Лира Литературно-рекламна Агенция
Сюжет, който може и ние да видим скоро
„Пред камерите“ излиза в разгара на възкресения български „Биг Брадър“, като показва крайност, която току-виж се харесала и на нашите сценаристи… само дето връщане назад после няма да има. Като в книгата на Беа Фицджералд – там направо по време на реалити, наречено „Икони“, умира един от участниците, разбира се, пред камерите. Дали обаче към престъплението водят само свалките и интригите, на които зрителите са се нагледали?
Покрай криминалната интрига книгата на Беа Фицджералд търси и други отговори, например този защо избива първо лошотията в нас, когато сме поставени при такива условия. Героите ѝ страдат от желанието да са известни – една от болестите на нашето време. Напудрената външност и поведение обаче са крайно недостатъчни, та да ни убедят в своята съвършеност. Все едно сме пуснали нашето си реалити… и продължаваме да гледаме, каквото и да стане.
„Мрачна и хаотична“ нарича книгата си самата авторка – с нея тя всъщност дебютира в жанра на криминалния трилър. Българският превод на Илина Амер идва буквално седмици след излизането на оригиналното издание. „Пред камерите“ е динамична и лесно ни кара да затаим дъх. Пък и освен загадката по страниците има и още нещо – романът е чудесна сатира на съвременните ни грехове.
Книгата на Беа Фицджералд е по-интересна от онова, което гледаме вечер по телевизията – доказателство е и този откъс
„Пред камерите“ – откъс от книгата
– Пуши ли се тук? – пита Калпана, вече наполовина извадила цигара от конопения калъф, докато върти запалка в разтрепераните си ръце.
– Това е полицейско управление, госпожо – мръщи се по-високият полицай застанал зад стола, на който се обляга.
– Да, в Португалия – казва Калпана – законите ви за тия неща са доста странни.
Полицаят си поема дъх.
– Не, госпожо, тук не се пуши.
Калпана притваря очи, преди да прибере цигарата, която сама е свила, обратно в калъфчето.
– Добре, да го караме по-бързо, а? Още не сме започнали, а вече имам нужда от почивка.
– Има мъртвец – казва по-ниският полицай тихо, но с острота, която стряска повечето свидетели.
Калпана почти не я регистрира.
– Да, защото беше идиот. Било е нещастен случай, нали? – пита тя, а пръстите ѝ потрепват върху масата без цигарата, която да ги успокои.
– Това трябва да установим.
Иско стиска главата си с ръце, или по-скоро, ръцете му покриват лицето, не е ясно кое от двете.
– Съжалявам – добавя по-високият полицай.
Иско не е сигурен дали те са пропуснали да си кажат имената, или той е подсмърчал, докато са се представяли, но долавя френски акцент. После осъзнава, че това не е местно разследване. Макар че, естествено, защо да е?
– Не, не, съжалявам, аз… ей сега ще се събера… аз просто… да видя такова нещо…
Гласът му пресеква и той отново се облива в сълзи.
– Не мога да повярвам. А това е абсурдно, предполагам. Сякаш нищо друго не би могло да се случи.
Инспекторите се споглеждат, на лицето на по-ниския е изписано презрение, което той даже не си прави труда да прикрие. Обръща се към Иско:
– Какво искате да кажете?
Иско го поглежда през сълзи, замаян и дезориентиран, направо шокиран, че се намира тук с тези мъже. Сякаш не помни да е напускал острова, сякаш част от него е още вкопчена в плажа и се моли да ѝ бъде върнато отнетото.
– Знаете ли какво става, когато съберете хора като нас на едно място – хора с такава страст? Хора с такава отчаяна нужда да бъдат нещо, да правят нещо, да станат нещо? Знаете ли какво става, като ни затворите всички в една къща на някакъв необитаем остров?
Мълчание. Двамата инспектори претеглят възможностите.
– Не, не мисля, че знам – казва по-високият внимателно, като заобля думите по ръбовете на високомерието си, сякаш така може да го замаскира.
– Става нещо такова. – Иско произнася думите толкова напрегнато, че те прозвучават като присъда. – Ние сме хора, които живеят за страстта си. Странно ли е тогава, че бихме и умрели за нея?
Джером наблюдава инспекторите спокойно, погледът му е безизразен, гърбът – изправен. Но ръцете му се впиват в чашата пред него толкова силно, че пластмасата се огъва.
– Трябва да хванете извършителя, който и да е той. При това бързо, ако не възразявате.
По-ниският инспектор, все пак около метър и осемдесет на височина, но с цяла глава по-нисък от другия, фиксира Джером с поглед, по-остър от която и да било камера.
– Нямах представа, че толкова бързате, господин Франсис. При положение, че ви остават още няколко дни на острова, реших, че графикът ви току-що се е освободил.
– Не сте ни върнали телефоните, но не е необходимо човек да е гений, за да се сети как ни тъпчете в калта в момента. Аз се притеснявам за инвеститорите си, цените…
– И вие ли мислите, че някой го е извършил? – прекъсва го инспекторът. – Нали така се изразихте? Казахте „да хванете извършителя, който и да е той“. Мислите, че не е случайно.
– Не съм убеден, че Интерпол се занимава с инциденти. Явно имате причини да подозирате престъпление.
Инспекторите всъщност не смятат, че става дума за престъпление. Интернет обаче подозира, така че трябва да се правят, че разследват. Лесен случай – приключваш, архивираш и го забравяш.
– Обстоятелствата бяха необичайни – пояснява високият инспектор, – а общественият интерес е значителен. Но може и въобще да няма случай. Може да се окаже просто злополука.
Джером не успява бързо да прикрие недоверието си. Може би го прави нарочно. А може и то да е изцяло фалшиво.
– Но вие не мислите, че е злополука, нали, господин Франсис?
Той дори не се замисля, преди да изригне в отрепетиран порой от думи:
– Според мен всички в онази къща бяха психопати. Нямате представа какво ми беше да съм затворен с тях – вечно се хапят за най-нелепите неща, вечно самовлюбени, самодоволни и отвратителни псевдоинтелектуалци. Така че ще ви отговоря на въпросите, ще ви съдействам за каквото имате нужда, защото това са ужасни хора с огромни претенции, които не могат да признаят пред себе си, че са били долни, жадни за слава задници.
– Аз…
– И са абсолютно способни да убият, за да победят.
