Предупреждение за всички нас е новата книга на Тимъти Снайдър

Посвещава я на най-значимата човешка ценност

Тимъти Снайдър е сред влиятелните гласове на нашето време. Винаги опитва да изледва големите процеси в книгите си. Добре познаваме вече заглавия като „Кървави поля“, „За тиранията“ или „Пътят към несвободата“.

Най-новата – „За свободата“, излезе в оригинал буквално преди броени дни, като се превърна и в най-продавана в политологичната секция на „Амазон“. „За свободата“ е и сред петте най-търсени в класацията за нехудожествена литература на „Ню Йорк Таймс“.

По страниците на „За свободата“ Тимъти Снайдър дава много примери от историята на ХХ в. – сравнява с днешната политическа ситуация в САЩ и Европа, като прави и съответните изводи. Прочутият историк анализира например основните аспекти на свободата, погрешните представи в наше време за нея, както и начините, по които да постигнем заедно тази най-важна човешка ценност.

„Свободните хора правят това, което има смисъл за тях. Те са предвидими за себе си, но непредвидими за властите и машините. Несвободните хора са непредвидими за себе си и предвидими за управляващите“, заявява Снайдър по повод на политическите манипулации и значението на информирания ни избор.

Много от размишленията или прозренията му могат директно да се съотнесат и към нашия живот. Въпросът е, че писателят иска от нас да размишляваме. Да сравняваме и да търсим. „Никой не постига свободата си сам“, подчертава самият автор. Свободата за теб означава свобода за мен, напомня той. Нещо, което отеква с особена сила и в днешния свят.

Българският превод на „За свободата“ е дело на Кольо Коев.

Ето как описва самия той книгата си на началните ѝ страници – с пожелание тези редове да ви амбицират да я прочетете цялата

Целта ми в тази книга е да дефинирам свободата

Задачата започва със спасяването на думата от прекалена употреба и злоупотреба. Опасявам се, че в Съединените щати говорим за свобода, без да се замисляме какво представлява тя. Американците често имат предвид отсъствието на нещо: окупация, потисничество или дори държавно управление. Смятаме, че човек е свободен, когато държавата не му пречи. Негативната свобода е нашият здрав разум.

Разбира се, изкушаващо е да мислим за свободата в смисъла на „ние срещу света“, което ни позволява понятието за негативна свобода. Ако бариерите са единственият проблем, тогава всичко трябва да е наред с нас. Това ни кара да се чувстваме добре. Мислим си, че щяхме да сме свободни, ако не беше външният свят, който ни причинява зло. Но дали премахването на едно или друго в света наистина е достатъчно, за да ни освободи? Не е ли също толкова важно, а може би и по-важно, да добавяме неща? Ако искаме да сме свободни, ще трябва да утвърждаваме, а не само да отричаме. Понякога ще трябва да рушим, но по-често ще се налага да създаваме. Най-често ще трябва да приспособяваме както света, така и себе си на основата на това, което познаваме и ценим.

Нуждаем се от структури, от правилни структури, както морални, така и политически. Добродетелта е неразделна част от свободата.

„Каменните стени не правят затвор/ нито железните решетки клетка“ – казва поетът. Понякога правят, а понякога не. Потисничеството не е просто пречка, а човешкото намерение, което стои зад него. В Донецк една изоставена фабрика става лаборатория за изкуство; под руска окупация същата сграда се превръща в място за изтезания. Мазето на едно училище като това в Яхидне може да бъде концлагер.

Ранните нацистки концентрационни лагери например са се помещавали в барове, хотели и замъци. Първият постоянен лагер, „Дахау“, е бил в изоставена фабрика. „Аушвиц“ е бил полска военна база, предназначена да защитава хората от германско нападение. „Козелск“, съветският лагер за военнопленници, където са държани полски офицери преди екзекуцията им, е бил манастир – същият, в който Фьодор Достоевски в „Братя Карамазови“ започва диалога с прочутия въпрос: Ако Бог е мъртъв, дали всичко е позволено?

Никаква по-голяма сила не ни прави свободни, нито пък липсата на такава сила. Природата ни дава шанс да бъдем свободни, но само толкова. Казват ни, че се раждаме „свободни“: това не е вярно. Раждаме се крещящи, привързани към пъпната връв, покрити с женска кръв.

Дали ще станем свободни, зависи от действията на другите, от конструкциите, които позволяват тези действия, от ценностите, които оживяват тези конструкции – и едва след това от мига спонтанност и смелостта на собствения ни избор.

Конструкциите, които пречат или позволяват, са физически и морални. Важно е как говорим и мислим за свободата. Свободата започва с това да освободим умовете си от погрешните идеи. А има правилни и погрешни идеи. В един свят на релативизъм и малодушие свободата е абсолютът сред абсолютите, ценността на ценностите. Това е така не защото тя е единственото добро нещо, пред което останалите трябва да се преклонят. Свободата е условието, при което всички добри неща могат да се разпространяват в нас и между нас. Свободата не е вакуум, оставен от мъртъв Бог, или празен свят. Тя не е отсъствие, а присъствие, живот, в който избираме множество ангажименти и реализираме комбинации от тях в света. Добродетелите са реални, реални като звездното небе; когато сме свободни, ние ги научаваме, проявяваме ги, оживяваме ги. С течение на времето нашият избор на добродетели ни определя като хора с воля и индивидуалност.