Лира Литературно-рекламна Агенция
Жизнеутвърждаваща история за приятелство, което надмогва разделението. Истинските личности и събития, вдъхновяват авторката Барбара Мъч да напише тази зашеметяваща история, определяна като световен феномен. „Дъщерята на слугинята“ вече е продадена в седем страни, включително и в САЩ.
Година е 1919 и младата Катлийн напуска родната си Ирландия с амбицията да изгради нов живот в Южна Африка. Макар и наглед да има всичко – любящ съпруг, осигурен живот и две красиви деца, приспособяването към новата среда се оказва по-трудно, отколкото някога си е представяла. Самотна и изолирана, Катлийн намира утеха в покровителството си над малката Ада – дъщерята на чернокожата им икономка. Обучава я да чете и да свири на пиано – нещо, за което малкото момиче се оказва, че има вроден талант. Любопитството и привързаността към господарката ѝ постоянно я подтикват да прелиства дневника ѝ, за да разбере повече за нея, живота и тайните ѝ.
Никой обаче не одобрява желанието Катлийн да даде на Ада образование и възпитание – повече, отколкото имат другите момичета от нейната раса. Това е доминиращият възглед в Южна Африка по онова време, разкъсвана от конфликта между черни и бели. Единствената утеха на Ада остава връзката ѝ с Катлийн и след нейната смърт тя трябва да се опита да преосмисли живота по друг начин. В крайна сметка намира утеха в старата къща и новите лица – в музиката и в промените, които заличават тежестта на расовите различия.
„Дъщерята на слугинята“ е роман за приятелството и постоянния стремеж към заличаване на изкуствено наложените, но пък за сметка на това могъщи предразсъдъци. Авторката предлага интересен поглед към живота в Южна Африка преди и по време на разделението между черни и бели, и към начина, по който животът на обикновените хора се оплита в тези конфликти. Великолепно предаване на душевни състояния, борби и съмнения на също толкова бурен фон. Книга, която със сигурност трябва да имате в библиотеките си.
ОТКЪС
Глава 3
Измина едно лято, цялото изпълнено с горещини и мухи. В градината на Крадък Хауз оранжевите и сини стрелиции – райски птици – разцъфнаха на огромни туфи, а пампаската трева се увенча с пухени главички, които те караха да се закашляш, когато минаваш край тях. Невидими бръмбари бръмчаха по цял ден в живия плет от плумбаго, а жълтите букмакиери с черни шийки се провикваха един към друг от противоположните краища на градината. В града завършиха новата банка на Адърли Стрийт и всички дойдоха да я видят: дами в рокли с пристегнати в кръста корсажи, които изискваха много гладене, джентълмени в костюми с часовници на верижки като този на мастър, малки момиченца в набрани роклички и момчета по къси панталони, дълги чорапи и каскети на главите. Хората като мен и мама гледаха от края на тълпата, макар че отначало младият мастър Фил ме дръпна да застана отпред заедно с него. Мастър Фил често ме дърпаше до себе си.
– Виж, Ада, това е татко! – извика той, заподскача и посочи към мастър, застанал на една платформа заедно с много други мъже, под табела с надпис „Банка“ и друга дума, която не разпознах. – Не изглежда ли важен?
Наистина изглеждаше, облечен в най-хубавия си костюм и с ризата, която мама беше колосала толкова грижливо предишния ден.
– Какво прави една банка? – попитах и задърпах младия мастър Фил за ръкава, за да привлека вниманието му. Няколко от белите деца наблизо захихикаха.
– Какво? – Той протягаше врат напред, за да види по-добре.
– Банка. – Свих дланта си около ухото му, за да не ни чуват другите. – За какво служи?
– Това е мястото, където оставяш парите си – отговори той, а после изкрещя: – Татко, татко! – като махаше с ръце и подскачаше, за да привлече вниманието на мастър. Децата наблизо го зяпнаха, а момичетата покриха устата си с длани, за да се предпазят от праха, който вдигаха ботушите му.
Мастър нетърпеливо се обърна към нас, а после обратно към един мъж, който срязваше с ножица червена панделка, опъната на входната врата на банката. Предполагам, че младият мастър Фил не биваше да се опитва да прекъсва мастър, но той никога не се замисляше, преди да направи нещо – като например да изяде прекалено много кайсии, без да се притеснява как ще се отразят на стомаха му, за разлика от госпожица Роуз, която можеше да мълчи цяла вечност, когато наистина искаше нещо, и подсилваше въздействието с въздишки и вдигане на рамене до мига, в който знаеше, че мадам и мастър не могат да ѝ откажат.
Розмари не е лесно дете. Може би Фил ме е разглезил, защото слънчевият му характер беше очевиден още от люлката. За разлика от него Розмари намира недостатъци на света като цяло и на майка си в частност.
