Начало / Любопитно / „Червената къща“ от Франческа Марчано (откъс)

„Червената къща“ от Франческа Марчано (откъс)

Когато бяхме малки, аз и сестра ми Изабела бяхме убедени, че Алба е застреляла татко.

И че после е измислила историята със самоубийството.

Погледнете ни. Две слабички момиченца, на единайсет и тринайсет години, които обикалят из кухнята на празната къща и търсят нещо за ядене. В тишината, която ни обгръща, оставяме да се носи въпросът, който не посмяхме да зададем на никого, сякаш се бояхме, че ако го кажем, нещо може да падне на земята и да се разбие на хиляди парчета. Но не се случва нищо. Къщата остава няма, съвсем спокойна.

„Кой знае, може да не е така“, казваме си, за да приключим с това. А ако наистина е станало така, мислим си, може пък изведнъж да дойде някой и да отведе Алба.

Достатъчно е това, което току-що се случи: татко, който изчезна внезапно, като карта в ръцете на фокусник.

Ключът се обръща в ключалката и се появява тя, със сандалите от Капри, със зелената рокля и торбите с покупките.

Алба. Майка ни. Убийцата.

„И така, дечица… Да ви направя ли сандвичи?“

Когато бяхме малки, мислите ни никога не оставаха едни и същи, сменяха непрекъснато формата си. Страшните, които наистина ни плашеха, ставаха мънички и се свиваха на топчица, която можехме да държим в ръка, да я подхвърляме, но и да я изхвърлим. Веднага щом мислите започваха да стават опасни.

Между мен и сестра ми имаше таен договор. Да продължим. Да преживеем всичко.

Да изядем тези сандвичи.

 

1.

СЕГА трябва да внимавам. Да се съсредоточа добре върху това, което върша.

Трябва да помня, че тази е точката, от която няма връщане назад. Че отсега нататък всяко движение ще бъде окончателно.

Продължавам да гледам стаята и да не правя нищо. Сега, когато моментът дойде, си давам сметка колко трудна е задачата, с която се заех. Нещо ме спира, сякаш съм принудена да извърша светотатство, да оскверня храм.

Колко време това виненочервено кресло е стояло тук, срещу дивана с изтъркана тапицерия, до абажура, рисуван на ръка? И колко години този избелял килим стои постлан върху стария каменен под? А онази синя опалова ваза, сложена на камината?

Дядо ми купил къщата през трийсетте години, когато била една полуразрушена сграда, която никой не искал. Майка ми е израснала тука. Също и аз и сестра ми.

Тази къща е принадлежала на семейството ми почти седемдесет години. Познавам я, както познавам миризмата на окосена трева. Притежавам всеки сантиметър, почти сякаш чертежът  е в мен. Мога да мина през нея със затворени очи.

Питам се как е било възможно да си въобразя, че всичко ще остане непроменено и че винаги ще намирам виненочервеното кресло точно срещу дивана, килима на земята и картината на стената. Като декор на сцена, където във всеки момент могат да бъдат изиграни най-важните епизоди, обратите, най-ярките моменти от дългата поредица събития, които са историята на семейството ми.

Например денят, в който Рене, докато е позирала гола на един стол за поредния портрет, е казала на дядо ми за Мюриел. Или онова лятно утро, когато Оливиеро е пристигнал тук без и той да знае защо, останал на обяд под лозницата и се влюбил в майка ми. Или онези безкрайни нощи, в които Изабела е стояла будна, с втренчен поглед, стряскана от всеки шум, защото за нея тази къща е била само капан.

Или вечерта, когато доведох тук Даниел Мур за първи път. Отворих вратата, поканих го да влезе, точно в тази стая. Всичко беше подредено като сега: креслото, избелелият килим, рисуваният пожълтял абажур. Миришеше на изгорели дърва в камината. Ето, това е Червената къща, му бях казала. Тържествуваща.

Какво съм си мислила? Че съм си осигурила място, което ще запази завинаги нашата история, като в сейф? Или, още по-добре, като в светилище, в което никога нищо не може да бъде изгубено?

Пресичам с широки крачки партерния етаж на Червената къща, от голямата кухня минавам в хола, после през дървената врата влизам в студиото на дядо. Броя крачките си, сякаш маркирам пространството. Сякаш за последен път минавам през него. Всъщност точно така е.

Помисляла ли си го някога? Че точно на тебе, от всичките, ще се падне тази задача? Че накрая ти ще трябва да разделиш креслото от дивана, лампата от масата, килима от пода? Че ти ще трябва да махнеш всички предмети, да разрушиш хармонията, която ги е държала заедно? Да разрушиш магията?

