Излезе непревеждан до момента на български роман на сър Артър Конан Дойл

Любим на няколко поколения, едновременно избухлив, доминиращ и с брилянтен ум, прочутият и противоречив учен Джордж Челинджър, познат ни от шедьовъра „Изгубеният свят“, оживява отново на български в непревеждания до момента роман от сър Артър Конан Дойл – „Отровният пояс”!
В него Земята е на прага на апокалипсис и професор Челинджър е твърдо решен да разбуди общественото внимание със скандална статия в „Таймс”. Мистериозен космически облак обгръща слънчевата ни система, а токсичният му ефект ще обрече живота на трагичен край.

Страховитото предизвикателство очаква не само темпераментния Челинджър, но и неговите също добре познати приятели: ловеца Джон Рокстън, журналиста Едуард Малоун и свадливия проф. Съмърли. Този път обаче те не са сред непроходимите плата на Южна Америка, а в собствения дом на професора… и само четиримата авантюристи могат да посрещнат достойно зловещия феномен в момент, в който на карта е поставено бъдещето на целия свят.

„Отровният пояс“ излиза за първи път на български език в луксозно издание с твърди корици и в превод на Зорница Русева повече от век след появата си на Запад.
Романът разкрива един непознат, но не по-малко увлекателен Артър Конан Дойл, и утвърждава създателя на Шерлок Холмс и доктор Мориарти като един от най-талантливите разказвачи на XX век, който не се ограничава в отделни теми, а напротив – сам размива линиите между познатите жанрове. „Отровният пояс“ е майсторски полет на човешката фантазия и предупреждение „колко точно тесен е пътят на нашето материално съществуване и какви бездни може би зеят от двете му страни”… и че те може да се отворят пред нас всеки един миг.

 

ОТКЪС

Глава първа

РАЗМИВАНЕТО НА ЛИНИИТЕ

От изключителна важност е сега, веднага, докато тези изумителни събития са все още ясни в паметта ми, да ги за­пиша с онази фактическа точност, която времето би могло да размие. Но дори докато го правя, продължавам да недо­умявам как стана така, че тъкмо на нашата групичка от „Из­губеният свят“ – професор Челинджър, професор Съмърли, лорд Джон Рокстън и самия аз – се случи да преживее това невероятно приключение.

Когато, преди известен брой години, отразих в „Дейли газет“ нашето епохално пътуване в Южна Америка, и през ум не ми минаваше, че тъкмо на мен ще се падне да разкажа за едно дори още по-странно преживяване – безпрецедентно сред всички анали на човечеството и такова, което би тряб­вало да изпъква в историческите летописи, подобно на гра­маден връх сред скромните била наоколо. Самото събитие винаги ще бъде смайващо, но обстоятелствата, при които ние, четиримата, бяхме заедно по време на тази изумителна случка, се сформираха по напълно естествен начин. Ще раз­кажа събитията, които я предхождаха, възможно най-сбито и ясно, макар да съзнавам добре, че колкото по-пълни са подробностите около подобна тема, толкова по-охотно би ги приел читателят, тъй като общественото любопитство си остава ненаситно.

Падаше се петък, двайсет и седми август – една дата, навеки запечатана в историята на света – когато отидох в ре­дакцията на вестника, в който работех, и помолих господин Макардъл, който оглавяваше отдел „Новини“, за тридневен отпуск. Добрият стар шотландец поклати глава, почеса се по оредяващия червеникав хвръкнал бретон и най-накрая даде глас на неохотата си.

– Мислех си, господин Малоун, че в близките дни бихме могли да се възползваме от вашите умения. Имам предвид една история, към която единствен вие бихте могли да се от­несете подобаващо.

– Съжалявам – казах аз и се опитах да прикрия разо­чарованието си. – Разбира се, че ако съм нужен, то с това въпросът ще бъде приключен. Но ангажиментът ми беше ва­жен и от личен характер. Ако мога да бъда…

– Всъщност не виждам как бихте могли.

