Лира Литературно-рекламна Агенция
Майкъл Фрейн е определян като жив класик на британската драматургия, чието име се нарежда до имената на Харолд Пинтър, Том Стопард и Мартин Макдона. Удостоен е с повече от 20 британски и световни награди за литература и драматургия (Уитбред, Тони, Лорънс Оливие, Молиер). Изтъкнат преводач на руска класическа литература, той е един от най-добрите англоезични преводачи на драматургичното творчество на Чехов. Първият излязъл на български роман на Фрейн е блестящата психо-крими-социална комедия Headlong, която е преведена у нас през 2016 със заглавието „Стремглаво“. Сред най-популярните му пиеси е фарсът Noises off (1982), поставен в София на сцената на Младежкия театър като „Шум зад кулисите“, а по-късно и в Сатиричния театър със заглавието „Още веднъж отзад“ под режисурата на Иржи Менцел. За участието си в постановката на Сатиричния театър актьорът Христо Гърбов получава наградата Аскеер (1998 г.).
Зад всички тези факти стои и името на преводача на Майкъл Фрейн на български – Петър Скипп. С него разговаряме за новия роман на известния британец – „Строго личен живот“.
Господин Скипп, защо Майкъл Фрейн прави нов предговор към книга, която е написал преди 50 години?
Не съм сигурен дали това е нов предговор, или просто съпътстващ авторски текст.
Първо, самият Майкъл определя „Строго личен живот“ като най-непопулярната си книга. А и той, и съпругата му – британската авторка на биографични изследвания Клеър Томалин, че дори и аз (барабар Петко с мъжете, де!) – я намираме за направо „сладка“. Тя го написа, за да ѝ даде нов тласък. (А и защото уважава българския читател по един много особен начин, но за това малко по-натам…)
Второ, защото я е писал като съвсем млад, експериментиращ писател още в тридесетте си години. А днес – от висотата на опита и десетилетията – може да добави малко фон с предговора и да се върне по приятен начин в атмосферата на ония години…
Чий „Строго личен живот“ е показан тук?
Да речем, строго личният живот на британската средно-висша и висша класи. Донякъде книгата е пародия на тази обсесия или фиксация с нуждата да притежаваш такъв вид живот. Ако не е пародия, то да кажем поне разглежда тази особеност по критичен начин.
Освен това, строго личният живот на богатите в световен мащаб. В даден момент богатите, независимо дали са британци, съветски апаратчици или американски милионери, просто искат да се откъснат от злободневието на бедността и да го отделят от бита си по един недвусмислен и окончателен начин. Край на киселото зеле в мазето; край на комшийската ракия; край на свалените пред входната врата обувки; край на общуването в анцузи и на обсъждането на сметките за парно отопление – отиваме да живеем в Дубай, затваряме се, осуетяваме всякакви опити на бедния, посредствен и жалък външен свят да навести и опетни новия ни бляскав стил на живот. Начало на осмислянето на личния живот като отделяне от общността.
И не на последно място, жалкият и тъжен, но реално строг личен живот на съвремието, в което всеки, роден от 2000 г. насам, редовно потъва в някакъв виртуален живот и битува в него продължително и упорито. Този живот за неродените преди 2000 г. седи като беден сурогат – ерзац живот, своеобразнен онанизъм – но за родените след тази дата е напълно реален и даже по-истински от реалния допир с хора. Тук Фрейн напипва пулса, ама яко, и то отпреди 50 години – респект, както казват днес!
Бихте ли поставили този роман редом до „1984“ на Оруел и „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли?
„Строго личен живот“ съвсем не седи удобно заедно с Хъскли и Оруел. „Строго личен живот“ е на първо място един тур-дьо-форс на писателския занаят – приказка в бъдеще време. Хайде, де!
После, тя е забавна, вместо да е поучителна или иносказателна, или тежка и антиутопична. Тя съвсем не се вписва в същия контекст като Оруел или Хъксли, просто защото наред с тях трактова бъдещето. Тя не е и научна фантастика, в случай че ви е страх от „Sci–Fi“…
Авторът е познат в България предимно като драматург, какъв език използва той в този роман?
Чудесен въпрос! „Строго личен живот“ е писана, когато Фрейн е неизвестен и твърде далеч от утвърден млад 30-годишен автор. Самият той определя ползвания от него език като „бъдеще предсказателно време“. И наистина, голям дял от книгата (без това да става натрапчиво, но достатъчно да се забележи) е в бъдеще време – обратното на „ималото едно време“-време в детските приказки.
Що се отнася до връзката – или контраста – драматургия-белетристика, при Фрейн имаме най-добрият възможен синтез между двете. Особено се забелязва извънредно звънкият, духовит диалог. Но и описанията на „сцената“ са убедителни и духовити – в романите си Фрейн сякаш наваксва неспособността си да доопредели третата стена като драматург и ни дава извънредно живи и духовити обстоятелствени описания.
Защо предишната му книга – „Стремглаво“, излезе на български в два варианта?
В 21. век сме, когато една книга лесно може да „морфира“ в ред варианти…
Но нека да бъда сериозен! И така… имаме две не радикално, но достатъчно различни виждания за книгата – това на редакторката и това на преводача.
И имаме Соломоново решение, чиято щедрост и благородство са буквално уникални – да излезе книгата в два варианта – „Преводът“ и „Редакцията“. Нещо, нечуто и невидяно в световното книгоиздаване от Гутенбергови времена, та до 2015-а!
Майкъл, с когото сме в приятелски отношения, – постоянно ми напомня точно колко уникално е това решение на българския издател. И то съвсем не в смисъл на нещо уродливо или едва приемливо, а напротив – като революционно решение, признаващо и уважаващо валидността на двата подхода; като едва ли не решение, заслужаващо лабораторно изследване.
Във всеки случай това решение изписа България на сърцето на автора по напълно недвусмислен, напълно лишен от сантименталност, но и напълно неподправим начин. Което, смятам, говори достатъчно красноречиво за ползата от решението.
За стопанските му аспекти не мога да се произнеса. Едва ли са положителни. То и рентабилността на един-единствен вариант на книга виси на косъм, камо ли тази на два варианта…
Все пак истински интересното е грамадната степен, до която двата варианта се препокриват – и като обем, и като смисъл… Едва ли някой, започнал да чете единия и преминал на другия насред четене, би забелязал особена разлика. „Моят“ вариант, уви, гъмжи с грешки – но пък е по-жизнен, или поне аз така си мисля. Този на редакторката пък е дисциплиниран, но и леко скучничък, или аз поне така бих го представил. Четете сами и решавайте! Сега ви даряваме уникалната възможност да надникнете в кухнята на книгоиздаването!
Разговора води: Людмила Еленкова