Ще дойде транспортната фирма и носачите ще изчакат да им дам знак. После, само с едно движение ще вдигнат масата, дивана, ще навият килима и ще свалят картините от стената. Ще завият мебелите в одеяла и ще ги увият с въжета. Сякаш за да им затворят очите и да ги натоварят в камиона един върху друг, като трупове, нахвърляни в общ гроб. Под одеялото ще се подаде облегалката на някое кресло. Петното върху калъфа ще изглежда странно вълнуващо. Драскотините върху крака на масата, по-светлият кръг, оставен от чаша върху плота… Всеки от тези знаци, които зная наизуст, всеки поотделно, изведнъж ще добият зловещо значение, ще изглеждат като белези.

Преди, когато всичко беше на мястото си, тези знаци бяха част от картината, даже не се забелязваха. Сега ще стане невъзможно да не бъдат видени. Дошъл е моментът тези неща да се видят такива, каквито са всъщност.

Куп тъжни боклуци. Стари неща.

И когато всичките мебели и всичките кашони бъдат натоварени на камиона, тази къща – оголена от всичко само за една сутрин – ще онемее. Бяло платно, върху което някой друг ще може да напише собствената си история.

Вярно е: няма нищо по-лесно от това да разрушим спомените си.

 

Ясно е, че продължавам да отлагам обаждането на транспортната фирма. Това е най-малкото. Все едно да се обадиш в отделението на осъдените на смърт, за да накараш палача да побърза.

Продължавам да се размотавам, обикалям от стая в стая, докосвам повърхностите на маси, ракли. Щом отворя някое чекмедже или погледна в дъното на някой гардероб, се появява поредното нещо, което има силата да ме парализира отново. Сядам, въртя го в ръцете си и чакам да ми разкаже историята си, да ми се разкрие. Но всеки от тези предмети е само фрагмент, откъснато парченце, което така, самò, не казва абсолютно нищо.

Все едно да се опиташ да възстановиш историята на някоя египетска мумия от нещата, които си открил около нея: пръстен, стъклени мъниста, счупени керамични отломки, избелял епиграф. Да, била е жена на търговец, не, сестрата на фараон, даже е била жрица.

А историята изисква сюжет, иска фрагментите да са свързани и да има начало и достоверен край. Така че и ние, на свой ред, да можем да я предадем по-нататък.

Но дали ще е истинската история?

Тази история не говори за нещата, които знаем, нито за онова, което още ни принадлежи.

Това е историята на всичко, което сме изгубили по пътя.

 

Майка ми, Алба, се обажда от Рим по два пъти на ден. Иска да знае как върви пренасянето.

– А, не съм свършила още – отговарям нарочно бавно. – Остава още да изпразня всичките чекмеджета в спалните. Нямаш представа колко книжа, снимки, писма…

– Изхвърляй всичко и толкова – прекъсва ме тя. – Ако почнеш да гледаш всичко, никога няма да свършиш. Онези казаха, че искат да се нанесат следващата седмица, нали?

– Не се притеснявай. Няма да стане нищо ако почакат ден или два, после ще е тяхна завинаги, тази къща. Представи си, намерих дори сватбената ти рокля!

– Ох, Боже!

– Но не прилича на сватбена рокля. Познах я само от снимките.

– И тях ли си намерила?

– Да. Бяха в една голяма кутия, сложена върху гардероба в твоята стая. Какво ли няма вътре: шапки, покани, цял плик, пълен със снимки. Татко прилича на някакъв математически гений, с тези очила. А ти, защо не си с бяла рокля?

– Ами… Не знам… сватба на село, не искахме да правим големи работи – въздиша, вече е изгубила търпение. – Но си спомням, че роклята беше красива.

– Да, много, с разкроена пола до коляното и с избродирани тук там червени макове. Модата на петдесетте години. Облечена съм с нея.

– Облякла си я?

– Стои ми като излята. И поне ми е весело да върша работата, облечена така.

– Алина – казва тя с тон на лекар, който говори на пациент. – Сигурна ли си, че… Не искаш ли да дойда да ти помогна? Мога утре да взема влака, ако имаш нужда от помощ.

Задава ми този въпрос по два пъти на ден.

– Не, уверявам те. Само ще ми пречиш.

– Наистина ли? Не, защото аз ще дойда, макар че мисълта ме…

– Не, уверявам те, не! Даже знаеш ли какво. В известен смисъл ми е приятно да върша това сама. Как да ти кажа, като терапия е. – От слушалката не идва никакъв звук, не се чува дори дишането º, така че аз продължавам: – Както като умре някой, за да разбереш, че го няма вече, трябва да видиш как ковчегът изчезва в земята.

