Лира Литературно-рекламна Агенция
История, пъстра като живота нявга, ни предлага сега авторът
„Възкръснали друми“ ни води назад във времето, в периода преди Освобождението, когато животът сякаш си играе със съдбите на обикновените хора. Пъстро и богато рисува съдбата на тогавашните българи Добри Станчов – и сърцето ни се свива от картината по страниците, като осъзнаваме какво сме загубили, и душата ни обаче пее, като си дадем сметка, че сме продължители, наследници на онези хора.
Писателят проучва и изучава задълбочено местните нрави, пък и те все пак са част от живота му – Добри Станчов живее в Каварна. Сигурно и заради това, наред с умелия, интригуващ стил, книгата бързо се харесва, приютява по страниците си всеки, който иска да види със собствени очи тогавашна България.
„Възкръснали друми“ е мащабен роман с много нюанси – ненапразно авторът го разделя на два тома, от които първият е вече в ръцете ни. За него си говорим и в това интервю
– Откъде дойде името на новата Ви книга и накъде всъщност водят тези друмища от заглавието?
– Както и при останалите ми творби, и тази мина през няколко работни заглавия. Когато героите оживяха и разкриха своите цели и въжделения, тогава някак естествено се появи и сегашното заглавие. То бе предложено от сестра ми – Стефка Станчева, която изключително точно улавя нишките на всяка история. Като автор от семейството на издателство „Лемур“, тя вече има два чудесни романа, а като човек, всекидневно потопен в литературата, винаги е била до мен, когато съм имал нужда от подкрепа.
А накъде водят тези друмища? Както сигурно се досещате – към миналото на главния герой. В търсене на своите корени Горчо попада в цял един нов свят – едновременно очакван и непознат. Ровейки с нокти из пластовете на времето, той изравя неподозирани истини, които добавят нови щрихи към реалната картина. Неусетно открива сладостта на любовта, горчилката на смъртта и най-сетне – самия себе си.
– Как така Добруджа се оказва епицентър на толкова събития, толкова българска история?
– Добруджа винаги е била врата към земите на юг от Дунав. В древността оттам са преминали Аспаруховите българи. По време на османското владичество тези земи, като неразделна част от българската история, се превръщат в друмища на всички онези войни между Русия и Османската империя. Едни хора се заселват в границите ѝ, други я напускат – всеки подгонен от своите потреби и съдба.
Заради тези преселения Добруджа е и изключително пъстра фолклорна област. Моят род например идва от Северна Добруджа, но ако се върнем още по-назад – по бащина линия е от Котленско, а по майчина – от Ямболско. С две думи, тук живеят потомци от всички краища на България. Ако сърцето на България тупти някъде около Карлово, то душата ѝ витае из добруджанските равнини.
– Сега новата книга „Възкръснали друми“ от нещо реално ли тръгна?
– Да, в същината си романът „Възкръснали друми“ стъпва върху реални събития. Той описва предосвобожденска България и завършва с така нареченото Каварненско въстание – акт на самоотбрана срещу развилнелите се черкези и башибозук. Това е моят исторически прочит на онези отминали времена. Разказал съм историята през очите на малкия човек – онзи, който се опитвал да оцелее сред бурите на епохата.
– Смело заявявате, че книгата е в два тома – самият замисъл ли беше такъв, или в процеса на писане се оказа, че искате да разкажете още?
– Първоначално не съм предвиждал романът да бъде в два тома. Всъщност дори не бях сигурен, че изобщо ще се получи нещо. Но щом седнах пред белия лист, историята сама се разгърна. Следвах предварително изградената структура и докато вплета всички нишки, разреша конфликтите и създам – а после и разруша – част от онзи свят, текстът надхвърли 200 хил. думи. Затова се наложи романът да бъде разделен на два тома, защото иначе щеше да набъбне до близо 1000 страници.
Писах го две години, а вече цяла година го редактираме. Първо премина през моята редакция, а след това и през вещото око на Мария Кацикова, която отлично разбира занаята – за което ѝ благодаря от сърце.
– Свобода или любов, кое е по-силното качество по страниците на „Възкръснали друми“?
– Любовта има много измерения – едно от тях е любовта към отечеството, а оттам и към свободата. В романа се срещат различни любови – както душевни, така и телесни. Някои герои се лутат в блатото на битието, докато други упорито следват целите си. Любовта обаче носи и разочарования и именно тя оформя пътя на героите, водейки ги към съдбовни избори.
– Как изглеждат наследниците на онези добруджанци, които описвате – какво са запазили и какво е изчезнало в характерите им?
– Ако говорим за наследниците на историческите личности, споменати в романа, ще кажа само едно: кръвта вода не става. Ако някой от дедите ти се е изправял с голи гърди срещу нашественика, все някаква частица от неговия непокорен дух живее и у теб. Освен че носят имената им, наследниците са като зрели плодове, хранени от дълбоките корени на предците си.
– А какъв е вашият собствен идеал за литература, опитвате ли да приличате на нещо или някого, докато пишете?
– Никога не съм имал за цел да издавам книги или мечта да бъда писател. Не съм нито учител, нито журналист, а ежедневието ми е далеч от литературата в прекия ѝ смисъл. Приемам писането като хоби, затова и наричам себе си просто автор, без да търся публичност. Самоук съм в това самотно занятие – започнах на 15 години с текстове на песни, а на 50 успях да завърша най-пространната си творба.
Харесвам произведения, които рисуват живи картини – да има небе, земя, дървета и тревички. Читателят трябва във всеки момент да знае къде се намира, с кого е и защо е там. Обичам творби с естествени диалози – такива, които разкриват характера на героя, придвижват историята напред или понякога нарочно забавят темпото, за да ни дадат възможност да научим нещо ново: за персонажите, за света, който обитават, или за нас самите.
Добруджа е люлка на древна история и бряг, от който можеш да се взираш в безкрая и да мечтаеш
– Неизбежно свързваме Добруджа и с Йовков, какво бихте препрочел веднага?
– Йордан Йовков е титан, стожер на българската литература. Той ни е завещал онази далечна, магична Добруджа. Бих започнал с „Вечери в Антимовския хан“, но всичко, написано от него, е национално богатство. Ненадминат разказвач, който с малко казва много – дарба, която се отдава на съвсем малко автори.
– Защо според Вас търсим толкова често литература, която описва миналото, какво дири един читател там?
– Това какво търси един читател в литературата е сложно уравнение. Повечето търсят нещо познато – огледален образ, с който да споделят скърбите си, или пък места, на които вече са били, за да преживеят отново онова възхищение. При мен движещата сила е любопитството да науча нещо ново. Харесвам книги, които ме отвеждат на места, където никога не съм бил, и ме „курдисват“ в обувките на хора с ежедневие, различно от моето. Интересно ми е да разбера какво е било, защо е било такова и как се е случвал животът.
– Къде усещате най-силно духа на Добруджа, има ли място, което да препоръчате и на нас?
– Като човек от Черноморска Добруджа усещам най-силно нейния дух, когато съм близо до морето. Има една камениста ивица, която разделя плодородните полета от необятната морска шир. По това място, което тук наричаме „кайряк“, пълзят основно мъхове, но растат и божури. Препоръчвам Ви пролетта да се разходите по кайряка – от едната страна ще долитат напевите на житните класове, а от другата морският бриз ще ви роши косите.
Добруджа е люлка на древна история и бряг, от който можеш да се взираш в безкрая и да мечтаеш.
