Начало / Критика / „След бягството“ спасение няма

„След бягството“ спасение няма

Елица Матеева
Немскоезичната литература го припознава като свой автор, а заради произхода му по нашите географски ширини с гордост изтъкваме, че писателят Илия Троянов е българин. Амбивалетнта е съдбата на емигрантите, на приключенците с повече от една земя за сънуване. Някога, а може би и днес, изборът да си другаде, извън България, е следствие от дисбаланса, който родината предлага заради определени политико-икономически обстоятелства.

През 70-те на миналия век Илия Троянов намира своята втора земя, семейството му емигрира в Германия, където получава „политическо убежище“. През годините той живее в Индия, Южна Африка, а сега по-често бихто го видяли в Кейптаун, отколкото в Германия. В България, за първи път след напускането й, се връща през 1989 г. Троянов е носител е на литературните награди „Бертелсман“ (1997) и „Адалбер фон Шамисо“ (2000), както и на Марбургската литературна награда (1996), отличен е с наградата за белетристика на Лайпцигския панаир на книгата (2006) и с Берлинската награда за литература (2007). Много от произведенията му са преведени и на български език: „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, „Щурият глобус“, „Стичането. Пътят към всички култури“, „Кучешки времена. Революцията менте – 1989“, „Ледовете се топят“, „ Събирачът на светове“, „Власт и съпротива“, „Номад на четири континента“, „Там, където е погребан Орфей“.

Тази прекрасна колекция от книги на Илия Троянов се обогатява с още едно книжно изкушение – „След бягството“.

213964_bТрудно бихме казали, че „След бягството“ е роман от класически вид, но пък от друга страна неговата глобалност и многопластовост в потока на емоции и размисли, веднага ни позволява да го определим като фрагментарен артефакт-отломък, защото отломъците произхождат от житейските ни катастрофи, а емиграцията винаги предлага една вторичност на бежанеца по отношение на отечеството-мащеха. Кое е истинското отечество се питаме тогава? Онова на произхода, което ни е принудило да си тръгнем или новото място, със своята отчужденост и сухост в приема на бежанеца? „След бягството“ дефинира точно отговорите в две части: „За заблудите“ и „За спасенията“.

„Избягалият, общо взето, е между чука и наковалнята. Факт е – вратата, но която чука, едва ли ще му хлопнат под носа. Но чуждото за чуждия е гатанка. Колкото разгадаема, толкова и недостъпна. И той разбира – от драскането по чуждите врати боли. Звучи навярно като виц, но не е смешно.“

Тъгата на избягалия по приятелите, по родната земя, по детството е незавършена, защото постоянно се вкопава в собствената си същност, това е тъга на паметта, която раздава команди за незабравяне, команди, непозволяващи да се умре в покой. Бежанецът е промяната в движение. Той раздвижва културните, социалните, икономическите статуси. Бежанецът е кораб, който си играе с пристанищата, на всяко пристанище пристига с нов товар.

Всеки получава идентичност още с раждането си, но по-нататък тя се определя единствено от този, който я носи. Не се предава по наследство. Аз съм човек, в когото са се наслоили много пластове“ – пише Илия Троянов и наистина, след като бежанецът е загубил своето „у дома“, той има правото да се чувства у дома навсякъде. Ето защо „родината е най-противоречивият пейзаж в литературата“.

Прочетете още

213354_b

До хоризонта и обратно с наследството на един разказвач

Елица Матеева, „Хеликон Варна-Център“ „Не толкова кратка история на самолета“ е възможност да си припомните …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *