Начало / Любопитно / „По думите ще ги познаете. Срещи с 49 майстори на словото и изкуствата“ от Ива Йолова (анотация и откъс)

„По думите ще ги познаете. Срещи с 49 майстори на словото и изкуствата“ от Ива Йолова (анотация и откъс)

В книгата „По думите ще ги познаете“ от журналистката Ива Йолова за събрани за първи път на едно място 49 биографични очерка на именити българи, които са работили талантливо в различни сфери на изкуството. Дългогодишната практика и опит в културните отдели от в. „Народна младеж“, през в. „Труд“ до закрития наскоро в. „Преса“, многобройните формални и неформални срещи и интервюта с едни от най-ярките представители на литературата и изкуството на 20. и 21. век у нас са първопричина и вдъхновение за появата на този том. В изданието са поместени снимки и материали от семейните архиви на героите, както и от личния архив на авторката.

„По думите ще ги познаете“ е призив за приемственост между миналото и настоящето в българската културна среда, и напомняне, че отговорите на актуални днес въпроси често се крият в миналото, а историята и нейните светли личности трябва да се помнят и знаят, за да разберем самите себе си. Без тях нашето време би загубило колорита си.

Книгата разказва 49 вълнуващи истории за едни от най-емблематичните фигури от съвременното ни изкуство. Истории сладки и горчиви, на сцената и зад кулисите, истински и човешки, каквито са героите им. Толкова различни една от друга, но обединени от любовта към изкуството и всеотдайността към таланта. Константин Павлов, Христо Фотев, Иван Динков, Невена Коканова, Крикор Азарян, Йордан Радичков, Тодор Колев, Николай Гяуров, Владимир Гиновски, Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Валери Петров, Павел Вежинов, Елисавета Багряна, Светлин Русев, Райна Кабаиванска, Любен Зидаров, Стефан Цанев, Виктор Пасков… са само част от личностите, с които на читателя му предстои да се запознае отблизо. Тези срещи ще останат незабравими, защото са много лични и разказани от първо лице.

Ива Йолова е имала привилегията да познава лично голяма част от героите в книгата – нестандартни, талантливи, неопитомени от идеологеми и цензура майстори на литературата и изкуството. Тя разкрива детайли от живота им между премълчаното и патетично изреченото за тях, между професионалните анализи на критиката и блудкавите клишета от жълтите хроники. Звезди на българското кино и театър, скулптори и именити художници, писатели и поети са показани такива, каквито шепа хора са имали и имат възможността да ги видят. Напуснали комфорта на сценичните си и обществени роли, без маски и грим, те отварят домовете и сърцата си, за да доверят свои тайни и страхове.

Уловила и най-малките детайли, авторката поднася на читателите изящни текстове, написани с прецизна обективност и нужната доза емоционалност. Тя проследява как се изгражда талантът и как „вирее“ той, поставен в различни обстоятелства и изправен пред предизвикателствата на времето. В книгата са посочени и най-запомнящите се реплики и сентенции на именитите българи. Написани и изречени във времето, те звучат актуално и днес. „По думите ще ги познаете“ е епопея на достойнството. Споделен опит в житейския и професионалния път на няколко поколения значими българи. Книга, която разкрива психологията, страстите, греховете и надеждите на времето, в което живеем.

ОТКЪС

Константин Павлов

 Оптимистична елегия за гордото мълчание

 Аз разговарям лично с Бога –

по Лично Негова молба.

Успокоявам Го,

Разрошвам Го,

Почесвам Го…

 

Кой може да си позволи подобни еретични строфи? Долавяме ехото от иронично-тъжния смях на Константин Павлов. Метафоричното му слово и сега може да изпълни всяко емоционално пространство в живота ни – болка, тъга, илюзия, накърненост… – стига да имаме уши и души да го чуем.

Йордан Радичков бе написал юбилейно някога: „Пред името му трябва да има предупредителен надпис: „Не подлежи на опитомяване!“ Сравняваше поезията му с „нож, на който са забравили да турят дръжка. Както и да го хванеш – ще се посечеш“.

Самият Павлов е признавал: „Който прави поезия, трябва да се разоръжи от съображения“.

