Лира Литературно-рекламна Агенция
Талантливият режисьор и писател ни разказва за новата си книга
Йордан Славейков вече направи силен дебют в художествената проза с романа си „Последна стъпка“, който грабна литературните награди „Сребърен пегас“ от конкурса „Южна пролет“ 2016, „Дъбът на Пенчо“ и номинация на „Перото“. В творческата му биография са монодрамата „Виктория”, съавтор е на пиесата „Паякът”, поставял е на сцена „Оскар и розовата дама”, „Енигматични вариации”, „Стъклената менажерия” и др. Новата книга на автора – „Празнично семейство“, е сборник с разкази, който ще накара хората да забравят за своя егоизъм, като видят и други, потънали в нещастието си, ще извади заседналите в битови драми, показвайки им любов отвъд дребнотемието. Започваме разговора с Йордан от корицата, която внушава повече раздор, отколкото домашен уют.
–Чия е хубавата идея за ябълка в бездната между късчета хляб, и какви читатели очакваш да се „заситят“ с тази книга?
–Кирил Златков е художник и на корицата на първата ми книга – романът “Последна стъпка”. Той познава начина ми на писане. Полага усилия да разбере и да разшифрва написаното. След това превежда смислите, които улавя на своя собствен език – визуалния. Като всеки истински талантлив човек той е тих, деликатен и ненатрапчив. С него аз работя лесно. Той разбира отлично, че корицата не бива да дублира, да преразказва,
да обяснява случващото се. С разкзите вътре биха се заситили читатели, на които не им е по вкуса захаросаната, сресана, сълзлива, умилителна и умиляваща любов. А такива, които са гладни за трудно смислаема, понякога груба, несресана, мърлява, плашеща, драматична, любов. Такава любов, която минава границите на възможното, на допустимото.
–Посвещаваш книгата на Марин Бодаков, а неговата съпруга Зорница Христова, е написала чудесен предговор на „Празнично семейство“. Тук няма да задам въпрос, кажи ми нещо, което ти подсказва сърцето за тях двамата.
–Сърцето сега ми подсказва да замълча, да не търся думи, да не ги обличам в смисли, а да съм благодарен за срещите ни и да ги обичам тихо.
–Има ли разказ от сборника, който е бил театрален проект, или е предназначен за такъв?
–В деня, в който ти изпрати въпросите за интервюто, се обади една актриса и ми каза, че иска по един от разказите да направи моноспектакъл. Парадоксално или не – не съм мислил за театрализирането на нито един от тях. Поглеждам, макар и плахо, към киното. Има два разказа, които искам да филмирам. Вече водя много предварителни разговори за екранизацията на “Език” и “Разкажи ми приказка”.
–Разбрах, че единият е по действителен случай. Кой е драматичният повод за този разказ?
–Преди петнайсетина години попаднах на криминалната хроника в един всекидневник. Там пишеше, че в малко градче или в голямо село в родния ми Северозапад в дъщерята на кмета се влюбил циганин. Любовта им била посрещната на нож- заплахи, побоища, палежи. И накрая двамата млади хора не издържали – легнали на влаковите релси. Бях толкова потресен от прочетеното, че повърнах. Не спах дни наред, щом затворих очи виждах релси, фар на локомотив, две тела. Никога не забравих тази история. Когато започнах да пиша разказите, тя се превърна в “Разкажи ми приказка”.
–Защо в отношенията си повечето ти герои не се допълват, думите им остават неразбрани, а действията водят до отчаяние или агресия?
–Въпросът ти съдържа в себе си отговора какво ме е занимавало, каква тема съм изследвал в разказите си – способен ли е езикът да вербализира какво чувства един човек към друг? Посилно ли е на речта да опише какво се случва с любовта между двама души, когато единият е на границата между живота и смъртта или вече е преминал отвъд? Какво става с тази неизразходвана любов, в какво се трансофмира. Мисля, че ние хората, сме осъдени никога да не се разбираме един друг. Това е и най-големия страх на двама, които се обичат: да останат неразбрани. И се започват опити за уточняване. Тогава любовта отстъпва, настъпват обясненнията. Както един читател ми написа наскоро – “Ако Стивън Кинг е кралят на ужаса, то ти си крал на любвния ужас”.
–Последен въпрос, малко като за футболен запалянко, кого предпочиташ в театъра – Брехт или Станиславски, сливане с образа, или дистанциране?
–Много харесвам онези, които притежават способността да се самоиронизират и успяват в крайно щастлива или драматична ситуация да се погледнат отстрани. Харесвам такива хора, независимо дали са режисьори, актьори, престъпници или свещеници. Тази способност ми е вродена, ползвам я и в театъра, и в живота си, и докато пиша. Мисля, че мога да я нарека “дистанцирано сливане”. В един момент да си се слял напълно с това, което правиш, в следващия – да се погледнеш отстрани, да имаш силите и желание да се самокоментираш. Отговорът ми на твоя въпрос не е “или-или“. По-скоро е “и-и”. И Брехт, и Станиславски.
Разговора води Людмила Еленкова
Снимка Ива Тодорова
