Лира Литературно-рекламна Агенция
Нетърпимостта от 1968-а е възкръснала днес
„Процесът“ беше една от най-чаканите книги – ненапразно рейтингът на романа в „Гудрийдс“ и сега е респектиращите 4,48 от пет възможни звездички. Това всъщност е и най-високата стойност, до която е достигнала дотук книга на Дейвид Балдачи.
Романът е изграден върху расовите проблеми в края на 60-те във Вирджиния, като двама адвокати с различен пол и цвят на кожата трябва да се борят с консервативната съдебна система. Залог е животът на чернокожия Джером, който е обвинен в убийство на семейството, за което е работил.
В този смисъл Дейвид Балдачи създава книга, която напомня за вечната борба между старото и новото, за битката между ограничените виждания и прогресивното… Чудесно е обрисуван потопеният в съмнения за собствените си способности Джак Лий, който бързо разбира, че залогът в този процес е много повече от живота на един човек.
Хубаво е и друго – Балдачи изправя читателите си сякаш пред невъзможна за разрешаване кауза. Много изкусно писателско перо е нужно, за да се сдобие сюжетът с такава енергия, че да стигне накрая и до лъч светлина… Но книгата е автентична във всичко – в обрисуването на проблемите, в езика, който Балдачи използва – и дори се извинява за него. Като споделя, че написването на романа му отнело общо 10 години, оставял го на няколко пъти и после отново се връщал към него…
Книгата няма щастлив финал, колкото и да ни се иска, но пък свършва така, че Балдачи би могъл да превърне „Процесът“ в поредица. Отсега обаче според мнозина тя ще остане сред написаното от него като една от най-добрите. Според едно от признанията – и трилър на годината.
Смразяващо е усещането, че много от процесите през онази 1968-а преживяваме и днес
Той е една шибана чернилка – откъс от „Процесът“
Убийствената влага, разнасяща се от близката река, проникваше навсякъде като отровен боен газ в окопи. От лицата на помощник-шерифите капеше пот, образуваше тъмни петна по колосаните им ризи и ги нервираше така, сякаш рояци мухи кръжаха около ноздрите и очите им, добавяйки досада към гнева им.
Първият продължаваше да чете от малкото бяло картонче, което бе измъкнал от джоба си. Беше нисък и кръгъл като пън. Стигнал бе до мястото, където се казваше, че на обвиняемия ще му бъде предоставен служебен защитник, ако не може да си позволи такъв, когато партньорът му, очевидно смутен от тези нови права, го прекъсна отново:
– Я ми кажи, Лирой, кой адвокат с всичкия си ще се хване да защитава тоя негър? Държа да знам.
Реймънд Лирой не му обърна внимание и продължи да чете от картончето, защото още не беше наизустил думите. Съмняваше се, че някога ще ги запомни, защото му липсваше желание. Нямаше представа каква е тази Миранда, но знаеше, че правната скоропоговорка на картончето е предназначена да помага на извършилите престъпления срещу белия човек. А това караше всяка дума, която бе принуден да чете заради решението на деветима мъже в съдийски тоги на хиляда километра от там, да изгаря езика му като белина.
– Разбираш ли какво ти прочетох току-що? – попита Лирой. – Трябва да чуя отговора ти, така искат ония кучи синове във Вашингтон.
Партньорът му стискаше дръжката на 38-калибровия смит и уесън, подаваща се от кобура на кръста му.
– Защо просто не му махнеш белезниците, та да се опита да побегне? Ще спестим на хората от този хубав окръг разноските за пътуването му до Ричмънд и тока за електрическия стол.
– Вече няма екзекуции, Джийн. Било жестоко и нечовешко.
Джийн Талиаферо настръхна.
– А това, дето е направил, човешко ли е, Лирой?
В ъгъла на стаята имаше прекатурена масичка, около която бяха разпилени разни неща, стояли дълго върху нея, на първо място снимката на съпрузите като млади влюбени, направена преди повече от петдесет години. Той – с широкопола шапка в ръка и присвити проницателни очи; тя – с изящно боне върху малката си глава и сресана на път коса, заради която приличаше на дете. Над тях се виеше арка от орлов нокът и жасмин, около която летяха пчели и пеперуди като малки привидения, запечатани от обектива.
Сега снимката лежеше на пода; ръбът на счупеното стъкло бе оставил върху нея драскотина, която минаваше през лицето на жената и стигаше до лявото око на мъжа.
– Не можем да го застреляме – каза Лирой. – Той е наш арестант.
– Той е една шибана чернилка! – изрева Джийн.
– Знам! – сопна се напълно обърканият Лирой. – Да не съм сляп?
– Ами тогава? Няма да ни е за пръв път, я!
– Ама нещата вече не стоят така – възрази разочаровано Лирой.
– Преди сто години къде е била столицата на Конфедерацията? Тука, във Вирджиния. Нищо не може да промени това. Моят прапрадядо е притежавал такива като тоя. – Джийн посочи с показалец коленичилия мъж. – Били са негова собственост. Имам снимка! Трябва да му изпържат задника на копелето.