Бъдещият поет е роден на 2 април 1933 г. в с. Попово, станало Витошко след 9 септември 1944 г., а днес – дъно на язовир „Студена“. Семейството му било изключително бедно и преди, и след Девети. „Това бяха най-загубените села. По въздушна линия сигурно е на 15 км от София, а като исторически път сигурно е век“, довери в анкета поетът. Естествено, на такова място образованието е последна грижа, важно е оцеляването. Нищо в рода му не го е провокирало към творчество – нито като ген, нито като среда. Как тогава се е научил да чете и пише на 3 години, по думите му, е трудно да проумеем. Разказвал е пред приятели, че сам овладявал буквите по табелите в кръчмата на дядо си. През 1935–1936 г. семейството му вече живее в Курило, където има и по-заможни хора с добри библиотеки. „До прогимназията всички тези библиотеки бях ги прочел: химия, биология, популярни студии – как се отглеждат пчели, романи…“, обяснява той. Трупа всякакви знания – като гимнастика на ума. В различни моменти му идва едно или друго тълкувание. А съучениците му си мислят, че притежава магическа енциклопедия, от която вади отговори за всичко.

Бащата умира от охтика, а синът от 14–15-годишен трябва сам да се справя с живота. Заради отсъствия го изключват няколко пъти от училище. Записва се през 1952 г. да следва литература. Но по неведоми причини се оказва в списъка на студентите по право, без да разбере как е попаднал там. И отново три пъти е на ръба на изключването, спасява го деканът на факултета Цеко Торбов, превел у нас Кант, професор по философия на правото. Съвременниците му го описват като ерудиран, деликатен, елегантен човек. Но когато се налага, зарязвал доброто възпитание, хващал непокорния студент за ухото и го връщал в университета. Поетът бил толкова беден, че изкарал цялото следване с един анцуг. И макар че правото не му било по душа, събрало го с бъдещи началници – Петър Междуречки (кмет на София), Георги Йорданов (министър на културата), съветници на Людмила Живкова… На сбирка на бившия им курс някъде през 80-те Коста „се хвалел“ пред близките, че вече може спокойно да се отдаде на престъпления, има кой да го варди… Поетът завършва право семестриално, без да вземе държавен изпит, докато прави опити да се прехвърли в Българска филология.

Първите си стихове пише още на 9-10-годишна възраст. „За мен поезията е душеспасение. И единствената работа, която не ме дразни и отвращава“, изповяда той по-късно. Решаваща за развитието му като поет е 1955-а. Тогава проумява, че „образците могат само да убият, да унищожат индивидуалността. Трябваше да намеря своята абсолютна автентичност“, казва той в анкета за „Литературен вестник“ през 1994 г. Както сам го описва образно – „Беше опит да се саморазора и да се самозасея, без да зная какво ще поникне“. Но още след първата стихосбирка престават да го печатат. Мотивацията започва от „той е враг…“ (без да се уточнява на кого, нещо като звание, шегуваше се по-късно поетът), до „каленият“ в класови битки номер „такъв човек не съществува“. Лепват му етикета „конфликтна личност, неуправляем“, колеги, които е смятал за свои приятели, се отдръпват от него. Мнозина следват религията на „склонената главица и попътния вятър“, т.е. първо да измамим властта, хвалейки я, и след като спечелим доверието, да си правим каквото искаме. „Това обяснява провала, морален и художествен, дори на талантливи хора. Продължиха да мамят до смъртта си някои, а всъщност измамиха себе си“, коментира по-късно поетът. Идва ми наум сега четиристишието от „Епитафията на Херкулес“, написано в характерния му ироничен стил: „Всичките ми зъби са избити/ все от беззащитни същества – / и това ме кара да почитам/ слабостта!“

Като свой „трети период“ Коста Павлов описва началото на 70-те години. „Реших да живея, защото себеунищожението ми се видя безсмислено.“ Междувременно през 1965-а се жени за студентката по история Мария, година по-късно се ражда и дъщеричката им Донка. Но пари в семейния бюджет не идват, нито лев. По онова време е спуснато нареждане отгоре за „пълна финансова блокада без право на работа“. Така Коста и семейството му трябва да оцеляват 7 години. А оттатък Черно море великата Анна Ахматова (1889–1966) възкликва: „Коста Павлов е най-големият български поет, когото някога съм чела!“

