Как ще изглежда галактиката на XXII век?

Сред огромното литературно наследство, което майсторите на фантастиката Аркадий и Борис Стругацки оставят („Пикник край пътя”, „Понеделник започва в събота” и „Трудно е да бъдеш бог”) попада и иконичният роман „Обитаемият остров“, дал началото на неофициалната трилогия за Максим Камерер (т.нар. Цикъл „Камерер“) и вдъхновил едноименната екранизация от 2008 г.
Настолното четиво за всички почитатели на жанра се появява в ново издание с корицата на Дамян Дамянов – реверанс към легендарната поредица „Библиотека Галактика“ – и запраща читателя на ръба на XXII век, когато на Земята е настъпила утопия, а хората са надарени със свръхчовешки способности.
А някъде там, отвъд познатото, се намира „Обитаемият остров“.
Защото Максим е изгубен – захвърлен на далечна планета след катастрофа, без никакъв начин да се свърже със своите. Превърнал се в Робинзон на своето време, той ще трябва да намери начин да оцелее. Небето над тези непознати земи е „ниско и някак твърдо, без лекомислената прозрачност, която намеква за безкрайността на Космоса“. А цивилизацията, която ще го посрещне, сякаш е застинала във времето на тоталитарните режими от XX век – години на пропаганда, политически арести, доноси и преследване на инакомислищите.
Максим ще бъде легионер, терорист, герой, но преди всичко ще помни, че е землянин и добър човек, който не може да търпи неправдите.
Но може ли да се изправиш срещу правила, които не разбираш? И колко още може да се бориш срещу инерцията просто да се подчиниш тогава, когато няма надежда за спасение?
„Обитаемият остров“ е удивително постижение на литературата и човешкото въображение, което размива контурите на реалността и напомня, че само  от човека зависи как би изглеждала тя.

Аркадий и Борис Стругацки са руски писатели-фантасти и сценаристи. Сред най-известните им произведения са „Трудно е да бъдеш бог”, „Хищните вещи на века”, „Понеделник започва в събота”, „Обитаемият остров”, „Милиард години до свършека на света”, „Бръмбар в мравуняка”, „Пикник край пътя“.