– Моля ти се, Алина, това все пак е само къща – казва, но още не може да повярва, че е пощадена отново.

Винаги съм знаела, че като дойде моментът, тя ще се измъкне. Че няма да има сили да отвори тези чекмеджета.

Спомените не са били никога силната страна на Алба.

Дядо ми Лоренцо твърдеше, че на света няма друго място като Пулия. Че само в Пулия светлината отскача от едното море до другото, среща се по средата и се разпада отново, блестяща, сияеща като злато. Решил да си купи къща в Саленто точно заради светлината. Искал да я рисува, така казваше.

Преди да стане Червената къща, е била само развалина. Това, което останало от къщата в един чифлик от началото на деветнайсти век, сред маслинова градина, в полето на юг от Лече.

Виждаше се отдалече, проста, яка постройка, величествена по свой начин. С форма на конска подкова, с вътрешен двор, ограден със зид. Вътре имало хамбар, обор, параклис с малък олтар и следи от барокови украси върху полуразрушената стена. Собствениците на чифлика били богати земевладелци, които емигрирали в Америка в края на деветнайсти век. Лоренцо купил имота много евтино в началото на трийсетте години, с парите, които спечелил от продажбата на свои картини на един френски банкер. Гордеел се с къщата: тя била първото наистина негово нещо, което не дължал на родителите си.

Семейството му било богато, притежавали мраморни кариери. Карарският мрамор е смятан за един от най-ценните на планетата, снежнобял, изключително чист. Понякога, като го добивали, се случвало някой къс, изваден от каменната стена, да има вълниста повърхност, като морето и това сякаш показва произхода му. Вкаменен океан, затворен в сърцето на планината. В началото на века Карара имала флота от сто и петдесет кораба, които тръгвали от Форте дей Марми към далечни дестинации, с огромни късове мрамор на палубите си.

Лоренцо бил най-малкият от петима братя и сестри и като се родил, в края на деветнайсти век, родителите му били склонни да го насочат към нещо по-красиво от дейността на семейството. Кръстили го Лоренцо в чест на Бернини, като се надявали, че един ден той ще обезсмърти и тяхното име. Така Лоренцо бил изпратен от родителите си да учи в Художествената академия в Милано и после в Париж, където, според техните намерения, трябвало да стане скулптор. Но, като пристигнал в Париж, Лоренцо решил да не докосва мрамора на семейството и да стане художник. Мисля, че това подобие на бунт е било единственият му опит да се дистанцира от родителите си и от техните предварително начертани планове. Не че тях ги интересувало кой знае колко какво точно ще прави той, стигало им да могат да се хвалят, че имат син, който учи изкуство в Париж. Всъщност, те го издържали, за да е черната овца на семейството.

Лоренцо открил своята ниша. Плащал яденето и пиенето на приятелите си, които не можели да си го позволят, рисувал много, направил няколко изложби, познавал някои меценати и твърде много жени. Мисля, че в Париж е изживял най-щастливите си дни: поне си го представям как на двайсет години е живял в някакво приказно състояние на неосъзнато опиянение.

През двайсетте години Париж излъчвал луда жизнена енергия, но бил без сърце. Или пък нямал време за хора без талант, а аз подозирам, че Лоренцо е бил смятан за доста посредствен художник от приятелите си.

Питам се, дали си е давал сметка за това и дали е страдал. Във всеки случай, дядо ми никога не е бил оценяван като голям художник. Единственото значимо официално признание беше ретроспективната му изложба в Националната галерия за модерно изкуство в Рим, по случай сто години от рождението му, но винаги съм имала усещането, че беше организирана в момент, в който на уредниците не им е идвало нищо наум след изложбите, посветени на футуристите, на кубистите, на сюрреалистите. Сигурно годишнината от рождението на дядо им се е сторила идеалната възможност да възкресят името на поредния от по-малко известните италиански художници.

Баба ми Рене била невероятно красива жена.

Знам, че всички сме склонни да митологизираме бабите и дядовците си. И първото нещо в което вярваме е, че са били невероятно красиви. Това е начин да придадем благородство на историята на семейството си и да я направим по-интересна, още повече, че рядко има свидетели, които могат да ни опровергаят и да ни развалят разказа. Но в този случай е истина.

Достатъчно е да се погледнат снимките.

Например онази, на която тя е облегната на парапета на една тераса над морето – сигурно е някъде в южна Франция – и е облечена с широки светли панталони, с блузка на райета с голямо деколте и с голи ръце. Много почерняла, с тъмно червило на устните. Едната º ръка е опряна на парапета и между пръстите º виси цигара. На една друга снимка – любимата ми – е в открита кола, вятърът е разбъркал късата º къдрава коса и се смее, с леко отметната назад глава. Носи малки кръгли тъмни очила, които º предават интригуващ и тайнствен вид.