„Ако има зависимост между житейския и успехът в изкуството, то поне аз би трябвало да съм най-големият бездарник. Връзка може би има. За съжаление (или не!) тя е обратнопропорционална“, описа той ситуацията след време. И в духа на обичайната самоирония обясни нещата със своя „мързел и безотговорност да прави кариера“ или с доверието „в биологическото си безсмъртие“… „По-добре да излъжеш хората, че си лош, отколкото да излъжеш, че си добър“, обобщава поетът.

Постъпва като общ работник в Киноцентъра. По онова време, началото на 70-те, семейството е взето „под крило“ от Валери Петров – самият той потънал принудително в Шекспирови преводи и кинозанимания. Но западните радиостанции гръмват за скромната трудова характеристика на Павлов и скоро за него е измислена длъжност „финансов инспектор“ към Кинефикация. В най-близкия приятелски кръг на поета влиза семейството на Невена Коканова и Любомир Шарланджиев. Така се ражда филмът „Спомен за близначката“ (1976) по сценарий на Коста, в който героинята е адашка на актрисата, а мъжът ѝ е режисьор. Благодарение на киното оцеляхме, признава Павлов. Макар че след всеки филм се зарича: „Никога повече!“ Казвал е в интервюта, че най-много си харесва „Илюзия“ (1980) и „Селцето“ (1978, тв сериал, забранен за излъчване и показан едва през 1990-а) – и двата с трудна екранна съдба.

И след 10 ноември поетът продължи да наблюдава света с ироничен поглед. Новоизлюпени демократи, устремени към властта, пълнят къщата му, опитват се да „приватизират“ за свои цели мълчаливото му достойнство, но Коста е пак без работа. А стаж за пенсия по обясними причини няма. В едно от редките си интервюта обрисува ситуацията така: „Чувствам се като нещо, което, дирейки верния ход на Времето, е попаднало в лудница за часовници. Параноични часовници. Всеки с претенциите, че не отмерва, а диктува хода на Времето, че е самото Време. Тиктакат, цъкат… Мразят се помежду си, клеветят се…“

И свободата от цензура той възпя по свой коста-павловски начин: „Чувствам се като кон без юзда – / нещо празно в устата/ и още по-празно – / в душата./ Ийй-я-я-я…“ А в дневника си, наречен скромно „Записки“, започнат през 60-те и публикуван едва през 1999-а , един от най-мощните и горди таланти на литературата ни заяви: „Срамувам се и пиша. Пиша и се срамувам“.

В крайна сметка – до своите 50 години Коста Павлов бе издал само две поетични книги. Той се оказа авторът, извадил от чекмеджето най-много инкриминирани ръкописи. В първите години след 10 ноември 1989-а се появиха 4 томчета с негова лирика, но не побраха писаното по време на принудителното мълчание. От края на 1998-а до 2000-а излязоха още три книги на поета с тридесетилетно закъснение – „Спомен за страха“, „Отдавна“ и „Записки“. А самият автор говореше за „времето като съавтор“. „Понякога написвам стихотворение, което е глупаво – глупаво е 1, 2, 3 години и изведнъж страшно поумнява, понеже му създават условия за себеосъществяване на вътрешния, на духовния потенциал. Понякога се замислям – какво ще остане от мен, когато изчезнат всички тези причини и се забравят всички тези причини? Може би, когато се махне трънчето, ще изчезне болката от живота.“

Е, може да е спокоен там, горе, да „разрошва“, „почесва“… оставил ни е толкова много, а трънчето все още не е извадено. Защото „процесът на реанимация е по-дълъг от времето на боледуване“, както обичаше да ни напомня.