ОТКЪС

Първа глава

Максим открехна люка, подаде се и предпазливо погледна небето. Тукашното небе беше ниско и някак твърдо,  без лекомислената  прозрачност,
която намеква за безкрайността на Космоса – не, това беше истинска библейска твърд, гладка и непроницаема. Тази твърд, несъмнено опираща се върху раменете на местния Атлант, равномерно фосфоресцираше.  Максим потърси в зенита дупката, пробита от кораба, но там се разливаха само две големи черни петна – като капки туш във вода. Той широко разтвори люка и скочи във високата изсъхнала трева.
Въздухът беше горещ и сух, миришеше на прах, старо желязо, отъпкана зеленина, живот. И на смърт също миришеше – стара и непонятна. Тревата беше висока до кръста; недалеч тъмнееха храсталаци, на места стърчаха унили криви дървета. Беше почти светло, като през ярка лунна нощ на Земята, но нямаше лунни сенки, нямаше я лунната мъглива синева. Всичко беше сиво, прашно, плоско. Корабът стоеше на дъното на огромна котловина с полегати склонове. Околната местност забележимо се надигаше към размития неясен хоризонт и това беше странно, защото някъде наблизо течеше река, голяма спокойна река, течеше на запад, нагоре по склона на котловината.
Максим заобиколи кораба, докосвайки с длан студения, леко влажен борд. Откри следи от удари точно там, където предполагаше. Дълбока неприятна вдлъбнатина под индикаторния пръстен – това беше, когато нещо внезапно подхвърли и наклони кораба така, че киберпилотът се обиди и Максим спешно трябваше да поеме управлението. И драскотина близо до десния обектив – десет секунди по­късно, когато корабът полегна напред и ослепя с едното око. Максим отново погледна към зенита. Черните петна сега едвам се виждаха. Метеоритна атака в стратосферата – вероятност 0,0, 0… но всяко вероятно събитие някога се случва, нали?…
Максим се пъхна в кабината, превключи управлението на авторемонт, задейства експрес­лабораторията, излезе и тръгна към реката. Приключение, наистина, но въпреки това – скука. У нас в ГСТ дори приключенията са рутина. Метеоритна атака, радиационна атака, авария при кацането. Авария при кацането, метеоритна атака, радиационна атака… Приключения на тялото.
Високата чуплива трева шумолеше и хрупаше под краката, бодливи семена се вкопчваха в шортите. С дразнещ звън налетя облак мушици, поблъска се пред лицето и изостана. Възрастните солидни люде не участват в Групата за Свободно Търсене. Те имат свои, възрастни, солидни занимания. Те знаят, че всички тези чужди планети в своята същност са достатъчно еднообразни и досадни. Еднообразно­досадни.  Досадно­еднообразни…  Разбира се, ако си на двайсет години, ако не умееш нищо като хората, ако не знаеш конкретно какво всъщност би искал да умееш, ако не си се научил да цениш най­голямото свое богатство – времето, ако нямаш и не ти се предвиждат някакви особени таланти, ако доминанта на твоята същност, както и преди десет години, остават ръцете и краката, а не главата, ако си толкова примитивен и си въобразяваш, че на неизвестните планети може да се намери някаква неизвестна на Земята скъпоценност, ако, ако, ако… е, тогава… разбира се. Тогава вземи каталога, отвори го на коя да е страница, забий пръст в кой да е ред и лети, когато искаш. Откривай нова планета, наричай я със собственото си име, определяй физически характеристики, сражавай се с чудовища, стига да се намират, влизай в контакт, стига да има с кого, робинзонствай, ако няма никого… И не че всичко е напразно. Ще ти благодарят, ще ти кажат, че си внесъл според силите си нещо ново, ще те повика за подробен разговор някой виден специалист… Учениците от началните класове ще те гледат с обожание, но учителят при среща ще те пита само: „Ти още ли си в ГСТ?“ – и ще смени темата, защото отговорността за това, че още си в ГСТ, той поема върху себе си. А баща ти ще каже: „Хм…“, и неуверено ще ти предложи място на лаборант; майка ти ще каже: „Макси, ти нали хубаво рисуваше едно време…“, а Петер ще каже: „Колко смяташ да караш така? Засрами се!“; а Джени ще каже: „Запознай се, това е мъжът ми“. И всички ще бъдат прави – освен теб. И ти ще се върнеш в Управлението на ГСТ. Стараейки се да не гледаш към двамата също такива бездарници, които се ровят в каталозите, ще вземеш поредния том, ще отвориш слепешком на коя да е страница и ще забиеш пръст…
Преди да се спусне по стръмния бряг към реката, Максим се огледа. Отзад се изправяше тревата, която бе стъпкал, кривите дървета чернееха на фона на небето, светеше малкото кръгче на отворения люк. Всичко беше много привично. „И нека – каза си той. – Нека… Хубаво ще е, ако открия тук цивилизация, която да бъде могъща, древна и мъдра. И човешка…“ Той слезе до реката.
Реката наистина беше голяма, бавна и с просто око се виждаше как тя тече от изток и се изкачва към запад. (Обаче рефракцията тук е чудовищна…) И се виждаше, че другият бряг е полегат и обрасъл с гъст тръстак, а на километър нагоре по течението от водата стърчат някакви стълбове и криви греди, изкривени ажурни опори, обвити с мъхести растения. „Цивилизация“ – помисли си Максим без особен възторг. Наоколо се усещаше много желязо и още нещо – непонятно, задушно – и когато загреба малко вода в дланта си, Максим разбра, че това е радиация, доста силна и зловредна. Реката носеше от изток радиоактивни вещества; и беше ясно, че ползата от тази цивилизация няма да е особено голяма, че пак не е намерил това, което би искал, че с контакт няма защо да се заема, по­добре да направи стандартните анализи, един­два пъти да облети планетата по екватора и да изчезва, а на Земята да предаде материалите на сериозните, много патили чичковци от Съвета за галактическа сигурност и по­бързо да забрави всичко това.
Да забрави всичко това…
Той с отвращение отръска пръсти, избърса ги с пясък, после приседна и се замисли. Опита се да си представи жителите на тази планета – едва ли благоденстваща планета. Някъде зад горите имаше град – едва ли благополучен град, – мръсни заводи, износени реактори, изхвърлящи в реката радиоактивна помия, грозни диви къщи с железни покриви, много стени и малко прозорци, между къщите – мръсни дворове, затрупани с боклук и трупове на домашни животни, голям ров около града и подемни мостове… Впрочем не, това е било преди реакторите. И хора. Той се опита да си представи тези хора, но не можа. Знаеше само, че са прекалено облечени, те бяха направо опаковани в де- бел груб плат и носеха високи бели якички, които претриваха шията. А после видя стъпки върху пясъка.
Това бяха следи от боси крака. Някой беше слязъл по брега и отплувал по реката. Някой с големи широки стъпала, тежък, кривокрак, тромав – несъмнено хуманоид, но с по шест пръста на краката. Стенейки, пъшкайки, е слязъл от стръмния бряг, минал е по пясъка, с плисък се е потопил в радиоактивната вода и пръхтейки, е заплувал към другия бряг, към тръстака. Без да сваля високата бяла якичка…

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