Лира Литературно-рекламна Агенция
МЕЖДУ НАДЕЖДАТА И БЕЗНАДЕЖДНОСТТА
Ако се опитам да сбия във възможно най-малко място съзнанието, което съм получил от опита – личен, но и цивилизационен, тоест от четенето – онова съзнание, което с други думи съставлява сърцевината на моето писане, то би могло да се сведе до следното: в основата на човешкия опит лежат два по своята същност противоположни светогледа (и тук се осланям на Кьостлер, един от моите учители): светогледът на „йогата“ и светогледът на „комисаря“. Светогледът на „йогата“ е метафизичен и онтологичен статус, отдаденост на последните въпроси (за живота и смъртта), а вторият е светоглед на общественото същество, на човека, който свежда метафизиката до социология, откривайки в социалния статус целостта на битието. Две борби, с други думи, два начина на възприемане на нещата, на съществуването. Ако се обърна сега към собственото си „творчество“ (дума, която поставям в кавички, следвайки примера на Борхес), виждам, че тези два светогледа се преплитат диалектически в моите седем-осем книги, и то още от най-първата, в която през 1962 година се появиха два мои кратки романа. Първият е със заглавието „Мансарда“, а вторият – „Псалм 44“. Първият носи подзаглавието „сатирична поема“ и беше един вид младежки преносим инвентар от метафизични размисли и блянове, а вторият е своеобразна документална проза на тема Освиенцим.
Тази линия от на пръв поглед противоположни, но по своята същност допълващи се подходи към света и явленията продължава в моите книги до ден днешен и двете основни линии могат да се проследят не само от книга в книга, а най-често и в рамките на една и съща книга. „Йогата“ и „комисарят“ взаимно се разкъсват. От гледната точка на двусмислеността аз се опитвам в книгите си с автобиографичен жанр да поставям
въпросите за смисъла на живота – Откъде съм? Кой съм? Откъде идвам? – поставяйки най-често самия разказвач в позицията на представител на човешкия вид (защото тук съвсем не е важно за кой човек точно става въпрос, пред основните въпроси всички ние сме еднакви). Това са книги от типа на „Градина, пепел“ или „Пясъчен часовник“. В другата линия, където доминира светогледът на комисаря, е написана „Гробница за Борис Давидович“ и споменатият вече „Псалм 44“. Всички мои текстове, с други думи, свидетелстват за тази двойственост, за това разкъсване, за тази смяна на ъгъла на наблюдение. А какво в крайна сметка би могла да бъде литературата, освен това: вик и въпрос, вечно нов и винаги без отговор, въпрос на човека, вгледан в ужасяващите пространства на Паскал, а от друга страна – също и наблюдение на собствената епоха, на собственото време, от някаква възможна историческа перспектива, което ще рече от някакъв възможен социален и социологичен аспект, за да може чрез писането и самия акт на писането човек да се опита да открие изход от кланицата на историята, която съвсем не е „учителка на живота“, а врява и безумство, и бръщолевене на идиот. И разбира се, писането не е нищо друго освен опит – винаги напразен и винаги безнадежден – всички тези големи проблеми да се докоснат, поне за миг да се осмислят с литературни средства, така че на този всеобщ хаос на историята и човешкото съществуване да се придаде някакъв смисъл, да се осъществи поне някаква надежда. Защото литературата е вид надежда, литературата запълва, да, тя трябва да запълва бездните, които сама е създала, както казваше Марсел Реймон. Но литературата е и това: страстно ангажиране и борба на комисаря за социална справедливост, за осмисляне на историята и на нейните процеси. Разбира се, писателят знае, той трябва да знае, че всичко, което прави в тази посока, е точно толкова ефикасно, колкото, да речем, борбата му със смъртта, но той все пак влиза в тази предварително изгубена битка, понеже залага колкото на вечността, толкова и на настоящето, макар да му е повече от ясно – всеки облог е предварително изгубен. Така той живее и пише между надеждата и безнадеждността…
Позволете ми само още една забележка. Що се отнася до писателя днес и тук, hic et nunc, тоест в нашия днешен свят, той ще бъде съден, вярвам, че ще бъде съден – и струва ми се, че този страшен съд на историята и правдата вече е започнал да заседава – на първо място в зависимост от неговата позиция, от неговото отношение спрямо двата ключови феномена на този век (доколкото това не е един и същ феномен): спрямо лагерите за изтребление, онези на Хитлер и онези на Сталин. Всеки опит, макар най-заобиколен, макар само в зародиш, за каквото и да било идеологическо оправдание на този феномен – на лагерите – в името на така наречената историческа необходимост, на класовата борба, на расовата чистота, на новия човек и така нататък, ще дискредитира всяко произведение, всеки писател, веднъж завинаги и без никаква милост. Позволявам си да кажа: в скоро бъдеще, освен ако всичко не отиде по дяволите, отговорността на писателя ще бъде измервана на първо място в зависимост от неговата позиция спрямо реалността на лагерите. На едните и на другите, в еднаква степен.
Тъй като този текст е написан pro domo mea, позволявам си да изразя и своята лична надежда и убеждение, че книгите, които великодушно бяха наградени от това жури, няма да позволят на читателя да приспи съвестта си – по отношение на лагерите, на Освиенцим и Колима в еднаква степен – с някоя удобна теория за историческата необходимост и светлото бъдеще, с които се оправдават зверствата в историята. Както и това, че тези книги същевременно не са допринесли за разпалване на омразата, нито класова, нито расова. И това е всичко. Може би недостатъчно за една съвест и за едно произведение. Но аз исках да оправдая тази награда пред своята собствена съвест и в своята песимистична концепция за литературата да внеса един малък лъч оптимизъм. Литературата все пак на нещо служи. На човешката съвест.
1980
Превод Людмила Миндова
„Homo poeticus” тук