Един от най-модерните поети на съвремието ни не понасяше псевдомодерните литературни „хватки“. „За мен пунктуацията е текст. Тя съобщава гримасата, интонацията… като печат на духа, който е по-силен от самото слово“, опонираше Павлов на всички „авангардисти“, за които пренебрежението към запетайки и точки се оказа удобна купешка мода. И лесен параван за авторско безсилие. Спомням си случка от началото на 90-те. Отидох у тях, за да взема обещани ми от поета стихове за вестника, в който работех. Мария беше ги написала чисто на машина. (Тогава компютрите все още трудно навлизаха в литературата.) Но по средата на една строфа бе пропуснала някаква запетая. Перфекционист до мозъка на костите, Коста накара жена си да препише всичко „както трябва“ и заради „уважението към запетаята“, въпреки увещанията ми, че все едно, над строфите ще работи и нашата набористка и всяка грешка е поправима.

Понякога злото няма насита, когато напада достойни хора. Три поредни инсулта след 1994-та се опитаха да прекършат духа на гордия мълчаливец. Но макар гласът му да излизаше все по-рядко и главно чрез клавиша на компютъра, бе по-силен от виковете на много самовлюбени кресливци.

…Мъртвите разбират от шега,/ живите са много мнителни!, завършва стихотворението му „Скерцо“. Може да звучи абсурдно, но наложеният му от съдбата втори затворен живот през 90-те бе и щит срещу „мнителните живи“. В едно от писмата до своя изпитан и в неволите приятел Светлин Русев, писани с лява ръка, защото дясната не му служеше вече, поетът се зарече: „Аз съм щастлив човек, обичат ме тези, дето бих искал да ме обичат. Ненавиждат ме точно онези, дето бих им платил да ме ненавиждат“.

Малцината, които Коста е допускал близо до себе си, познават скритите му от показност доброта и ранимост. В няколко думи побра през 1981-ва най-деликатното човешко състрадание и съчувствие: Който има сълза – / нека пролее…/ Който има сълза – / нека пролее…/ Да угаси болката…/ Да угаси болката./ Осолявайки трупчето…/ Осолявайки трупчето. Онези, които не харесваше, Коста наказваше с мълчание. Дневният му режим в последните 15-ина години, преди да го покоси инфарктът, бе закотвен между кабинета, традиционната разходка около дома, срещите с познати, които го навестяваха от време на време. За домашното спокойствие бдяха Мария и Донка, а малката внучка Неда внасяше ведрина и „елегичен оптимизъм“ в еднообразния ритъм.

В писмо, видяло бял свят в последната година от живота му, Коста Павлов сравни реабилитацията с ексхумация. „Убиват хора, а след това ги реабилитират. Ама няма помен за реабилитация, а ексхумация. Ама е само на тялото ексхумация, а не на духа. Реабилитирането е по-страшно от убийството, защото е разпродажба на трупа за нови (и по-гнусни) цели.“ Поетът бе изградил свой щит срещу опитите за подобна „ексхумация“. Забранил бе да бъде включван в каквито и да е антологии или сборници от опасения да не се озове в неподходяща компания. Или името му да бъде употребено за чиито и да било амбиции. Дори е стигал до съд, когато някой се е опитвал да наруши тези принципи. В годините на мълчание заради болестта излязоха две библиофилски издания с негови стихове и размисли – уникални късчета мъдрост, тъга и гняв, богато илюстрирани от Светлин Русев. В писмо до художника Коста сякаш сам изрече и своята епитафия:

 …Напред!

И пак напред!

Сега остава най-зловещото

и най-заслуженото наказание:

Величие!

Безвремие!

Самотност!

Пустота!

В „Пиршество на пустословието“ някога поетът обобщи литературната си мисия с присъщия му философски сарказъм: Макар никой да не те чува,/ точната дума трябва да бъде изречена…/ Ще бъдеш чут!/ И ще ти бъде отмъстено!

Точно той, Костантин Павлов, изрече „точните“ думи на гняв, ирония, болка за много днешни истини. И беше чут. И понасяше да му бъде „отмъстено“ и отмъщавано за това.

„По думите ще ги познаете. Срещи с 49 майстори на словото и изкуствата“  тук

Прочетете още

196272_b

„Батман Аполо“ от Виктор Пелевин (анотация и откъс)

Мистични ритуали в подземния свят на вампирите; посвещение в undead на млад руски вампир; тайнствени …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *