Начало / Интервюта / Преводачът на Маркес: С латиноамериканците имаме сходни усещания

Преводачът на Маркес: С латиноамериканците имаме сходни усещания

Мнозина познават Румен Стоянов като преводач на Маркес, но зад гърба на професора от катедра  „Испанистика и португалистика“ на СУ стои дълга върволица преводи на световноизвестни латиноамерикански творци, дипломатически опит, академично признание заради работата му на два континента, няколко авторски книги, между които сборници с поезия, и най-важното – поколения студенти, имали шанса да черпят знание от този бездънен кладенец. С респект посрещнахме Румен Стоянов в студиото на радио „Хеликон“, където той гостува по повод новото издание на „Сто години самота“.

DSC_7550

-Господин Стоянов, как стигна до вас шедьовърът на Маркес?

– Завърших испанска филология в Хаванския университет, където бях стипендиант от 1964 г. до 1968 г. и малко преди да се прибера, от Мексико ми пратиха книгата като подарък. Така донесох у нас първата бройка на „Сто години самота“ и тя се оказа шеметно преживяване за мен, макар че вече бях чел някои разкази от Маркес. Въпреки че идвах от Латинска Америка, където се вихреше новата испано-американска повествователност, включително неговият магически реализъм, разбрах, че това е много силна книга, която веднага ме плени.

– Имаше ли тя днешната си популярност по онова време?

– „Сто години самота“ излезе през 1967 г. в Буенос Айрес и още не беше набрала скорост по света, както стана впоследствие. У нас се появи четири години след първото издание на испански, през 1971 г., сравнително рано, за да се сдобие с популярност, но мнозина тук вече я бяха чели на руски. Това помогна да се правят съпоставки между нашия превод и руския, и общото мнение бе, че българският превод е по-добър. Казвам го не защото е мое дело, а защото българската преводаческа школа има силни постижения на различни езици и се преборва успешно с много трудни книги. Тя е и една от най-старите в света, достатъчно е да кажем, че съществува от 855 г. и то воглаве със светите братя Кирил и Методий, които превеждат Библията и папа Йоан Павел II ги провъзгласи за духовни наставници на Европа. Това е огромен опит и е много задължаващо да бъдеш преводач в България, човек би трябвало да помни, когато започне да превежда, че има толкова високо поставен мерник.

– Сега излезе ново, пълно издание на „Сто години самота“. Наложи ли се още веднъж да четете книгата?

– Разбира се, четох я пак. По време на социализма тя претърпя три издания, но във всички имаше отстранени думи и изрази, за които се смяташе, че са еротични и „новият човек“ у нас тогава не бива да ги вижда. Например „бардак“ беше заменена с „публичен дом“. Смениха се трима редактори и едва третият подкрепи моя начин на превеждане. Обаче преди това, когато се опитах да обясня, че такива думи не са нищо ново за хората, камо ли опасно, с предишния редактор, който не знаеше испански, но пък беше преводач от френски, се разбрахме – добре, ще гледаме съветското издание, ако думата „лайно“, да речем, е оставена там, и при нас ще остане. Ние си сравнявахме часовника по белокаменна Москва. Това беше именно и златното време на предговора, ако в книгата имаше нещо съмнително, този, който пише предговора, трябваше така да дърпа чергата, че да стане ясно на българския читател защо излиза у нас определен автор, да му се обясни, че целта не е да се мътят нашите умове, нито е идеологическа диверсия и т.н…

– Но нали самият Маркес е бил с леви убеждения, даже приятел на Фидел Кастро?

– Да, вярно е. Латиноамериканската интелигенция тогава беше, а и сега е с леви убеждения. Това е обяснимо, когато има много гладни хора, нормално е левичарството да процъфтява.

marquez

– На територията на „Сто години самота“ и на държавата Колумбия по онова време се сблъскват консерватори и либерали, и част от тяхната борба се превръща в драма за рода Буендия. Бихте ли разяснили политическия пласт зад магическия реализъм?