Лазурният бряг през двайсетте години е имал особена хубост и чар. Нежното отражение на много особената средиземноморска светлина сякаш гали белите сгради около Promenade des Anglais – алеята за разходки край морето в Ница. На тази светлина всеки е можел да изглежда като кинозвезда.

Лоренцо забелязал двете момичета, седнали в бара на Гран хотел „Негреско“. Наблюдавал ги от масата си, докато чакал един приятел, който както обикновено закъснявал. Виждал как двете продължават да си шепнат нещо на ухото, главите им почти се допирали, смеели се и пушели.

Не чакат никого, решил той. Чакат да видят какво ще стане.

Момичето с късата коса било с изтòчен като на газела врат и дрезгав глас, който харесвал на Лоренцо. Забелязал роклята й, от креп де шин с нишки от кашмир и установил, че платът пада тежко върху стройно мургаво тяло.

Направил това, което нахалните мъже правят в такива ситуации: изпратил един келнер с бутилка шампанско, като после отговорил на изненадания им поглед с един от толкова типичните и омразни жестове, като вдигнал едва забележимо брадичката си и едва помръднал показалеца си, сякаш за да каже: „Да, аз купих вниманието ви за една бутилка.“ Но бил красив и добре облечен, така че можел да си позволи известна вулгарност повече от другите.

Когато двете момичета дошли да седнат на масата му, се поздравил за собствената си интуиция. Били различни, не били ни най-малко банални.

– Лулу – казала по-дребничката, грациозно нацупена.

– Рене – казала газелата. Ръката º била твърда и хладна на пипане.

Но били прекалено нервни, прекалено млади, за да са наистина това, за което искали да се представят: две авантюристки в луксозен хотел. От друга страна, всички играели по малко тази игра – да се правят на важни.

– В този хотел ли живеете – попитала го Рене с пресилено безразличие.

– Не, отседнал съм при приятели в една вила на хълма. Тук съм до средата на септември.

– И ние – казала Лулу. – Тука сме през целия сезон.

– Чудесно! Ако искате, мога да ви представя на приятелите си. Имат страхотна лодка. Обичате ли да се возите на платноходка?

Спогледали се, без да знаят какво да отговорят. Имало нещо неразгадаемо в поведението им. Нещо диво под грима, добре поддържаните ръце, съвършено подредените къдрици. После ги чул да си казват нещо, което звучало като съскане, с гърлен звук.

– Какъв е този език? – попитал.

– Арабски – отвърнала Рене с усмивка. – Ние сме тунизийки. Израснахме заедно.

– Сега живеем в Париж – добавила гордо Лулу.

Разбира се, помислил си той. Не е само тен.

Тогава, на свой ред, обяснил, че е художник и че и той живее в Париж, в едно ателие на Монмартр. Не би могъл да измисли по-подходяща история, за да я разкаже на две момичета като тези, в бар като този.

Рене се изпънала на стола си.

– Аз съм позирала на някои художници. Работя като модел.

Лулу я погледнала невярваща.

– Наистина ли? – попитал Лоренцо.

– Да. Ако ви интересува, бих могла да позирам за вас като се върна в Париж. – Дръпнала дълбоко от цигарата си, като извила леко глава настрани, за да издуха дима. – Това ми е професията.

Това си го измисли сега в момента, казал си Лоренцо. После вдигнал чашата.

– Тогава да пием за това съвършено съвпадение.

Не знам дори презимето на Рене. От детството º в Тунис не е останала никаква снимка. Нищо. Никаква следа от прабаба ми, която си представям забулена, с арабски чехли на краката, в някой малък двор сред палмите на Сиди Бу Саид. Останала ми е само една синя копринена обувка, изработена на ръка и откъснатата страница от едно писмо на френски, без дата и подпис. Почти съм сигурна, че е от Рене, защото е пълно с правописни грешки. Останали са ми портретите, те да. И са толкова много, че напълниха една цяла зала на Галерията за модерно изкуство, когато направиха ретроспективната изложба на дядо.

На всичките портрети тя е винаги абсолютно гола. С малки детски гърди, с тесни бедра. С дълъг торс, слаби крака, тяло на етиопски маратонец. Не изглежда да се чувства неудобно заради голотата си, точно обратното. Изтегната на дивана, седнала на кресло от камъшит, на пода, с кръстосани крака, легнала на една страна в разхвърляното легло, седнала на табуретка с колене, притиснати към гърдите. Фонът е топло оранжево, гъсто яркозелено. В него се усещат Матис, Кандински, Средиземноморието.