Опитах се възможно най-бързо да преглътна горчиви­ната, която изпитах. Все пак вината си беше само моя, тъй като вече трябваше да съм разбрал, че един журналист няма никакво право да планира времето си сам.

– Значи въпросът е приключен – казах аз с цялата ве­дрина, която съумях да призова у себе си в толкова кратък срок. – С какво точно искате да се заема?

– Всъщност бих искал просто да интервюирате онзи дя­волски мъж, който живее в Ротърфийлд.

– Да не би да имате предвид професор Челинджър? – възкликнах аз.

– Тъкмо него. Миналата седмица цяла миля гонил по пе­тите Алек Симпсън от вестник „Къриър“, надолу по главния път. Вероятно сте прочели за случилото се в полицейския доклад. Нашите момчета по-скоро биха интервюирали някой алигатор, избягал от клетката си в зоопарка. Но вие бихте се справили, струва ми се – все пак сте стари приятели.

– О – рекох аз, страшно облекчен, – това улеснява неща­та. По една случайност отпускът ми беше необходим тъкмо защото трябваше да навестя професор Челинджър в Ротъ­рфийлд. Всъщност сега се пада годишнината от нашето слав­но приключение из платото отпреди три години – той покани цялата ни група да празнуваме в дома му.

– Отлично! – викна Макардъл, като потъркваше ръце и грееше доволно иззад очилата си. – Значи ще успеете да измъкнете повече информация от него. За всеки друг бих ка­зал, че говори пълни фантасмагории, но все пак се е случва­ло той да има право и кой знае, може би отново е така!

– Какво да измъкна от него? – попитах аз. – С какво се е занимавал?

– Не прочетохте ли писмото му на тема „Научни вероят­ности“ в днешния „Таймс“?

– Не.

Макардъл се наведе и вдигна един брой от пода.

– Четете на глас – каза той, като посочи с пръст една колонка. – На драго сърце бих го чул отново, тъй като не съм убеден, че съумях да вникна в целия смисъл, който този човек е вложил в думите си.

Това беше писмото, което прочетох на новинарския ре­дактор на „Газет“ –

„НАУЧНИ ВЕРОЯТНОСТИ“

„Сър – прочетох с развеселение, но не без да изпитам и някои не толкова ласкави чувства, самодоволното и напълно нелепо писмо от Джеймс Уилсън Макфейл, което неотдавна се появи на страниците на вашия вестник, на тема тъмни­те сенки сред линиите на Фраунхофер в спектъра на свет­лината, излъчвана както от планетите, така и от неподвиж­ните звезди. Той определя темата като незначителна. Един по-широко скроен ум спокойно би могъл да придаде на от­критието доста по-голяма важност – толкова голяма, че да засяга целокупното добруване на всеки мъж, жена и дете на тази планета. Не бих могъл да се надявам, с изразните сред­ства, предоставени ми от научния език, да накарам онези не­кадърници, които черпят идеите си от страниците на един всекидневник, да вникнат в смисъла на моите думи. Затова ще положа усилия да се съобразя с тяхната ограниченост и да поясня ситуацията с помощта на една простичка аналогия, която би отговаряла на умствените способности на вашите читатели.“

– Какъв чудак само – истински чудак! – каза Макардъл, като поклащаше замислено глава. – Този човек е в състояние да разгневи и гургулица, и да предизвика безредици на ква­керска сбирка. Нищо чудно, че в Лондон му е твърде тясно. Много е жалко, господин Малоун, защото това е един велик ум! Е, нека чуем аналогията.

„Да предположим – започнах да чета аз, – че една мал­ка купчинка завързани една за друга коркови тапи бива пус­ната по бавно течение на пътешествие през Атлантика. Ден 9

след ден корковите тапи се носят леко, заобиколени от едни и същи условия. Ако тапите притежаваха съзнателност, да предположим, че биха счели тези условия за постоянни и неизменни. Но ние, след като притежаваме далеч по-големи познания, сме наясно, че биха могли да се случат много неща, които да изненадат корковите тапи. Биха могли да се блъснат в някой кораб или спящ кит, или да се оплетат във водорасли. Във всеки случай, тяхното пътуване вероятно би приключило, след като океанът ги захвърли край скалисти­те брегове на Лабрадор. Но как биха могли те да подозират това, докато така кротко се носят ден след ден из онова, кое­то мислят за един безбрежен и хомогенен океан?

