Лира Литературно-рекламна Агенция
Младите хора го предпочитат
„Същите очи“ е четвъртото заглавие, с което се представя авторът пред наша публика. Книгата стана част и от Нощта на литературата, като Горян Петревски уважи лично събитието. Откъс от „Същите очи“ прозвуча както в София, така и в Добрич.
73-годишният Петревски има зад гърба си общо 18 заглавия. За романите си той печели престижни награди, като те са популярни сред няколко поколения читатели. Любопитното е, че Петревски е много известен и сред младите – тийнейджъри и ученици. Негови творби са част и от учебната програма. По правило са сред книгите, към които има най-голям интерес и в Народната библиотека в Скопие.
Ето ароматни редове от „Същите очи“ – книга за продавач на люляк, който издирва момичето с най-сини очи на света
Момичето с флейтата и с трите букетчета люляк (откъс от книгата)
– Люляк, кой иска люляк!? – викаше момчето, минавайки покрай влака. – Най-хубавият люляк от клисурата!
Мнозина от пътниците протягаха ръце към свежите букети, които предлагаше. Защото люляците вече прецъфтяваха в града, а тук, в дивата клисура, току-що бяха разцъфтели. В „цветето“ най-вече се вглеждаха и го купуваха „дамите“, а мъжете оставаха по-равнодушни. Така и във вагоните замириса на свеж люляк. Някои от пътниците познаваха момчето, особено онези, които пътуваха по-често с влака.
– Хей, Ангеле! – подвикваха му те. – Как си?
– Здрасти! Добре съм! – отвръщаше им то. – Трябва да побързам, че другият влак ей-сега ще пристигне.
Влаковете се срещаха на гарата в клисурата. И да се почакаше повече тук, бе добре дошло за пътниците. Те стояха на прозорците на вагоните и вдишваха свеж въздух. Клисурата беше прочута със своето изобилие, а през нея течеше прозрачен, като кристален, поток. От двете му страни бе ароматно от люляците. Това правеше клисурата забележителна, необикновена и вълнуваща.
– Люляк, купете си люляк! – продължаваше да предлага момчето. – Такъв люляк няма в града!
В другия вагон гласът му стигна до едно момиче, което пътуваше заедно с майка си.
– Колко необикновен глас, мамо! – каза то. – Чуваш ли?
– Както и всеки друг, дъще – отвърна ѝ тя, продължавайки да чете вестника.
– Утре имам рожден ден! – подсети я момичето. – Ако дойде към нас, ще купим люляк за вкъщи.
– Ще дойде и тук… – каза му някой от пътниците. – А ти ни изсвири още нещо.
– Може, но след като влакът тръгне. Има време, докато пристигнем.
В разговора се намесиха и други пътници. И те искаха да им посвири. Момичето взе флейтата, а звуците ѝ се разляха и в съседния вагон. Мелодията привлече и Ангел, продавача на люляк. Той се спря, слушаше флейтата… Изведнъж сякаш нещо потрепери в него, скрит глас, който идваше от дълбините на клисурата, но нечуван и неусещан до този момент.
В ръцете си имаше още три букетчета от люляк, а когато влезе във вагона, откъдето се разнасяха звуците на флейтата, видя младата флейтистка, може би негова връстничка, толкова нежна… Той сякаш занемя от изненада, стъписа се на мястото си… Имаше сини очи като неговите, толкова подобни. А косата – дълга и руса, буйна…
„Какво необикновено момиче“ – помисли си и остана, загледан в него.
И то обаче престана изведнъж да свири и въртеше смутено инструмента в ръцете си. Видя пред себе си появилото се стройно и хубаво момче, добре облечено. А гледайки филми, беше свикнало на бедно облечени продавачки или продавачи на цветя. Повечето от тях предизвикваха съжаление. Този път тази представа обаче сякаш изчезна.
Гледаха се безмълвно.
