Начало / Любопитно / „Homo poeticus” от Данило Киш (откъс)

„Homo poeticus” от Данило Киш (откъс)

МЕЖДУ НАДЕЖДАТА И БЕЗНАДЕЖДНОСТТА

Ако се опитам да сбия във възможно най-малко място съзнанието, което съм получил от опита – личен, но и цивилизационен, тоест от четенето – онова съзнание, което с други думи съставлява сърцевината на моето писане, то би могло да се сведе до следното: в основата на човешкия опит лежат два по своята същност противоположни светогледа (и тук се осланям на Кьостлер, един от моите учители): светогледът на „йогата“ и светогледът на „комисаря“. Светогледът на „йогата“ е метафизичен и онтологичен статус, отдаденост на последните въпроси (за живота и смъртта), а вторият е светоглед на общественото същество, на човека, който свежда метафизиката до социология, откривайки в социалния статус целостта на битието. Две борби, с други думи, два начина на възприемане на нещата, на съществуването. Ако се обърна сега към собственото си „творчество“ (дума, която поставям в кавички, следвайки примера на Борхес), виждам, че тези два светогледа се преплитат диалектически в моите седем-осем книги, и то още от най-първата, в която през 1962 година се появиха два мои кратки романа. Първият е със заглавието „Мансарда“, а вторият – „Псалм 44“. Първият носи подзаглавието „сатирична поема“ и беше един вид младежки преносим инвентар от метафизични размисли и блянове, а вторият е своеобразна документална проза на тема Освиенцим.
Тази линия от на пръв поглед противоположни, но по своята същност допълващи се подходи към света и явленията продължава в моите книги до ден днешен и двете основни линии могат да се проследят не само от книга в книга, а най-често и в рамките на една и съща книга. „Йогата“ и „комисарят“ взаимно се разкъсват. От гледната точка на двусмислеността аз се опитвам в книгите си с автобиографичен жанр да поставям
въпросите за смисъла на живота – Откъде съм? Кой съм? Откъде идвам? – поставяйки най-често самия разказвач в позицията на представител на човешкия вид (защото тук съвсем не е важно за кой човек точно става въпрос, пред основните въпроси всички ние сме еднакви). Това са книги от типа на „Градина, пепел“ или „Пясъчен часовник“. В другата линия, където доминира светогледът на комисаря, е написана „Гробница за Борис Давидович“ и споменатият вече „Псалм 44“. Всички мои текстове, с други думи, свидетелстват за тази двойственост, за това разкъсване, за тази смяна на ъгъла на наблюдение. А какво в крайна сметка би могла да бъде литературата, освен това: вик и въпрос, вечно нов и винаги без отговор, въпрос на човека, вгледан в ужасяващите пространства на Паскал, а от друга страна – също и наблюдение на собствената епоха, на собственото време, от някаква възможна историческа перспектива, което ще рече от някакъв възможен социален и социологичен аспект, за да може чрез писането и самия акт на писането човек да се опита да открие изход от кланицата на историята, която съвсем не е „учителка на живота“, а врява и безумство, и бръщолевене на идиот. И разбира се, писането не е нищо друго освен опит – винаги напразен и винаги безнадежден – всички тези големи проблеми да се докоснат, поне за миг да се осмислят с литературни средства, така че на този всеобщ хаос на историята и човешкото съществуване да се придаде някакъв смисъл, да се осъществи поне някаква надежда. Защото литературата е вид надежда, литературата запълва, да, тя трябва да запълва бездните, които сама е създала, както казваше Марсел Реймон. Но литературата е и това: страстно ангажиране и борба на комисаря за социална справедливост, за осмисляне на историята и на нейните процеси. Разбира се, писателят знае, той трябва да знае, че всичко, което прави в тази посока, е точно толкова ефикасно, колкото, да речем, борбата му със смъртта, но той все пак влиза в тази предварително изгубена битка, понеже залага колкото на вечността, толкова и на настоящето, макар да му е повече от ясно – всеки облог е предварително изгубен. Така той живее и пише между надеждата и безнадеждността…
Позволете ми само още една забележка. Що се отнася до писателя днес и тук, hic et nunc, тоест в нашия днешен свят, той ще бъде съден, вярвам, че ще бъде съден – и струва ми се, че този страшен съд на историята и правдата вече е започнал да заседава – на първо място в зависимост от неговата позиция, от неговото отношение спрямо двата ключови феномена на този век (доколкото това не е един и същ феномен): спрямо лагерите за изтребление, онези на Хитлер и онези на Сталин. Всеки опит, макар най-заобиколен, макар само в зародиш, за каквото и да било идеологическо оправдание на този феномен – на лагерите – в името на така наречената историческа необходимост, на класовата борба, на расовата чистота, на новия човек и така нататък, ще дискредитира всяко произведение, всеки писател, веднъж завинаги и без никаква милост. Позволявам си да кажа: в скоро бъдеще, освен ако всичко не отиде по дяволите, отговорността на писателя ще бъде измервана на първо място в зависимост от неговата позиция спрямо реалността на лагерите. На едните и на другите, в еднаква степен.
Тъй като този текст е написан pro domo mea, позволявам си да изразя и своята лична надежда и убеждение, че книгите, които великодушно бяха наградени от това жури, няма да позволят на читателя да приспи съвестта си – по отношение на лагерите, на Освиенцим и Колима в еднаква степен – с някоя удобна теория за историческата необходимост и светлото бъдеще, с които се оправдават зверствата в историята. Както и това, че тези книги същевременно не са допринесли за разпалване на омразата, нито класова, нито расова. И това е всичко. Може би недостатъчно за една съвест и за едно произведение. Но аз исках да оправдая тази награда пред своята собствена съвест и в своята песимистична концепция за литературата да внеса един малък лъч оптимизъм. Литературата все пак на нещо служи. На човешката съвест.

 

1980
Превод Людмила Миндова

„Homo poeticus” тук

Прочетете още

9781250178633

Топ 10 на „Ню Йорк Таймс” (18 март – 24 март)

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА  ––––––––––– 1. „The Women“ от Кристин Хана (5 седмици в класацията) 2. „The …