Вашите читатели вероятно ще съумеят да разберат, че Атлантическият океан в тази притча заема мястото на огром­ния океан от етер, през който ние се носим, и че корковите тапи представляват малката и затънтена планетна система, към която принадлежим. Едно треторазрядно слънце, с не­говите дрипави и опърпани, незначителни спътници, ние се носим при едни и същи всекидневни условия към един неиз­вестен край, някаква жалка катастрофа, която ще ни сполети сред безбрежните дебри на Космоса, където ще бъдем залети от един Ниагарски водопад от етер или запратени на някой невъобразим Лабрадор. При тези условия не виждам място за плиткоумния и невеж оптимизъм на вашия кореспондент – господин Джеймс Уилсън Макфейл, а само множество при­чини, които налагат да наблюдаваме внимателно и с любо­питство всеки признак за промяна сред този заобикалящ ни Космос, от който може би зависи нашата собствена съдба.“

– От него би излязъл славен свещеник, и още как – каза Макардъл. – Как тръби само, като истински орган! Да чуем какво точно го тревожи.

„Основното замъгляване и изменение в линиите на Фраунхофер от светлинния спектър сочи, по мое мнение, за една повселенска космическа промяна от сложен и рядък характер. Светлината на една планета е светлина, отразена от слънцето. Светлината на една звезда произлиза от нея са­мата. Но светлинните спектри както от планетите, така и от звездите в този случай са претърпели една и съща промяна. Дали това е, в такъв случай, промяна в същите тези плане­ти и звезди? За мен подобна идея е немислима. Каква обща промяна би могла да се случи едновременно във всички тях? Дали това е промяна в собствената ни атмосфера? Възможно е, но освен това е изключително малко вероятно, след като не наблюдаваме никакви признаци за това около нас и по­добна промяна все още не се проявява в химичните анализи. Каква тогава е третата възможност? Да има промяна в съот­ветната среда – в този безкрайно фин етер, който се прости­ра от звезда до звезда и обгръща цялата Вселена. Навътре в този океан ние се носим по едно бавно течение. Не би ли могло то да ни отнесе към нови пояси от етер със свойства, каквито никога не сме си представяли? Някъде е настъпила промяна. Това космическо смущение в светлинния спектър го доказва. Промяната може да е добра. Може да е лоша. Или пък неутрална. Ние не знаем каква е тя. Плиткоумните на­блюдатели биха могли да сметнат въпроса за незначителен, но човек като мен, който притежава задълбочения интелект на един истински философ, ще разбере, че възможностите на Вселената са непредвидими, а най-мъдрият от всички е онзи, който винаги е готов за неочакваното. Нека задам очевид­ния въпрос – кой би се осмелил да твърди, че мистериозната и повсеместна болест, отразена същата тази сутрин върху страниците на вашия вестник, поразила коренното население на Суматра, не е свързана с някаква космическа промяна, на която то реагира по-бързо от по-сложно устроените народи в Европа? Аз просто подхвърлям идеята. Да се потвърждава тази идея, към момента е също толкова безполезно, колкото и да се отхвърля, но е неимоверно глупав онзи, който отказ­ва да проумее, че тя далеч не е извън границите на научните възможности.

Ваш верен,

ДЖОРДЖ ЕДУАРД ЧЕЛИНДЖЪР

ДЪ БРАЙЪРС, РОТЪРФИЙЛД.“

– Едно чудесно, стимулиращо писмо – рече замисле­но Макардъл, докато поставяше цигара в дългата стъклена тръбичка, която ползваше за цигаре. – Как ви се струва, го­сподин Малоун?

Налагаше се да призная пълното си и унизително неве­дение по въпросната тема.