Мартин Райнер: Животът на книгите е по-кратък, защото излизат в пъти повече

03.10.2018 Интервюта

Мартин Райнер е наш съвременник, човек с опит в литературата, при това не само творчески − освен че пише, той присъства сериозно в издателския бизнес и в политиката на своята страна, а с „Поетът“ спечели едни от най-сериозните литературни награди на Чехия. Книгата, надхвърлила там тираж от 10000 броя, представлява романизирана биография на поета-емигрант Иван Блатни, панорамен поглед към европейската култура на целия XX в. и за нас е чест, че българския ù превод неотдавна осъществи колегата Краси Проданов. Кой обаче е Иван Блатни, защо чехите полудяха по историята на един поет… с тези въпроси обсипахме писателя Мартин Райнер.

– Господин Райнер, кажете накратко за читателите на Лира.бг какво точно е мястото на Иван Блатни в чешката литература.

– Поезията като цяло е толкова специфична материя, че я „владеят“ доста малко хора. Но в тази не така голяма група Иван Блатни, без съмнение, е смятан за един от най-големите чешки поети изобщо. И разбира се, децата в училище го изучават…

– А можете ли някак да дефинирате поезията му или да я причислите към определен жанр?

– В началото Блатни е повлиян съществено от сюрреализма и „класическия“ Сейферт. По-късно пише в духа на една доктрина, наречена „Група 42“, която изисква от поета постепенна „депоетизация“ на съдържанието. Късният Блатни вече открива изцяло специфичен свой изказ, който е някаква емоционална проекция на всички споменати по-горе плоскости. Специалният му отличителен знак още от началото, та до края, е меланхолията – свят, в който сякаш всичко е настояще и едновременно с това минало.

– Докато съшивахте историята за живота на Блатни, намерихте ли за себе си общото между лудостта и творчеството?

– Не знам дали го намерих, но определено го търсих дълго. Точно интересът към Блатни ме накара да прочета Ломброзо, Сиржищова и други, които се занимават с търсенето на границата между лудостта и гениалността или просто творчеството. Преди 20 години написах по темата дори есе, наречено „Сътворени от слънцето“. Ева Сиржищова има едно хубаво изречение: „Креативността не е нещо нормално!“ И това не е анекдот, нито пък някакво точно описание на определено състояние. В своето есе аз обръщам внимание върху познанията на науката от по-ново време, които – ако малко го опростя, – насочват към факта, че по-голямото производство на допамин може да доведе до по-голяма креативност, но едно незначително следващо повишение вече и към някои типове шизофренни атаки. Несъмнено, както в случай на т. нар. лудост, така и при креативните творчески произведения мисълта създава нещо, което от гледната точка на мнозинството, т.е. според нормата, се явява нестандартно.

– Дали в цялата тази лудост, заобиколила главния герой на книгата ви, няма скрита политическа метафора? Например за тоталитарната държава, която просто унищожава творческата идентичност на своите граждани?

– Не, определено няма нищо такова на първи план. Романи, писани под формата на алегория, според мен се разминават с жанра си. Нужно е романът наситено и енергично да се отнася към определен отрязък от реалността, на която отговаря необичайно широк и неочакван контекст. Същевременно обаче точно проекцията на различни контексти в главата на автора и отделните читатели е онова, което способства за превръщането на романа в алегория. Алегория, изразяваща се в определен знак, подсказващ специфично човешко изживяване.

– Следващият въпрос е насочен към вас самия като поет. Използвали ли сте социалните мрежи, за да натрупате популярност? При нас, в България, например интересът към поезията стана по-голям именно заради фейсбук.

– Не съм сигурен дали фейсбук е правилният преносител на поезия. Но изобилно го използвах, когато преди три години търсех в рамките на краунфъндингова акция пари за последната си засега стихосбирка „Нови строфи“.

– Вие също така сте издател на известни и в България писатели като Вивег или Айваз. Дали може да се направи заключението, че животът на книгите е все по-кратък, а творбите на съвременните автори служат предимно за забавление и почивка?

– Михал Вивег си намери тази година, след 22 лета, нов издател, но това няма да промени с нищо отговора ми. Животът на книгите – поне у нас, т.е. в страна, където издаването им в продължение на десетилетия е било административно ограничавано, е по-кратък най-вече защото излизат с пъти повече. Но от време на време при тази огромна конкуренция се появява заглавие, което не остарява с години. А що се касае до забавлението и почивката… Някой би се позабавлявал и с Пруст, друг пък ще си почине, четейки Джойс; срещу забавлението и почивката с помощта на литературата нямам нищо против. Като издател обаче вече 27 години публикувам преди всичко т. нар. „тежка“ литература, а не мейнстрийм. Въпреки това вярвам, че от книгите на Иржи Кратохвил, Иван Верниш, Михал Айваз, Петър Станчик или пък Силва Фишерова никой няма да се преумори или пък да се сецне.

Въпросите зададе Людмила Еленкова