Лира Литературно-рекламна Агенция
„Йероглифите“ от Братислав Иванов предлага на читателите задълбочен и широк поглед върху историята и типологията на китайската йероглифна писменост. Книгата е разделена на две части: в първата авторът прави кратък увод в историята на китайските йероглифи с оглед и на функционирането им в японската писменост, а във втората част е включена етимологията на сто китайски йероглифа. Авторът започва своето изследване с изключителен цитат на Ф. Юнге: „Светът е йероглифното писмо на боговете.“ Йероглифите не са само средство за фиксиране на речта, те и до днес не са загубили качествата си на митограми. Братислав Иванов отлично познава изследванията, посветени на проблема и различните гледни точки на учените, засягащи същността на йероглифното писмо. Етноцентричният подход и характерният за западния свят фоноцентризъм водят до непълното разбиране на йероглифното писмо. Йероглифите носят образност и символика, които придават на писмената култура един много по-обхватен смисъл. Като елементи на визуална комуникация йероглифите могат да изразяват значения, които не се съдържат в звуковите им корелати. Авторът разглежда началото и еволюцията на китайските йероглифи, тяхната структурна и семиотична типология, базовите елементи и ключовете. Отделен раздел в книгата е посветен на йероглифите в Япония: първите сведения и артефакти, канбун (текстове на китайски език), йероглифите и японската звукова система, четенията на йероглифите и йероглифните съчетания. В края на книгата Братислав Иванов ни запознава с етимологията на сто китайски йероглифа. Стоте йероглифа са подбрани от китайското министерство на културата по начин, който да е представителен за йероглифите като цяло.
Аналитичната книга е с богат илюстративен материал и обстоен историографски преглед, тя е ценен източник на информация за всички читатели с интерес към йероглифната писменост.
Братислав Иванов е български японист, автор на трудове по лингвистика и културология. Завършил е специалността „Японски език и литература“ в Московския държавен университет и е специализирал в Института за японски език към Японската фондация. Автор е на множество книги и статии, посветени на японския език и японската писменост, а също и на поредица преводи на класическа японска поезия. Той е първият преподавател по класически японски език в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 2009 г. е удостоен от японското правителство и НВ император Акихито с Ордена на изгряващото слънце за приноси в развитието на академичните изследвания на японския език и разпространението му в България.
ОТКЪС
Както вече бе споменато, най-старите китайски йероглифи, достигнали до нас, датират от времето на династията Шан (1600–1046 г.пр. Хр.). През 1899 г. китайската научна общност си дава сметка, че т.нар. драконови кости, които дотогава се продавали в аптеките като лечебно средство, всъщност са носители на древни писмени знаци.
През 1928 г. експедиция на Китайската академия на науките (Academia Sinica) започва разкопки на последната столица на династията Шан, намираща се в района на съвременния град Анян, северно от Жълтата река, в провинция Хънан. Разкопките продължават до 1937 г. и при тях са открити около 150 хиляди фрагмента от кости и коруби с древни писмена върху тях. Идентифицирани са 4672 различни протойероглифа от типа jiăgŭwén, като само 1723 от тях са дешифрирани еднозначно от специалистите (Zhao and Baldauf, 2007).
Йероглифите обикновено са издълбавани директно върху носителя с нож или друг остър предмет, но има и случаи, в които те са очертавани предварително. Съществуват голям брой разнописи, варират размерите на йероглифите в една и съща колона, чувства се силното влияние на конкретния автор. Най-често текстовете съдържат 10–15 йероглифа и само в редки случаи броят им надхвърля 50. Повечето йероглифи предават съществителни имена, но се срещат също така глаголи, прилагателни, наречия и служебни думи (Chang, 1989: 40–41).
Анализът на йероглифите от гадателните надписи дава основание да се предполага, че те се зараждат далеч преди периода ХІV–ХІ в.пр.Хр., към който принадлежат достигналите до нас артефакти. Някои автори издигат хипотезата за връзка между орнаментите върху керамичните съдове от периода на китайския неолит и йероглифите от гадателните надписи. По този начин началото на китайското писмо се измества много по-назад във времето даже в сравнение с т.нар. легендарен период. Тази хипотеза си има своите привърженици и противници, но и едните, и другите засега не предлагат достатъчно убедителни аргументи.