Всъщност на момичето му бе харесал гласът, но не бе очаквало толкова хубаво момче. И то тук, в тази клисура, при едно случайно пътуване с влак. Момчето имаше черна коса, сини очи (като на момичето!) и беше чисто и спретнато. (Когато береше люляк, се преобличаше в стари дрехи, а след това пак обличаше нови и заприличваше вече на сериозно и спретнато момче.)
– Утре имам рожден ден… – отново прошепна момичето. – Да купим люляк…
– Хей, какво става, скъпа!? – Усмихна се майка му. – Сякаш се притесни…
– Не, не… – Защитаваше се момичето. – Колко хубаво ухае…
– Ето, купи си люляк… – каза майка му и посегна към джоба си. – Щом като искаш толкова.
– Не е нужно, тук ги има толкова много… – Не прие подадените пари момчето. – Не, не, подарявам ти ги…
Подаде букетчетата на момичето и забърза към вратата на вагона, защото междувременно пристигна влакът, който очакваха от противоположната посока.
– Утре е седми май, моят рожден ден! – подвикна му момичето. – Колко си добър!
– Бъди щастлива! – отвърна ѝ момчето. – Моят рожден ден е на първи март.
Всичко се случи сякаш за миг. Тя дори не намери време да му благодари, както подобава. То вече беше долу, а влакът трябваше да тръгва. Другите пътници стояха на прозорците и отморяваха очите си в зеленината на клисурата.
Момичето откъсна набързо лист от тетрадката, която носеше в чантата си, и още по-бързо написа адреса си. Изсвирвайки, кондукторът даде знак, че влакът може да тръгва. Локомотивът изсвири и напусна гарата в клисурата, а малката флейтистка изтича до прозореца, хвърли листа и продължи да маха за поздрав на момчето, чак докато влакът не се изгуби в клисурата.
– Хей! – Зарадва се Ангел, очаквайки да хване листа хартия. – Тя ми даде адреса си!
Този път обаче вятърът беше безмилостен. Издигна листа високо във въздуха, а след това го понесе към клисурата. Сякаш имаше криле. Той летеше, летеше, сякаш бе птица, сякаш на инат…
Влакът вече беше далече, а с него замина и момичето с флейтата и с трите букетчета люляк. Толкова му бяха останали, а ако имаше повече, без да знае защо, щеше да му даде всичките. Понесе като сияние лицето му в себе си. Защо ли? През живота си бе срещало и други момичета. Това сякаш се вряза в него, забеляза всяка подробност на лицето му, обезпокои го. Нима можеше да се влюбиш отведнъж? Един поглед – и толкова.
Точно когато си помисли, че има адреса му на една ръка разстояние, листът отлетя далече към стръмнината и се изгуби в зеленината на клисурата. Може би щеше да го намери? Момчето знаеше всичките пътеки, проходими и непроходими, а и бе забелязало накъде се бе изгубил. Във всеки случай вятърът му бе изиграл лоша шега. Само листът да не бе паднал във водите на потока! Тогава нямаше спасение. Така си мислеше Ангел, докато претърсваше без страх клисурата. А беше вещ в катеренето, беше израснал тук, така че дори и планинари алпинисти биха могли да му завидят.
Обаче парчето хартия сякаш бе потънало вдън земя. Когато схвана, че го търси напразно, нещо се разтревожи в него, почувства се тъжен и самотен, най-самотен на света. Защо изведнъж такова чувство? За първи път в неговия живот му се случваше подобно нещо. Никога нямаше да може да ѝ изпрати писмо, а тя може би щеше да очаква да ѝ се обади? Или щеше да го забрави? Ако не го бе направила вече още в същия момент, докато пътуваше с влака. А и защо би си спомняла за него, обикновеното момче от дивата клисура? Защо тогава му бе дала адреса си? Може би от благодарност за подарения люляк. Всичко се преплиташе в него и не можеше нищо от това да си обясни със сигурност.
През този ден не намери листа с адреса. А денят беше хубав, майски и слънчево прозрачен. Нямаше обаче да се откаже от претърсването на клисурата. И вярваше, че ще го намери, ако водата не го бе отнесла със себе си.