Тази раздразнителност се подчертава още повече от поведението на Ада, която е наследила стоицизма на Мириам, но у нея има и някакво безгрижие, което е невероятно привлекателно. Може би вината е у мен – в неспособността ми да бъда добра майка. Но колкото и усилия да правя, Розмари постоянно ги отблъсква. Нищо не може да я удовлетвори.
Да си отбележа: да не забравя да намеря някакви прости четива за малката Ада. Твърдо съм решена, че трябва да продължи с четенето, каквито и резерви да има Едуард. Може би от училищната библиотека ще се съгласят. Усетих, че са готови да приемат частна ученичка.
Не ми позволяваха да влизам в новата банка, но през витрините се виждаха големите вентилатори, вградени в таваните, и кафявите бюра, както и табели с надписи „Справки“ и „Управител“, макар да не разбирах какво означават. На братовчедката на госпожа Пумил ѝ разрешаваха да влиза в банката, защото всеки ден лъскаше пода с червен препарат „Кобра“. Тя носеше на госпожа Пумил захар, останала на количката за чай. Хората ходеха в банката, за да ѝ дадат пари, за които да се грижи. Това имаше предвид младият мастър Фил. Майка ми Мириам обаче смяташе, че нейните пари са на по-сигурно място в кутия за обувки под леглото, където може да ги държи под око.
През това лято имаше много дни, в които бях прекалено заета със задължителното метене и чистене, както и с прането на дрехите на семейството, които се замърсяваха от влаченето в праха, така че не можех да отделям много време за четене. Взирах се с копнеж в книгата на мадам на тоалетката, докато прокарвах lappie в бавни кръгове около нея, а после мама ме викаше, за да ми каже, че трябва да сваля прането от въжето за простиране.
Мина и цяла зима на студени ветрове – ветрове, духащи от планините, които не можех да видя добре от сандъка с играчки на мастър Фил. Понякога си мислех, че мяркам в далечината слой бял пух, като украсата на белите торти, но не можех да съм сигурна, че това не се дължи просто на желанието ми да зърна такова нещо. Винаги съм искала да видя по-далеч, отколкото могат да стигнат очите ми.
– Покривът е по-подходящ за оглед на околността! – засмя се мастър Фил, когато един ден ме завари проточила врат през прозореца, когато трябваше да бърша прах.
– Извинете, сър – измърморих, побързах да сляза и грабнах lappie. – Тъкмо си тръгвах.
– Чакай! Чакай, Ада! – сграбчи ме за ръката той. – Какво се опитваше да видиш?
– Планините. – Посочих към кафявата местност отвън. – Където има сняг. Някога виждали ли сте сняг?
Никога не бих могла да задам подобен въпрос на госпожица Роуз, а за нищо на света не бих желала да безпокоя мадам.
– Веднъж – ухили се той и смъкна училищната си жилетка. Забелязах, че едно копче липсва. – Беше като мокра вълна. Можех да я свия на топка и да я хвърля. Снежни топки!
Направи движение, сякаш играеше боулинг, и косата му падна на челото, докато замахваше с ръка. Мастър Фил винаги отговаряше на въпросите ми. Никога не ми се подиграваше като госпожица Роуз. А после се качи на сандъка за играчки и ми показа, че може да стигне до тавана с пръсти, докато пак се преструваше, че играе боулинг, и каза, че често го прави, за да провери колко е пораснал, и може би един ден ще стига до тавана дори с глава.
Тази зима студените ветрове от снега, за който мастър Фил знаеше, режеха през престилката ми и вкочаняваха лицето ми, докато вървях по Адърли Стрийт, за да пусна писмата на мадам до Ирландия отвъд морето. Дали в тези писма имаше същите мисли като в книгата на тоалетката на мадам? Или мадам пропускаше някои неща в писмата си, така както пропускаше някои неща в книгата си?
Сега вървях бързо, увита в старото палто на мама за погребения. Беше ми прекалено студено, за да се оглеждам за нови надписи в магазините или да чета думите на вратата на редакцията на вестника. В Крадък Хауз двете с мама приготвяхме супа от тиква и печени пилета, пълни с последните сушени кайсии от лятото, и горещ пандишпанен пудинг, който младият мастър Фил обожаваше.
– Още, ако обичаш, Мириам – казваше той, след като беше изял огромна чиния. – Това е най-вкусният пудинг на света!
Чак след края на зимата осъзнах, че в едно важно отношение мадам приличаше на мен: ние и двете носехме в себе си изречения, които никога не произнасяхме на глас. Разликата беше, че тя можеше да каже изреченията си на книгата или на писмата си, докато аз трябваше да държа своите завинаги в главата си. Защото, нали разбирате, макар да можех да чета, все още не умеех да пиша.
„Дъщерята на слугинята“ тук