На сегашния етап на научните изследвания може да се каже, че по време на династията Шан вече е формирана достатъчно развита йероглифна писмена система, но тя все още се използва главно за целите на гадателните ритуали, а не за обичайна писмена комуникация (Zhao and Baldauf, 2007).
Калиграфският стил, известен под названието бронзови надписи (jīnwén), се заражда към края на династията Шан (1046 г.пр.Хр.) и се среща практически до края на династията Джоу (1046–221 г.пр.Хр.). През тези осем века бронзовите надписи съществуват паралелно с няколко различни калиграфски стила. Получават името си от надписите върху бронзови съдове, но се срещат и върху други носители – например каменни барабани. Във всички случаи обаче носителите са предмети, които се използват предимно за държавни ритуали и дворцови церемонии. В сравнение с надписите върху кости и коруби бронзовите надписи се отличават с по-плавни линии, пластични и компактни форми.
С термина голям печат (dàzhuàn) в широк смисъл се означават различните стилове, съществували преди династията Цин (221–206 г.пр.Хр.), а в тесен – калиграфският стил от Западна и ранната Източна Джоу, т.е. от началото на династията Джоу докъм V в.пр.Хр. През V–ІV в.пр.Хр. вече се появяват множество надписи върху бамбукови дъсчици, коприна и керамични съдове, създадени с опростени знаци на големия печат.
Още около ІХ в.пр.Хр. се наблюдават промени във формата на йероглифите, като те се отдалечават от пиктограмите и придобиват по-абстрактен характер. Някои автори (Cheng, 1989: 42) назовават тези промени, които към края на Западна Джоу вече имат ясно изразен характер, с термина депикторизация (depicturization). Наблюдава се и тенденция към секуларизация на писмото, текстовете стават по-дълги, като достигат двеста, триста и дори повече думи.
През 221 г.пр.Хр. император Цин Шъхуан обединява Китай и провежда редица реформи, сред които е и стандартизацията на йероглифите. Калиграфският стил, който получава официален статут през династията Цин (221–206 г.пр.Хр.), представлява опростена разновидност на големия печат. За да се разграничи терминологично от него, той получава названието малък печат (xiăozhuàn), но напоследък все повече автори предпочитат термина стил на печата (篆書 zhuànshū). Въпреки че стандартизацията се разпространява върху цялата територия на Китай, това не изключва паралелната употреба и на други калиграфски стилове. Всъщност по време на династията Цин се оформя т.нар. проточиновническо писмо (proto-clerical script), което се заражда още от края на предишния период, известен под названието Воюващите царства (475–221 г.пр.Хр.).
Анализът на откритите в последно време надписи върху бамбукови дъсчици дава основание за извода, че чиновническото писмо (lìshū) достига своята зрялост около 100 г.пр.Хр. по времето на династията Западна Хан (Qui, 2000: 119–124). Въпреки че зрялата форма на чиновническото писмо (bāfēn) придобива доминантен характер по време на династията Хан, паралелно с нея съществуват и други калиграфски стилове.
През Източна Хан (25–220 г.сл. Хр.) се появява опростен вариант на bāfēn, който получава названието неочиновническо писмо (xīnlìtĭ) – термин, въведен от Qui (2000). Смята се, че именно неочиновническото писмо (neo-clerical script) е свързващото звено между lìshū и китайското уставно писмо kăishū. Трябва да отбележим, че в западната японистика няма единство за превода на kăishū, като най-често срещаните преводи са regular script и standard script. И така kăishū се появява към края на династията Източна Хан, оформя се се през царство Уей (220–265) и придобива доминантен характер към V в.сл.Хр. по време на Южните и Северните династии. Завършената форма на kăishū се свързва с началото на VІІ в.
След 1949 г. се провежда поетапно реформа на писмеността, чиято основна цел е опростяването на сложните йероглифи. Официални списъци на опростени йероглифи са публикувани през 1956 и 1964 г., а през 1986 г. е публикуван последният засега пълен списък.
„Йероглифите“ тук
