привлека нечие внимание. Закусвахме, седнали край ниски дървени маси. Веднъж мама ми приготви замразени малини със захар в малка ръждивокафява пласт¬масова чашка. Инатливият й матов капак обаче ме затрудни. Срамувах се да помоля за помощ и продължих да се боря с него. Накрая той се отвори рязко и ме окъпа в лепкав малинов сок. Мисля, че се разплаках.

Горе-долу по същото време мама започна работа в местна адвокатска кантора. Понякога ме водеше там. Кантората се намираше на втория етаж в стара сграда с орнаментирани тавани. Широкото стълбище имаше парапет от тъмно дърво, изгладено до блясък от многогодишна употреба. Масивните стълби скърцаха под краката ми. Чувствах се дребна и уплашена. Дълбоката тишина и помпозният интериор ме изпълваха със страх и аз се вкопчвах в мама. Знаех отлично какъв е редът. Влезех ли в кантората, сядах на любимото си място, докато мама изпълни спешната задача, за която са я повикали. Столът ме очароваше. От двете страни на високата облегалка имаше кукички за палта, шалове, чадъри и шапки. В него се чувствах като Алиса в Страната на чудесата, кацнала върху гигантския червен стол. Моят не беше червен, но беше огромен. Харесваше ми масивното дърво и си представях колко тайни крие. Седалката се вдигаше и разкриваше съкровища, чиято загадъчност зависеше изцяло от въображението ми. Забавляваше ме и още нещо – по пътя за кантората минавахме по окачен мост. Харесваше ми как решетката скърца под тежестта ни и кара колата да вибрира. Винаги се разсмивах.

Понеже мама работеше, Ани ме вземаше от предучилищната и ме завеждаше у тях, където тя и Нана с радост продължаваха кулинарното ми обучение. Нана винаги ме посрещаше с топла прегръдка и закуска. Каквото и да ми сервираха, винаги ме уверяваха, че е полезно за здравето ми. Сред множеството специалитети на Ани бе чай със запарени канелени пръчици и карамфил. Накрая топваше пликче черен чай и разбъркваше малко захар. Нана и Ани пиеха чая във фини чаши, изрисувани с цветя. Докато отпиваше, Ани държеше чашата и чинийката с една ръка. Познатите й жестове ме очароваха и успокояваха. Понеже чаят пареше, те отсипваха по глътка в деликатната чинийка и ме наставляваха да духна, преди да отпия. Така чаят бил най-вкусен. Дори след като изстинеше, предпочитах до го пия от чинийката, поднесена ми грижовно от Ани или Нана.

В домовете на арменските ни приятели, както и в дома на родителите ми, храната не бе въпрос на необходимост, а средство да възпитаваш, да поучаваш, да се обграждаш с любов. Приготвянето на храната бе също толкова важно – дори по-важно – от самото хранене. На масата в тяхната кухня Нана и Ани ме научиха да правя кубба. Седях върху масата. Нана стоеше вляво от мен, Ани – срещу мен. И двете хвалеха щедро майсторството ми. Едната бръкваше в купата, пълна със смес от телешка кайма и булгур, и откъсваше необходимото количество. Слагаха сместа в дланта ми и Нана, която не говореше английски, ми даваше знак да повтарям движенията й. Натискаше няколко пъти бучката, за да я вплътни и я овалваше с върховете на пръстите си. После потапяше сръчно топчицата в купата със студена вода между нас.

– Само за малко – обясняваше ми на арменски.

Щом бучката добиеше овална форма, тя я вдлъбваше с показалец и слагаше пълнеж от подправено месо и кедрови ядки. Пак я топваше в купата с вода и защипваше краищата, за да запечата пълнежа. Поставяше топката между дланите си и ги движеше – едната напред, другата назад, докато получи кръгло кюфтенце с леко издължени краища. Аз повтарях всяко нейно действие и когато приключех, й показвах какво съм направила. Нана вземаше внимателно моето кубба, оглеждаше го съсредоточено и изразяваше одобрението си: събираше върховете на пръстите си пред устата, млясваше звучно и същевременно разтваряше рязко пръсти. Така ме окуражаваше, че съм се справила чудесно. После откъсваше от тестото още две бучици – една за мен и една за нея. През цялото време Нана и Ани ме обсипваха с поощрения. Неуспехът не съществуваше в тяхната кухня. Дори да се объркваше нещо, възприемаха го като възможност да открием нов и навярно по-добър начин за готвене.