– Колумбия има много бурна история през XIX-и и началото на XX век. Това битие, което струва доста жертви, заляга в основата на самата книга. Маркес успява да хвърли поглед към едно минало, към което той не е безразличен заради своето семейство и както често се случва, отделните съдби на хората чертаят пътя на тяхната страна. Консерваторите са традиционно настроени, докато либералите се стремят към промяна, в крайна сметка нещата си остават непроменени, но излишно е пролята много човешка кръв.

-Ще се съгласите ли с мен, че по тази причина седем поколения в Макондо се преливат едни в други без конкретни позиции, без перспектива за живота, а самотата им идва от липсата на колективна памет?

– Правилно е вашето наблюдение. Хората, които Маркес тогава описва, са колебливи, несигурни, както впрочем и сега – ние не умеем да сме твърди в убежденията си. Ето ви елементарен пример – отваряш вестника днес и четеш: кафето е вредно! И събират от девет кладенеца вода, за да те убедят защо е вредно. Ти си казваш – брей, няма капка кафе да пия повече. Не след дълго на същото място публикуват изследване на отбор юнаци от еди-кой си университет, което доказва, че кафето е полезно. Не знаеш какво да правиш, какво да мислиш, и животът ти минава в такова люшкане, от една крайност в друга, както при героите в романа на Маркес.

– Не се ли обърквахте с всичките им имена, които се повтарят и възпроизвеждат?

– Наистина, не е лесно човек да се оправи в подобен родов лабиринт, още повече че самият автор според мен съзнателно не е целял яснота или всяко клонче от родословното дърво на Буендия да е точно разграничено. Да, връщах се назад и се питах, а, бе, тоя кой беше…Помня, че немският преводач, вероятно само немец е способен на такова нещо, като превеждал книгата, писал на Маркес, че открил 14 несъответствия, тоест грешки, с молба да ги поправи, но писателят отказал. Такъв многопластов, преплетен текст, естествено предизвиква трудности у преводача, но главните трудности не бяха тези семейни плетеници, а сложният за нас тогава език, буйната, пищна изказност, при това в роман, челен за испано-американската повествователност. Тя включва магическия реализъм, чийто представител е Маркес, и не само. Борхес, Кортасар също, те не са магически реалисти, но са изключително важни за тази нова повествователна форма, нов начин на писане въобще, в който езикът е главно действащо лице. Тоест, пише се не така, че всичко да е ясно, гладичко, подстриганичко и да не затруднява никого. По-скоро там виждаме изблик на езикова неозаптеност, която не е лесна за възприемане.

50-years-of-solitude-100-anniversary-gabriel-garcia-marquez

– Жив ли е магическият реализъм в съвременната литература, има ли бъдеще на фона на технологиите, които ускоряват възприятията ни?

-Въпросът ви е основателен. Ние вече чувстваме на плещите си тежестта на новите технологии, които носят освен предимства и доста отрицателни последици. Слава богу, хората сме различни, не можем да бъдем подведени под един знаменател и се надявам, че ще има възможност за такъв начин на писане. Не да се повтаря стил, утвърден от Маркес, Карпентиер, Рулфо и други латиноамерикански писатели, а просто да има нещо, което ги наподобява в добрия смисъл. Тези велики имена проправиха нови пътища, но като че ли ги извървяха докрай. Ето, Чехов е прекрасен, но да пишеш подобно на Чехов, значи да станеш негов подражател. Затова трябва да се търсят нови посоки и в тях да има място за магическия реализъм. Не в познатата му форма, а като отношение към реалността.

-Какво имате предвид?

