Лира Литературно-рекламна Агенция
Ето думите му в книгата, които сякаш съграждат ситуация, същата като днешната
В „Мостът на Дрина“ през 1945 г. Иво Андрич създава словесен паметник на един надживял времето си символ – Вишеградския мост над река Дрина. Той е изграден от османците в средата на XVI век и частично разрушен през Първата световна война. За четири века на османска и австро-унгарска власт мостът така се вплита в живота на сърби и босненци, че освен на транспортна връзка, играе ролята и на кръвоносен съд, през който минава всеки дъх от битието им. Предлагаме ви откъс от романа, в който Андрич описва по своя неподражаем начин ситуация, аналогична на днешната. Преводът е на Лилия Кацкова.
„През тия двайсет и пет години от средата на XIX век в Сараево на два пъти мори чума и веднъж холера. При тия случаи градчето се придържаше в напътствията, които според традицията още Мохамед бил дал на своите правоверни за държане в случай на епидемия: „Докато болестта върлува в едно място, не отивайте там, защото може да се заразите, а ако сте в място, гдето върлува болестта, не го напускайте, защото може да заразите другите.“ Но тъй като хората не се придържат и към най-спасителните напътствия, дори и когато идват от божи пратеник, ако не са принудени от „силата на властта“, в случай на „мор“ държавата ограничаваше или напълно преустановяваше пътническите и пощенски съобщения. Тогава животът на капията се променяше. Нямаше граждани, работни или безделници, замислени или развеселени, а на безлюдната софа отново идваше, както по време на бунтове и войни, стража от няколко заптиета. Те спираха пътниците, които идваха от Сараево, и ги връщаха с размахване на пушки и викове назад. Поемаха пощата от конниците, но с всички предпазни мерки. Тогава на капията палеха малък огън от „миризливо дърво“, което изпускаше обилен бял дим. Заптиетата подхващаха с клещи всяко писмо и го окадяваха на дима.
Чак след това обеззаразените писма се отправяха нататък. Стока изобщо не се приемаше. Но главната грижа не бяха писмата, а живите хора. Всеки ден идваха по неколцина пътници, търговци, пратеници, скитници. До самия прелаз на моста ги причаква заптието и отдалече дава знак с ръка, че по-нататък не може да се върви. Пътникът спира, но почва да преговаря, да се оправдава и да обяснява своя случай. И всеки смята, че е крайно необходимо да го пуснат в града, и всеки уверява, че е здрав като дрян и няма никаква връзка с холерата, която е — „далеко да е хубавата й къща“ — там, негде в Сараево. С тия обяснения пътниците малко по малко стигат до средата на моста и се промъкват до капията. Тук се намесват в разговора и останалите заптиета и както разговарят на разстояние от няколко крачки, всички викат и ръкомахат. А викат и затова, защото, докато стоят по цял ден на капията, те пийват ракия и ядат чесън; техният служебен дълг им дава това право, защото се вярва, че и двете тия неща са добри против заразата; и те се ползуват нашироко от това право.
Много пътници се уморяват да молят и убеждават заптиетата и се връщат по друма за Околища смазани, без да си свършат работата. Но сред тях има и търпеливи, и настойчиви, та стоят на капията с часове и дебнат някой миг на слабост или невнимание или се надяват на невероятен и щастлив случай. Ако е тук случайно началникът на градските заптиета Салко Хедо, за пътника няма изгледи да постигне нещо. Хедо е оная истински свещена власт, която нито вижда, нито чува добре оногова, с когото говори, и се занимава с него само дотолкова, доколкото е потребно да му определи мястото, което му се пада по предписанията и наредбите. Докато прави това, той е сляп и глух, а когато свърши, става и ням. Напразно пътникът го умолява или ласкае:
— Салих ага, аз съм здрав…
— Е, тогава хайде със здраве, отдето си дошъл. Хайде да те няма!
С Хедо няма повече разговори. Но ако младите заптиета са сами, тогава може нещо и да стане. Колкото по-дълго стои пътникът на моста, колкото повече се надвиква, препира и разговаря с тях и им изказва своята мъка и това, заради което е тръгнал на път, както и всички останали мъки в своя живот, толкова той им става някак си по-близък и познат и все по-малко им прилича на човек, който може да има холера. Накрая някой от заптиетата предлага да занесе на когото трябва в града неговата поръка. Това е първата степен на отстъпление. Но пътникът знае, че работата не се върши с поръчение и че заптиетата, такива, каквито са сега, постоянно махмурлии и полупияни от лекуването с ракия, мъчно помнят и грешно предават много поръки. Затова провлича разговора, предлага подкуп, позовава се на бога и душата. И така, докато оня от заптиетата, комуто той е хвърлил око, не остане сам на капията. Тогава работата някак се нарежда. Добродушното заптие обърне лице към високия зид, сякаш чете старинния надпис, а ръцете си отметне на гърба и протегне дланта на дясната си ръка. Търпеливият пътник пусне уговорената сума в дланта на заптието, озърне се наляво и дясно, хукне през другата половина на моста и се изгуби в града. Заптието пак се връща на своето място, стрива чесън и го залива с ракия. Това го изпълва с някаква безгрижна и весела решителност и му дава сили да бди и пази градчето от холерата.
Но неволите не траят вечно (и в това те са еднакви с радостите), а минават или поне се сменят и се губят в забрава. А животът на капията се обновява всякога и въпреки всичко и мостът не се мени нито с годините, нито със столетията, нито с най-болезнените промени в човешките отношения. Всичко минава през него така, както неспокойната вода протича под неговите гладки, съвършени сводове.„