Докато работехме, Ани подхващаше песен.

– Бог е добър – запяваше с приятен акцент, а между песните ме поучаваше. – Махтоб – харесвах как произнася името ми, – Бог е много добър към нас. Много, много добър. Обича ни много. Никога не го забравяй.

Думите й бяха истинско свидетелство за силата на вярата, защото и Ани, и Нана бяха понесли тежки житейски удари. Нана бе преживяла Арменския геноцид. Осиротяла в началото на двайсети век, когато турците изклали варварски хората от селото й. Никой не знаеше точната й възраст. На мен ми се струваше по-стара от света. Въпреки нелепата жестокост, белязала детството й, Нана излъчваше топлина и благост, наследени и от дъщерите й.

Преди да дойде в Алпина, Ани живяла със съпруга и тримата си малки синове в Бейрут, Ливан. Когато през 1975 година избухнала гражданската война, Ани и съпругът й подали официална молба да емигрират в САЩ с децата си. Искали да ги защитят от жестокостите на войната. Един следобед снайперист прострелял съпруга на Ани, докато се прибирал от работа. Семейството получило разрешение да избяга в САЩ, ала едва след като съпругът на Ани попаднал в списъка на сто и петдесетте хиляди цивилни, изгубили живота си в конфликта, продължил петнайсет години. Той нямал нищо общо с войната. Намирал се просто на погрешно място в погрешен момент. Във военна зона няма безопасни места, няма безопасни моменти.

Безсмислената му смърт засилила решимостта на Ани да премести момчетата си в страна, където да живеят мирно. Отпътувала, без да поглежда назад. За жалост, дори тук семейството й не успяло да избяга от трагедията на абсурдното насилие. Пред каквото и да я изправяла съдбата обаче, Ани, следвайки примера на майка си, не изгубила вярата и радостта си от живота. И както Нана я бе научила да не се предава, тя се стремеше да посее у мен семената на издръжливостта.

През лятото на 1984-та, бях на четири и половина, с родителите ми се преместихме в Детройт – също от страната на изгрева, където палецът се свързва с дланта на ръката – на около четири и половина часа южно от Алпина. След няколко седмици предстоеше да заминем на „двуседмична ваканция“ в родината на татко.

Преместването се оказа ловък ход, замислен от злия гений на татко. Убедил мама, че ще започнат заедно да строят мечтания дом, след като се върнем от екскурзията. Така я придумал да остави повечето ни вещи, опаковани в кашони, та по-късно лесно да ги транспортира до бъдещия ни затвор. По онова време аз бях в пълно неведение за плановете му.

Вълнуваха ме безгрижни детски подробности – чаршафите и завесите на ягодки, купени от мама за новата ми стая; топката ми, която тупкаше звучно по алеята. Върху нея бяха нарисувани любимите ми жълти мечета с усмихнато слънце върху коремчетата. Най-радостна бях, че имам нова приятелка – момиченцето на съседите, Стейси. Тя ме запозна с вкусните макарони със сирене „Крафт“ и сиропите на прах „Кул Ейд“.

Въпреки възраженията на мама, татко реши да заминем за Иран един месец преди да започна училище. Понеже родителите му починали отдавна, го отгледала сестра му аме Бозорг. Тя се обаждаше често. „Плаче, болна е“, повтаряше татко, нуждаела се от него. Понеже е лекар, щял да й помогне. Оказа се поредната му лъжа.

Иранската революцията, започнала по времето, когато съм се родила, бе опустошила страната. Бяха прокудили шаха. Неотдавна се бе разразила заложническата криза в Американското посолство. Религиозни и политически брожения разтърсваха Иран. В зората на новата Ислямска република аятолах Хомейни и радикалните екстремисти, членуващи в партията му, бяха въвели по-сурови правила за живот. Дори онези, които не изповядват исляма, били принудени да спазват законите на аятолаха. Сякаш кръвопролитията на революцията не стигнали, Ирак нападнал Иран и сблъсъкът прераснал във война между двете държави.

Докато в слънчевите следобеди със Стейси се плискахме под пръскачките, напояващи тревата в двора, мама се тормозела какви опасности ни грозят и си задавала въпроса: „Защо, за бога, водим дъщеря ни във военна зона?“.

 „Най-сетне свободна“ тук