Лира Литературно-рекламна Агенция
Мъжката представа за идеална жена понякога е сюрреалистична. Почти същата е и представата ни за литературата на Азербайджан, въпреки нашумелите в близкото минало романи „Али и Нино“ и „Момичето със златния рог“ на техния класик Курбан Саид.
Днес авторът, съчетал невинността ни по отношение на горните два факта в една успешна тенденция, се казва Елчин Сафарли. Трийсет и три годишен журналист, той гравитира между Турция, родината си и Русия, където има издадени над 10 романа. Повечето от тях представляват истинска благодат за социалните мрежи, защото поколението четящи млади хора между 20 и 30 г. обилно ги напоява с цитати от Елчин Сафарли.
„Няма как да се събудя една сутрин и вече да съм силна – бих искала да е така, но е невъзможно. Затова пък мога да престана да удрям главата си в една и съща стена. И да сменя посоката на движение. Ако няма път на запад, тогава по-добре да тръгна на изток. Земята при всички случаи е кръгла – рано или късно всеки ще стигне там, където трябва да стигне. Само че все още не знам къде е моята последна спирка. Затова пък знам какво искам – може би точно това е и главната ми цел, обобщението, точката в края на сложното подчинено изречение. Да се освободя. От пропуснатото, несподеленото, недоизказаното, и както ми се струвало, непреодолимото. Това е моето лекарство срещу най-истинската болест, която нито един лекар не може да излекува. Никой, освен самата аз.“ 
Елчин Сафарли пише „Ако ти знаеше...“ от името на жена, диагностицирана с рак, която използва малкото й останала енергия, за да извлече от въображението си красиво градче и толерантен мъж, с нежни отношения помежду им и тихи преживявания. Измислицата е спасителна, местата разменени, тя му дава своето име – Север, но прочетено наобратно – Ревес. Така мъжката психика завършва женската същност.
След ефирен стил, напомнящ Алесандро Барико, с лек полъх от монолозите на Елиф Шафак, на финала на книгата като завеса се спуска пространен епилог, в който, обяснявайки „какво е искал да каже“, авторът тънко флиртува с читателите си:
„Често ми казват, че познавам добре жените, че ги разбирам и дори защитавам пред мъжете. Да си призная честно – нямам такова високо мнение за себе си. Жените са прекалено сложни и всяка от тях е абсолютно уникална, за да можеш да ги изучиш. Затова пък желанията им са сходни. И може би точно тези желания съм изучил добре, разбрал съм ги и съм „вложил“ в книгите си. Как съм ги разбрал ли? Не мислете, че съм съблазнител. Нито претендирам за званието „лесен за съжителстване“ – все забравям да затворя пастата за зъби. Дори не мога и да ухажвам елегантно.
У нас, в Баку, винаги се събираха жени – многобройните ми лели, баби, братовчедки. Докато мъжете работеха, те приготвяха кулинарни специалитети (сладка баклава или пай с пълнеж от пролетни зеленчуци), клюкарстваха, плачеха или се хвалеха със златните си украшения. Аз бях малък, слабичък и ми беше лесно да се скрия, за разлика от моя едър братовчед. С часове можех да слушам жените от нашия род, а понякога заспивах зад плътната завеса, където вечер ме намираше мама.
Ето къде е началото на всичко, на този „вятър“, който ме тласка сега напред, помага ми да направя крачка, дори когато едва се държа на краката си. Всички ние сякаш сме изтъкани от детството“.
Покрай Азербайджан, няма как да не се сетим за Армения и приказната Нарине Абгарян. Надяваме се нейните „Три ябълки…“ да срещнат приятел в лицето на „Ако ти знаеше…“.
Поне чрез книгите да заживеят заедно в една безспорна територия – ръцете на читателя.