Но най-вече се усеща колко е обсебен Лоренцо от Рене. Сякаш е искал да продължи да я рисува така маниакално, за да стане тя още по-негова. Сякаш не е било достатъчно да я притежава от плът и кръв.

Рене не беше модел, каза дядо много години по-късно. Беше курва.

Нека да сме наясно. Аз рисувах курва и се ожених за курва.

Тогава бях прекалено малка, за да разбера значението на тези думи, но бях усетила, че не обещават нищо добро.

Бях почувствала безпогрешно, че я нарича така, защото тя го е накарала да страда. Децата разпознават веднага ядния тон на този, който е бил наранен до смърт.

Наближава шест часа и започва да става студено вътре в къщата. Тези стени са толкова дебели, че слънцето от края на лятото не стига, за да ги стопли. Потръпвам и обличам една жилетка върху булчинската рокля, която мирише на мухъл, докато се изкачвам по тесните стълби към покрива. След като стигам горе, ме посреща веднага топлината на камъка под краката ми. Тези къщи в Саленто са всичките със сводести тавани и покривите са осеяни с кръгли куполи, които съответстват на всяка стая. Отдалеч приличат на гигантски яйца, покрити със смола. Сядам на най-високия купол, с кръстосани крака, като се мъча да попия колкото може повече топлина от камъка. Съзерцавам гледката под мен, същата, която не се е променяла от стотици години: море от маслинови дървета, които се вълнуват от поривите на вятъра. Светлината си играе със сребърните листа, сякаш се отразява по вода, а звукът на вятъра, който шуми сред листата, е като гласа на морето. В този час тъмночервената земя е като пламнала и се опира в лавандулово синьото небе. Усещам полъха на есента по голите си крака. Продължавам да гледам светлината, която се променя, докато листата от сребърни стават сини. После влизам вкъщи и запалвам огън.

Тази вечер, преди да си легна да спя, трябва да изпълня една мисия. Искам да прочета онзи лист, онзи единствен лист без дата и подпис, който сигурно е част от много по-дълго писмо, написано от Рене.

Нещо е преминало от ръка в ръка, от една жена в друга в моето семейство. Не знам как да го нарека.

Тайна, нещо наследено, за което е добре да не се говори. Нещо, което ни тежи. И точно тази тежест ни е изкривила бавно, една след друга, както железният тел изкривява стъблото на растението.

Рене е била първата. Знам със сигурност, че това наследство започва с нея. После сигурно го е предала на Алба. Макар че не разбирам добре под каква форма, знам чудесно какъв е бил ефектът му: тежестта на това наследство я е изкривила и после, като по верига, същата тежест е стигнала до нас и е изкривила и Изабела и мен.

Веднага след като се върнали от Лазурния бряг в Париж, Рене отишла да живее с Лоренцо. Сигурно са били щастливи, в началото. Или поне аз обичам да си мисля така. Но ако се изучат внимателно снимките се забелязва как постепенно, с течение на времето, Рене изглежда все по-тъжна. Изглежда почти като изтръпнала: вече не се усмихва към обектива, вече не е изпъната, с отпуснати ръце, с открити гърди, с цигара между пръстите. Вече не е силна и самоуверена като на снимките от онова първо лято. Сякаш се е сгънала.

На една снимка с дата 1933 г., малко преди Лоренцо да започне да ремонтира Червената къща, седи пред полуразрушената стена на къщата, седнала на едно счупено каменно стъпало. Боса, с поглед, който докосва обектива и гледа към маслиновите дървета, с ръце, обгръщащи коленете º, като дете. Погледът й е абсолютно отсъстващ, сякаш дори не е разбрала, че я снимат.

Вече си е тръгнала, макар че може би не го е знаела.

Тогава Рене и Лоренцо живеели още в Париж, но идвали в Италия всяко лято през ваканцията. Лоренцо се влюбил в Пулия и решил, че иска къща в Италия, където да се върне завинаги.

„Искам място, което да стане къща за децата ни“, казал й с тон, който приличал повече на заплаха, отколкото на план на влюбен мъж.

Свързани заглавия

„Червената къща” от Франческа Марчано (ревю)

„Червената къща“  тук

Прочетете още

Golda_Meir_with_chil_of_Kibbutz_Shfayim

Голда Меир пред Ориана Фалачи: „За нас всяка човешка смърт е трагедия”

Думи на израелския държавник отпреди половин век „Ако се родиш жена“ събира по страниците си …