– Ще ви разкажа стара случка, макар и не пряко свързана със „Сто години самота“. Младият тогава поет Хосе Мартинес Матос дойде веднъж у дома, и аз, понеже исках да го спечеля да превежда „Време разделно“, му преведох устно сцената, когато един старец не иска да тури глава на дръвника и палачът – унгарец, го кара да седне с обърнати длани на скута и му казва: „Брой бавно до десет“. Нашият брои и на „десет“ главата му пада в ръцете. Като го прочетох, кубинецът подкочи и извика: „Абе, ти знаеш ли какво е това?“ Не му казах, че отлично знам, не случайно съм избрал този пасаж. Той много се запали по книгата на Антон Дончев, преведе я на испански и щеше да излиза в Мексико второ издание, но на карибски испански, защото има местни специфики на испанския, все пак той се говори от 500 милиона души по света…Така или иначе, по ред причини идеята не се осъществи, но мисълта ми е, че латиноамериканците четяха „Време разделно“ като магически реализъм. Има необходимост от нетехнократско отношение към реалността и магическият реализъм е нейното литературно изражение. Помня как в Бразилия, където живях 10 години като културно и пресаташе, излезе сборник с Радичкови разкази. Възторжени отзиви, по списания, вестници, в електронни издания и даже в писма по още съществуващата поща хората споделяха впечатления и приемаха Радичков като свой човек, макар че той не е имитатор на магическия реализъм. Това показва, че ние просто имаме големи сходства като светоусещане.

-Всевъзможни истории знаем за Маркес – че са залагали семейно имущество, преди да напише книгата, че трудно е понесъл славата, споходила го след излизането на „Сто години самота“, че пушел по три кутии цигари на ден и т.н. Какви са вашите впечатления?

– С Маркес се заварихме в Мексико, където аз преподавах, а той пък живееше там. Вярно, оставял е в заложна къща някакви домакински уреди, докато прати ръкописа. Относно славата, той и затова предпочиташе Мексико, защото ако беше останал в Колумбия, нямаше да има отърване. Денонощно щяха да го търсят по кой знае какви хитроумни начини. Всеки искаше да се добере до писателя, за да може да се хвали на деца и внуци – ето, лично съм говорил с Габо, на тая снимка сме заедно и прочие… През 1972 г. на път за Бразилия спрях в Барселона, един приятел каталонец успя да ни уреди среща, Маркес дойде с колата си в хотела, заведе ме в литературната агенция на превърналата се в мит агентка Кармен Балселс и аз тогава му носех като подарък една хубава, голяма кутия за цигари, майсторски изработена от кожа. Той се зарадва, защото наистина обичаше и пушеше много.

22BALCELLS-OBIT-articleLarge
Кармен Балселс

-Вие общувахте ли с прочутата му агентка, която, съдейки по снимката, изглежда е непреклонна жена?

-Кармен Балселс впоследствие стана непреклонна, в агенцията си беше любезна, даде ми куп книги на автори, чиито права тя държи, да си харесам каквото искам. Аз си избрах охотно сума ти книжки…Отношението й се промени щом се разбра за проблема с българските авторски права. Предполагам, че е стигнало до нея или до Маркес, че може би някоя нула от договора е спестена. Самият той казвал, че не е срещал наш сънародник по света, който да не е чел „Сто години самота“. Това показва, че книгата е имала масов тираж. Впрочем, в кампанията „Голямото четене“ тя пак се оказа сред десетте най-четени книги от българите и аз бях силно изненадан, чудех се откъде я вземат, понеже повече от 30 години нямаше никакво издание.

-Не се ли опитахте лично да потушите скандала?

– Опитах се. Написах след 1989 г. едно сърцераздирателно писмо до Маркес чрез Кармен Балселс, там казвах, без да споменавам права, договори и т.н,…ако е имало недоразумения с двете издателства, които са направили „Сто години самота“ – първо „Отечествен фронт“ и после „Народна култура“, те вече не съществуват, няма смисъл да се лишават българските читатели от вашите произведения. Отговор така и не получих, може би писмото ми е видяла някоя секретарка, която не е сметнала за нужно да занимава когото и да било, и не е стигнало до Маркес. Нямам представа какво точно е станало, но това беше положението.

Разговора води: Людмила Еленкова

Прочетете още

215528_b

Пълно издание на прочут роман

Ето го най-после: новото пълно издание на прочутия роман на Габриел Гарсия Маркес, донесъл му …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *