Лира Литературно-рекламна Агенция
Книгата му „Кратка история на Турция“ се превежда сега и на турски
Писател, анализатор и общественик, Ибрахим Карахасан-Чънар изучава Турция на практика цял живот. Още през 2000 г. излиза книгата му, наречена кратичко „Турция“ – тя представлява един социално-икономически преглед към южната ни съседка. В новата „Кратка история на Турция“ включва вече обширен културно-исторически преглед, който многократно се пресича по страниците и с нашата, българска история.
Автор дотук на десет книги, Ибрахим Карахасан-Чънар винаги впечатлява със задълбочените си анализи за случващото се в Турция и региона. Скоро всъщност предстои да излезе и единайсето заглавие – „Еничарите“, историческо изследване за създаването, разцвета и ликвидацията на една каста, която е жива до днес и в нашата памет.
Нека сега обаче се върнем назад в столетията – и да потънем във вихъра от исторически факти и събития довел до съвременната, вече 101-годишна Република Турция
– Как се пише накратко за Турция? Наричате новата си книга „културно-исторически преглед“, но какво включва всъщност тя?
– Обхванато е всичко – не е като онези издания от по десет тома, но в книгата е всичко! Започнал съм от корените на турците – първата част е предистория, следват великите селджуци, после анадолските селджуци и бейлици. Втората част е за Османската империя – триумфът и залезът. Последната част е историята на Турската република. Включил съм и най-новото развитие, съвременната турска култура. Обхванал съм всички сакрални периоди в развитието на турците. Правя и културен подпреглед във всяка глава. Синтезирал съм знанията за Омар Хаям, Авицена и други – някои от тях може да не са турци, но творчеството им има важна роля в турската история. Не бива да забравяме, че турският е език на народните маси. Официално е утвърден за първи път в Анадола в първата половина на 13. век. Не трябва да забравяме, че и по-късно, в Османската империя, официални езици са били езикът на Корана, арабският, и езикът на интелектуалците, персийският. Имало е много бардове, които не са турци – един Мевляна например. Това са имена, които се преплитат с турската история и аз не съм ги пренебрегнал. Книгата е богато илюстрирана, има и таблици, генеалогията на селджуките и османците и т. н. Така че не е толкова кратка – книгата е за широк диапазон от хора, и за обикновени читатели, и за учени. Идеята беше да се появи по случай 100-годишнината на Турция през 2023 г.
– Заради това ли сложихте снимка на Мустафа Кемал Ататюрк на корицата?
– Да, той е на преден план, а на заден е една джамия. Ролята му в републиканска Турция е много голяма. Днес политическият ислям подрива значението на този човек, но той си остава голяма личност и основател на държавата – много почитана, а на някои места в Турция е като бог, например в Егейския регион. Турция е свързана с Европа, политиката в момента я дърпа назад, доста време Турция искаше да влезе в Европейския съюз. Управлението на Реджеп Таип Ердоган започна много оптимистично, но впоследствие видяхме, че той застъпва в своята политика религиозните ценности. Смятам, че Турция ще намери в бъдещето своя път към Европа. Това е една модерна страна, която трябва да заеме достойно място – има го, но амбивалентната политика сега не се харесва много на Запада. По думите на американския журналист Томас Фридман, имамите гледат на Изток, но бизнесмените са ориентирани на Запад.
– Има един парадокс – макар че страната ни е част от Османската империя векове наред, тя на практика е непозната за нас. Защо според вас е така?
– За Османската империя е писано много, имаме такива книги. Естествено, поради това, че Турция и България бяха от двете страни по време на Студената война – тук е разломната линия между Изтока и Запад, политиката до 1989 г. беше такава, че се налагаше цензура върху всичко, свързано с Османската империя. Османците се представяха предимно като поробители и завоеватели, но Османска Турция или Турция в съвременността трябва да се разглежда и под друг ъгъл. Османската империя е една велика империя и е носител на култура – това е много важно да се знае. В османската култура има известни български имена, наричани от някои туркофили. Има много заслужили българи, които са се реализирали в османския период и са заемали високи места в етажите на империята. Един Георги Вълкович или Христо Стамболски, много известни българи са учили в Робърт колеж – един Константин Стоилов например, бъдещ министър-председател. Галатасарай е завършил Симеон Радев, голям писател и дипломат, той става първият посланик в Турската република – от 1923-а до 1925 г. Робърт колеж завършва и Стефан Панаретов, който става български посланик в САЩ. Имената им не могат да стоят настрани – България е била в рамката на империята, но това са били достойни и уважавани хора, които са изпъквали със своите дадености. Османската култура – език, религия, литература, кухня, това са неща, които не могат да бъдат отречени. Много малко се знаеше за турската култура. Във всяка глава от книгата описвам развитието ѝ.
– А на какво трябва да се градят отношенията ни сега?
– Много често се говори за обща история. Трябва да се подходи научно и да се пише обективно. Нека кажем, че след Руско-турската война България и Турция не са имали военен конфликт. Това е период вече от близо 150 години. Отношенията са много добри, даже тези българи, които до 1989 г. не бяха ходили в Турция, бяха много изненадани и възхитени. От всички съседни страни турците казват само на българите „комшу“ или „съседе“. Отнасят се с изключителна топлота към българите, като за това си има и причини – обща история в Османската империя и етническите турци в България, както и нашите изселници, които поддържат топлите отношения.
От всички съседни страни турците казват само на българите „комшу“ или „съседе“. Отнасят се с изключителна топлота към българите, като за това си има и причини – обща история в Османската империя и етническите турци в България
– Посвещението е на Вашата майка… Как се променил живота от нейното време до днес?
– Има едно изселване в Турция през 1950-51 г. Дядо ми е имал два брака, общо седем деца. Двама мои вуйчовци и две мои лели се изселват тогава. Успях да видя само една от лелите след 1989-а. Мама я пускаха с брат ми в Турция, а мен не ме пускаха преди казармата – не можах да видя много голяма част от моите роднини там. Смятаха, че ако отида с майка ми, ще остана там да живея. Имам един родов маркер – моята баба по майчина линия, Мюнюбе, е родена в Свищов, тя е млечна сестра на жена на име Айше Саадет. Айше се изселва в Турция след войната и е осиновена, тя ражда Мевхибе, която впоследствие става съпруга на втория президент на Турската република Исмет Иньоню. Дядо ми се е срещал с Ататюрк, той помагал на революционното движение в Турция. В знак на благодарност Ататюрк му изпратил един дуд – черница, беше в двора ни в Никопол, където съм роден и където живеех. Братът на майка ми Али Бей е участвал в двете световни войни – той ми е вуйчо. Бил е в кавалерията и артилерията, като е награден с Орден за храброст, той стига с българската войска до Клагенфурт. После се изселва в Истанбул и не можах да го видя. Така са разделени много семейства – и днеска е така. Имам много братовчеди, търся ги и ги откривам така. Колкото обичам България, толкова и Турция!
– Как биха приели книгата в Турция – преведена на турски.
– Има голям интерес, ще видим кой ще предложи най-добрата оферта. С превода се ангажира една много голяма журналистка, която сега преподава у нас. Тя беше кореспондент на националното радио и телевизия – Нихал Йозерган. Мисля, че книгата ще се чете в Турция и този факт много ме радва. Има опция и за английски език, но ще видим как ще се развият нещата. Турският превод ще е готов до края на лятото с идея да бъде отпечатана до края на годината.
– Желая ви успех!
